Готов ли е българският избирател за референдум?

Българският избирател (в масовия случай) взeма решенията си емоционално или по инерция. Българските политици (пак в масовия случай) залагат на популизма. Готови ли сме тогава да решаваме каква да е избирателната система?

Добър ден, казва той. Ръкува се леко изплашено, след което декламира представянето си: „Иван Иванов, 13-ти МИР, Пазарджик, избран мажоритарно“.

Годината е 2009-а, а конкретният повод - встъпването в длъжност на новия, 41-ви парламент, в който има 31 мажоритарно избрани народни представители. Към онзи момент Иванов е един никому неизвестен господин около 60-те. Впоследствие стана познат на медиите не със законодателната си дейност, а с бизнеса си - изработка на детски играчки от дърво.

Мажоритарният избраник така и не направи ярка политическа кариера, но имаше възможност да се изживява като личен представител на избирателите в Пазарджик. Нищо, че им беше почти толкова познат, колкото и на останалите му колеги в парламента, пред които нервно декламираше представянето си.

Иван Иванов удивително прилича на останалите 30 като него, които бяха избрани в Народното събрание уж мажоритарно, но всъщност си бяха партийни функционери, повечето от които останаха неизвестни и след това.

Всички те бяха продукт на напъна на тогавашния президент Георги Първанова да разнообразни избирателната система със странна хрумка. Резултатът бе красноречив - от 31 личности, които да представляват суверена заради качествата, а не заради партийната си принадлежност, ГЕРБ, които постигнаха почти пълно мнозинство в това Народно събрание, си отвоюваха 26 „мажоритарни“ депутати, а ДПС - 5. Тоест, вотът си беше напълно партиен.

Мантрите, че така в родната политика ще влязат хора, изпъквали с качества, така и не се оправдаха. Повечето от тези 31 души ги видяхме на парламентарната трибуна само за снимка.

Нагласите

Шест години след печалния опит на Първанов, настоящият президент Росен Плевнелиев има още по-екзотична идея - да попита народонаселението дали иска да избира мажоритарно депутати. Това трябва да се случи на референдум, който да отговори и на още два въпроса: иска ли българският избирател да гласува електронно и да бъде ли задължителен вотът.

Към момента по всичко личи, че допитването ще се проведе заедно с местните избори тази есен. Според данни на социолозите от „Галъп“, публикувани през изминалата седмица, половината от всички пълнолетни българи уверяват, че биха гласували с „да“ за задължителното гласуване, малко под една трета са против. Две трети от всички запитани подкрепят мажоритарния елемент, около една десета са против, а останалите се колебаят. Половината от българите обявяват, че биха гласували с „да“ на въпрос за дистанционно гласуване по електронен път, малко под една трета са против, а останалите се затрудняват да отговорят.

Спасение или задълбочаване на проблема?

Данните са красноречиви. Средният избирател вижда в мажоритарното гласуване възможно спасение от настоящата политическа класа. Задължителният вот, който сам по себе си е спорен (особено в сегашната българска ситуация с нарастващи нива на национализъм), крие опасността в парламента да влязат няколко ксенофобски формации. А електронното гласуване, което е единствената разумна мярка, няма как да бъде въведено, дори да бъде прието - поради нежеланието на властимащите. Подобни нагласи започнаха да изказват включително и мандатоносителите - според представители на ГЕРБ такъв начин на гласуване може да бъде въвеждан „поетапно“. Каквото и да означава това.

Покрай референдума на дневен ред излизат поне няколко въпроса. Като например: достатъчно подготвен ли е българският избирател да вземе едно толкова отговорно решение? Категорично не! Той получи възможност да покаже дали може да избира мажоритарно, но не се справи с тази задача. Посочи Иван Иванов и още 30 подобни кандидати, а когато после не чу гласа им в парламента, дори не им потърси сметка за това.

Извън темата за политическото ни нехайство, отворен стои и въпросът какво точно се разбира под мажоритарен вот. Защото защитниците на тази идея така и не са обяснили какво точно имат предвид. Дали става дума за система, опираща се на т.нар. „германски модел“, за някаква разновидност на Първановите хрумвания или пък за звучащата най-адекватно (а и лечебна и възпитателна за нас самите като избиратели) пропорционална система с преференция?

Отговорността на избиратели и избраници

Не на последно място трябва да вземем предвид и до болка познатото прозрение на Чърчил, че най-добрият аргумент срещу демокрацията е петминутен разговор със средностатистическия избирател. В този ред на мисли съмнително е дали тези две трети, които според данните на „Галъп“ подкрепят мажоритарното гласуване, разбират за какво точно се застъпват. Дали тези гласоподаватели са наясно, че в неразвита демокрация като българската единствената възможност да има що-годе ясна политическа отговорност е тя да бъде носена от партиите или от конкретни партийци, които сме предпочели в листите им?

Съвсем идентична е ситуацията със задължителното гласуване, което, според социолозите, безспорно изглежда атрактивно за избирателите. Напълно неясно остава обаче дали някой от партийните лидери ще обясни достатъчно хладно и аргументирано, бягайки от популизма, че подобна мярка ще донесе повече проблеми, отколкото решения, и че на практика има сериозна опасност в парламента да влязат формации, които биха влошили още повече политическата среда.

Всъщност, единственият адекватен въпрос на очертаващия се през есента референдум е този за електронното гласуване. Той обаче ще потъне в плявата на разговори от типа дали при евентуален мажоритарен вот повече подкрепа ще събере чалга-певицата или професорът - дилема, с която по нашите ширини този дебат обикновено се изчерпва.

В този ред на мисли е редно да се отбележи, че българският избирател (в масовия случай) не е готов да носи отговорност за решенията си, а и често се обръща срещу собствените си избори, които е направил не информирано, а емоционално или по инерция. За тях пък не спомага и политическата класа, която (отново в масовия случай) залага на популизма и евтините агитационни номера. Дали тази компилация от неинформираност и безотговорност няма да провокира допълнителни проблеми в политиката, вместо да я оздрави? Това е основният въпрос, който и управляващи, и опозиция трябва да си зададат, докато пропагандират лесно смилаеми хапки от типа задължително и мажоритарно гласуване.

Полина Паунова, Дойче Веле