Само един свят не стига?*

Понякога това, което е най-често срещано, е най-забележително. За тези от нас, които живеят в град или предградие, типичният ден започва със ставане от (памучни) чаршафи, скок под душа за бързо измиване със сапуни (на основата на палмово масло), обличане на (памучни) ризи и панталони, пиене на топла напитка (кафе или чай) и след това ядене на (сладка) зърнена закуска или конфитюр, може би последвано от сандвич с преработено месо (от соя), опакован в пластмаса (от изкопаеми горива).

Това, което се описва като обичаен ден в живота на стотици милиони градски жители по света, ден, който преживявате година след година, без да се замисляте, всъщност е чудо, създадено не на последно място от зашеметяващото разширяване на стоковите граници през последните 600 години. Почти всички продукти, които са основните съставки на вашия сутрешен ритуал, идват от места, които са далеч от дома ви. Памукът най-вероятно е бил отгледан в Китай, а палмовото масло - в Индонезия или Малайзия; кафето може би е било събрано в Гватемала, чаят - в Индия, захарта - в Австралия, а соята - в Бразилия, докато петролът може би е бил изпомпан от пясъка в Саудитска Арабия.

Ускореното производство на стоки е резултат не само от вдъхновената от науката интензификация на производството, но и от огромното разширяване на границите на стоките на нови континенти, страни и региони. Макар че обикновено не сме наясно с тези потоци - дори в статистическото представяне на съвременната ни икономика, доминирана от индустрията и услугите, те играят незначителна роля - тяхното въздействие все пак е драматично, както показва един бегъл поглед към "световната провинция".

Отвъд границите

През 2022 г. докладите сочат, че на 28 юли светът вече е изчерпал всички ресурси, които може да възстанови в рамките на една календарна година; поддържането на това ниво на експлоатация на природните ресурси би изисквало планета с почти двойно по-голям размер от Земята. Между 1960 г. и 2008 г. световните площи, на които се отглежда захарна тръстика, са се увеличили три пъти, за соята - 3,5 пъти, а за палмовото масло - повече от четири пъти. Завладявайки все повече земя, тези стокови граници оказват огромен натиск не само върху местното производство на храни, но и върху ценни ресурси като световните тропически гори. Само за соя - и в нарушение на Мораториума върху соята в Амазонка от 2006 г. - само през последните 10 години са изсечени около 100 000 хектара тропически гори. В Суматра и Калимантан годишно се изсичат 250 000 хектара тропически гори само за производството на палмово масло, като всеки десетгодишен ръст се равнява на площта на целия щат Масачузетс в САЩ. И това не е само необитаемата природа: цели села се разрушават с булдозери, за да се освободи място за нови стокови граници, както се случи например през 2011 г. в Камбоджа, където по този начин беше освободена територия за полета със захарна тръстика.

Както се вижда от тези примери, ежедневието ни се основава на непрекъснато и масово превръщане на гори, равнини, долини, блата и езера в зони за производство на стоки.

Мащабът на тези трансформации е толкова огромен, че не се поддава на въображението ни. Макар да можем да оценим как сутрешното ни кафе влияе на фермерите в Салвадор, разнообразието и количеството на стоките, които използваме, заедно с техния глобален обхват, ни затрудняват да разберем как нашето потребление е свързано с регионите на производство на стоки по целия свят. Още повече усложнява картината фактът, че трансформацията на селските райони излиза извън рамките на това, което е видимо с просто око. Растенията се трансформират генетично, за да станат по-устойчиви на болести, да повишат добивите си и да служат по-добре за целите на промишлената им преработка. Развитието, започнало със създаването на експериментални земеделски станции по целия свят в края на XIX в. и подхранвано от пробивите в биотехнологиите, води до това, че шепа световни корпорации все повече монополизират семената на най-важните земеделски култури в света с техните генетично модифицирани варианти.

Непрекъснатото преобразяване на селските райони в света допринася значително за преодоляване на тенденцията цените на суровините да се повишават поради недостиг. Стоките, които са от решаващо значение за ежедневните ни нужди, включително захар, соя и палмово масло, остават сравнително евтини въпреки зашеметяващото търсене, нарастващите екологични разходи и разходите, свързани с транспорта на дълги разстояния. Зад този парадокс се крие неумолима логика с дълбоки исторически корени за включване на все повече земя и работна ръка - логика, която също толкова често убягва от вниманието на историците, колкото и на потребителите и икономическата статистика. Само ако разгледаме стоковите граници в широк, глобален и исторически план, можем да разберем този процес от световно историческо значение. Можем да започнем да разбираме не само как нашите модели на потребление са свързани с настоящите глобални екологични затруднения, но и как през последните векове капитализмът се е променил драматично чрез кризи, социална съпротива и потребителски движения. По този начин миналото ни дава сведения за това как можем да изиграем роля като граждани, работници и потребители, за да променим хода на икономическото развитие по такъв начин, че една планета да е достатъчна.

Историята не се повтаря, но разкрива модели,

които са полезни за преодоляване на нашето настояще. За да разберем напълно тази толкова дълбока и значима реалност, трябва да мислим за историята в глобален мащаб и за капитализма. Макар че съществува традиция за разглеждане на капитализма в исторически план - например от икономиста Вернер Зомбарт, историка Фернан Бродел и социолога Имануел Уолърстейн - тези учени обикновено се съсредоточават върху начините, по които европейското действие е променило света, като обръщат твърде малко внимание на действието в други части на света. В същото време, когато анализаторите изучават нашите все по-глобализиращи се икономики, те обикновено се съсредоточават върху градските търговци, промишлеността, държавните бюрократи, войниците и законодателите, като по този начин пропускат решаващата роля на селските райони и техните жители за поддържането и насочването на зашеметяващия растеж на световната икономика с нейните все по-обширни стокови граници.

Един от начините за преосмисляне на глобалния капитализъм е да се започне от селата, а не от градовете, и да се обърне внимание на селското стопанство, а не на промишлеността. Фундаменталните трансформации на глобалното село не само улесняват капиталистическата експанзия, но и я оформят, превръщайки я в повсеместна сила, обхващаща цялото земно кълбо в търсене на евтини стоки. Същевременно селото разкрива и уязвимите места на капитализма, включително екологичното изчерпване и социалната съпротива, които водят до фундаментални кризи, завършващи с бунтове и революции.

За да разберем динамиката на стоковите граници и тяхното централно значение за историята на капитализма, трябва да започнем с едно общоприето, но важно наблюдение: в продължение на векове капитализмът възниква като исторически уникална икономическа система, която превръща все повече природа и труд в търгуеми стоки, получени от всяко кътче на света на възможно най-ниска цена, за да бъдат продадени с максимална печалба. В целия свят работната сила на хората, която дотогава е обслужвала собствените им нужди за препитание, както и тези на местните общности, и е поддържала местните политически системи, е била пренасочена към глобалното производство. Тази капиталистическа логика се отнася не само за селското стопанство, но и за други места на добив като минното дело и риболова. Селяните са принудени да работят през част от времето си в сребърните мини в Потоси в Боливия или в кафеените полета на Ява в Индонезия. В периферията на света, особено при жените, работното им натоварване рязко се увеличава, за да се подпомогне глобалното производство на стоки. Милионите селски работници, които се трудят в глобалната провинция, са това, което превръща тази провинция в двигател на глобалния капиталистически растеж.

Това нестихващо включване на ресурси (земя, труд, енергия, суровини и знания) оформя разширяващата се капиталистическа световна икономика. Тези процеси и места на включване - тези стокови граници - са се движили географски в продължение на векове, задвижвани на нови места от бум и забавяни от спадове. Те са се сблъсквали с екологични и социални ограничения, които са променяли техния характер, но не и фундаменталната им динамика. Те са с нас до наши дни и оформят света ни по съществени и често неосъзнати начини.

През последните 600 години комерсиализацията на труда и природата с цел печалба се е развивала по различен начин в различни части на света и е довела до най-различни резултати. Тези резултати често са били оформени от местните екологични граници и социални съпротиви, както и от най-различни участници, включително индустриални или земеделски предприемачи, селски обработватели, селяни и роби, мъже и жени, представители на коренното население и държавни бюрократи. Изучаването на тези стокови граници ни помага да развием нов - и по-глобален - поглед върху динамиката на капиталистическата революция през последните шест века. То също така ни помага да видим фундаменталните трансформации, които глобалният капитализъм претърпява по време на своята експанзия, и как това се отразява на нашето бъдеще.

Още през XIII и XIV в. в Евразия се забелязват огнища на капитализъм. По това време венециански търговци например построяват първите в света големи захарни плантации, в които работят стотици работници на остров Кипър. Решаващият момент в разширяването на стоковите граници обаче настъпва през XV и XVI в., когато европейските капиталисти и държавници намират начин да преодолеят екологичните ограничения на своите урбанизиращи се общества. Тъй като вече не са в състояние да набавят необходимите на населението дървен материал, гориво и пшеница от вътрешността на страната, те започват да внасят стоки от периферията, включително пшеница и дървен материал от Прибалтика. Скоро след това в атлантическото царство настъпва масово разрастване на производството на сребро, злато, захар, кафе, тютюн и индиго. Нарастващото търсене на тропически стоки на свой ред довежда до решението за поробване на милиони африкански жени, мъже и деца.

Коренното население е било избивано, за да се освободи място за навлизащите овчи (т.е. вълнени) стоки на границата

Тези стокови граници не само преобразиха големи части от света, но и промениха из основи структурата на икономиката и моделите на потребление в градските райони. Потреблението на захар нараства в градовете на Османската империя, в крайбрежните агломерации на Китай, в Северна и Южна Америка и в Северозападна Европа. В края на XVIII в. пиенето на кафе с малко захар - и двете съставки, произвеждани от поробени работници в Карибския басейн - става обичайно сред градските жители на Париж, а дори прислугата, работеща в домакинствата в селските райони на Англия, приема чая си със захар. Тютюнът "Вирджиния" пълни лулите на европейските мъже, които скоро започват да носят памучни, вместо вълнени дрехи, боядисани с индиго или кохинил от френските плантации на остров Сен Доминг (Хаити) в Карибския басейн.

През XIX век, в резултат на Северноатлантическата индустриална революция, този процес се ускорява. Зашеметяващото търсене на стоки от бързо урбанизиращите се и индустриализиращи се общества вкарва обширни райони на света в руслото на разширяващото се капиталистическо производство. По-специално в Европа екологичният дефицит се увеличи. Урбанизиращите се икономики вече не бяха в състояние да набавят храна за работниците си или влакна за текстилното производство от близките земи. За да се справят с тези недостатъци, европейците се насочват към чужбина: например чрез налагането на принудителна обработка на земята на остров Ява или чрез откриването на нови площи за каучукови или тютюневи плантации в Югоизточна Азия, както и чрез посредници, които пътуват в селските райони на Западна Индия, за да превеждат авансови плащания на фермерите, желаещи да отглеждат памук.

В Северна и Южна Америка огромни граници за отглеждане на пшеница и добитък, простиращи се на хиляди километри, обслужват градските центрове от двете страни на Атлантическия океан. Някои граници, като бързо развиващите се оризови райони в Югоизточна Азия, изхранват не само индустриалните работници в Европа и Съединените щати, но и граници като каучуковите и тютюневите плантации в Суматра, които е трябвало да внасят храна, за да поддържат целенасоченото внимание на работниците си към производството на стоки за износ. В южната част на Чили са избити хиляди коренни жители, за да се освободи място за навлизащата граница на овцете (т.е. вълната). Австралийски предприемачи отплават към Микронезийските острови, за да издирват работници за захарните си плантации. Това експоненциално разширяване на стоковите граници изисква огромни нови физически инфраструктури от железници, параходи и телеграфи, както и създаването на колониални бюрокрации. Финансовите институции са модернизирани, а правната им позиция спрямо плантациите и минните дейности е засилена, за да се улесни притокът на капитали към стоковите граници.

Това не е история за неограничената експанзия на световните пазари, за дръзкия и безскрупулен свободен капитализъм, т.нар. Във всяка една от тези области държавната намеса играе решаваща роля и заедно с подобрените технологични възможности създава нов режим на стоково производство, който структурира все по-големи територии. Разглеждането на тази история дава силна представа за това колко важна е била и все още е държавата за развитието и разширяването на капитализма.

Както видяхме, границите на стоките, както и капитализмът в по-широк смисъл, са се променили драматично. Тази промяна със сигурност се дължи на технологичните иновации, но също така и на забележителната способност на границите да се адаптират към огромни кризи и предизвикателства - адаптивност, в която държавите и политиката играят решаваща роля. Тъй като капитализмът и неговите стокови граници са били обект на исторически промени и разриви, е полезно да се определят по-точно основните характеристики на стоковите граници в определени моменти от време. За да разберем стоковите граници, трябва да периодизираме тяхната история.

Въпреки значителната приемственост през последните 600 години, можем да разграничим три добре изразени режима на стоковите граници. Първо, прединдустриален, характеризиращ се с бърза глобална експанзия, в която технологиите играят само скромна роля. Второ, нов режим, който се осъществява благодарение на индустриалната революция и се характеризира с нарастващи технологични възможности, подобрена инфраструктура и засилена държавна власт. Трето, през 70-те години на ХХ в. се появява нов режим, характеризиращ се с огромна концентрация на световното производство и търговия със стоки сред ограничен брой участници.

Човек може да е склонен да разглежда тази последователност като линейно развитие, но това би било погрешно. Историческият анализ, отчитащ динамиката на стоковите граници, адаптивността на капитализма и ролята на държавната политика, показва съвсем различна картина - кумулативна поредица от кризи и поправки.

Нека започнем с кризите: през последните шест века стоковите граници са се сблъскали с множество от тях. Земята се изчерпва, водните ресурси се изчерпват, вредителите застрашават културите, местният климат се променя, а мините се изчерпват. Плантациите и мините се сблъскваха и с дезертьорства, бунтове и стачки на работниците си. Правителствата се намесват интензивно с военноморските сили, тарифите, субсидиите, полицейските сили, правните режими и инфраструктурите.

В някои моменти от историята тези кризи придобиват системни мащаби и засягат стоковите граници като глобално свързана система. Те се превърнаха в криза на конкретен режим на стоковата граница и направиха невъзможно нещата да продължат по старому. Например към 60-те години на XIX в. стоковата граница за памук не може да продължи да се развива по стария си модел на отнемане на земи на коренното население и заробване на работници; вместо това памучните капиталисти търсят и в крайна сметка намират нови територии, нови работници и нови форми на труд, за да разширят производството си.

Експанзията на пространства винаги осигурява разрастване

Именно в тези моменти се проявява огромната адаптивност на капитализма, който създава редица решения, които позволяват по-нататъшно разширяване на стоковите граници и осигуряват по-нататъшното му разрастване. По този начин тези корекции допълнително засилват гъвкавостта и силата на капитализма.

В резултат на това всяка системна криза ускорява разширяването на стоковите граници. Както видяхме, капитализмът става глобален, когато зараждащите се капиталистически икономики в Европа достигат естествените си граници. Винаги изпитвайки недостиг на пространство за отглеждане на стоки и липса на минерали, дървесина за гориво и подходящ климат за отглеждане на памук, захар и кафе, Европа разширява местата си на производство, за да осигури икономическата си експанзия. Производството на захар е класически пример за поредица от премествания в отговор на екологични кризи и ограничения. След като в началото на XV в. сушата елиминира богатия износ на захар от Египет, Кипър, Сицилия и Иберийският полуостров се опитват да запълнят празнината. Но средиземноморските тръстикови полета не могат да задоволят нарастващото търсене на захар и италианските търговци и иберийските монарси преместват границите на захарната индустрия в атлантическото царство, първо в Мадейра и Канарските острови, а след това в Бразилия и Карибския басейн. Географът Дейвид Харви въвежда термина "пространствена фиксация", за да опише това пространствено разширяване на производството на стоки.

Тази пространствена експанзия в рамките на първия режим на стоковите граници е била възможна благодарение на масовото заробване на работниците. В крайна сметка обаче "поправката" на робството създава допълнителни кризи с още по-глобални последици. Най-впечатляващото е, че стотиците хиляди поробени африканци, транспортирани до полетата със захар, кафе и индиго в Сен Доминг, се разбунтуват през 1791 г. и слагат край на най-големия плантационен комплекс в света. Това е изключително значим бунт, всъщност революция, която се отразява на целия Карибски регион и Америка. И все пак това е само един от многото робски бунтове от XVI в. насам - бунтове, в които в крайна сметка участват десетки хиляди поробени работници. Междувременно нарастващото осъзнаване на жестокостите, свързани с търговията с роби, и на ужасяващата смъртност в плантациите подхранва нарастващото аболиционистко движение, особено в Обединеното кралство. В резултат на това осъзнаване все повече европейски държави забраняват търговията с роби. Продължаващите масови бунтове на поробените хора в Британска Западна Индия водят до цялостна забрана на робството в Британската империя от 1834 г., последвана от Френската империя през 1848 г., САЩ през 1865 г., Куба през 1886 г. и Бразилия през 1888 г.

Кризата на базираните на робството европейски стокови граници в Северна и Южна Америка в началото на XIX в. е "поправена" от разрастването на масовото стоково производство в други части на Северна и Южна Америка, както и в колониална Азия и Африка, което се основава на подобрените инфраструктурни, военни и бюрократични възможности на държавите, позволяващи им да контролират все по-големи територии и население.

Кризите като ускорител

След революцията в Сен Доминг например Куба незабавно се превръща в най-големия производител на захар в света, британските власти разширяват производството на индиго в Бихар (Индия), а холандската колониална администрация на остров Ява нарежда засаждането на хиляди нови кафеени дървета. Когато през последната трета на века робството навлиза в крайната си криза, границите на стоките не само се преместват в нови райони на света, но и започват да се използват коренно различни видове трудови режими и различни групи работници. Новият империализъм от последната третина на XIX в. до голяма степен е движен от това желание да разшири целия спектър от стокови граници и да изгради нов режим на стокови граници.

Може би е изненадващо, че кризата на първия режим на стоковата граница не води до намаляване на производството, а точно обратното: след 1860 г. се наблюдава още едно огромно увеличение на световното производство на стоки. Това е резултат от бързото усъвършенстване на технологичните възможности, успешната мобилизация на работната сила след премахването на забраната и нарастващата роля на държавните бюрокрации. Верига от иновации в областта на комуникационните технологии и бързо модернизиращите се физически инфраструктури ускоряват глобалната експанзия на капитализма и засилват регулиращите правомощия на държавните бюрокрации.

Голямата депресия само още повече засилва ролята на държавата в икономическия живот. В началото на 30-те години на ХХ в. на Карибските плантационни острови се провеждат гладни шествия, стотици хиляди работници се завръщат по домовете си от плантациите в Югоизточна Азия в мизерни условия и се стига до бунтове на дребни производители, произвеждащи за световните пазари. На земеделската граница в западната част на САЩ социално-екологичната катастрофа на прахоляка е тема на романа на Джон Стайнбек "Гроздовете на гнева" (1939 г.). Капитализмът е поставен под съмнение дори от най-ревностните си защитници, а работническите активисти печелят значителни позиции в селските райони - от Куинсланд в Австралия до Алабама в САЩ. Всички страдания на стоковите граници по време на депресията отварят вратата на държавата да заеме още по-значима роля в икономическия живот. Освен това в отговор на опустошителните последици от липсата на международна икономическа координация през последната година на Втората световна война бяха създадени институциите от Бретън Уудс. Този нов глобален капиталистически ред, разработен с участието на Джон Мейнард Кейнс, беше въведен под егидата на САЩ, за да се подпомогне стабилното развитие на световния икономически растеж.

В резултат на това вторият режим на стоковата граница, характеризиращ се с централната роля на новите овластени държави, договорния труд и прехвърлянето на властта от търговския към индустриалния капитал, се стабилизира след Втората световна война, позволявайки ново мащабно разширяване на стоковото производство.

Нова криза обаче се появява, когато много от страните производителки на суровини в глобалния Юг са силно засегнати от глобалното икономическо забавяне след Втората петролна криза от 1979 г. Този път "решението" бива намерено в приемането на икономиката на свободния пазар и строгите държавни разходи. Това дерегулиране е поредната политическа намеса, известна още като неолиберализъм, която позволи по-нататъшна концентрация на капитала в ръцете на избрана група транснационални корпорации и масово разширяване на производството и добива на суровини. Пазарната интеграция на Европейския съюз и НАФТА позволи на огромни компании за храни и напитки да се слеят в мощни глобално опериращи фирми. Американската Sugar Refining Inc, британската AB Sugar и германската Südzucker например се превърнаха в разрастващи се глобални захарни корпорации, насърчавани съответно от американската програма за захарта и селскостопанската политика на ЕС. Присъединили се към тях мощни, подкрепяни от държавата компании от Китай и Тайланд, тези гиганти сега с нова сила разширяват границите на стоките.

Тъй като дерегулацията отвори пространство за разрастването на тези добре свързани с политиката корпорации, те се обвързаха с международните финансови центрове. Подпомагани от правителствата в глобалния Юг, те започнаха да притежават или да финансират все по-големи количества земя, често чрез отчуждаване и често с помощта на държавната власт и нейните въоръжени сили. В допълнение към насилственото отнемане на собственост, отварянето на стоковите граници е съпроводено с безмилостно унищожаване на естествените местообитания, което засилва глобалното затопляне. Критично настроените потребители, както и институционалните инвеститори, сега призовават корпоративните предприятия да възприемат по-отговорни бизнес модели. Твърде рано е да се каже дали това е сигнал за нова промяна на режима към "зелен капитализъм", както предполагат някои, но определено ни показва огромната адаптивност на капитализма.

През последните 600 години глобалното разпространение на стоковите граници е довело до днешното огромно количество евтини стоки, които се предлагат в преработен вид в домовете по целия свят.

Какво можем да извлечем от тази дълга историческа перспектива?

От една страна, можем да видим, че селските райони и все по-широкото им манипулиране продължават да бъдат от решаващо значение за създаването на съвременния свят. Докато четете това есе, вероятно се намирате в някоя от все по-големите градски агломерации, разположени по цялата планета. Селото може да ви се струва далечно, но почти всичко, което ви заобикаля, е резултат от добив, който се извършва на все по-големи, все по-динамични и все по-обхватни стокови граници.

Второ, можем да разберем огромната гъвкавост на капитализма. Във всеки един момент през последните 600 години един конкретен режим на стоковата граница е изглеждал решаващ за по-нататъшното развитие на капиталистическата революция, за да се сблъска със съпротива и ограничения, които са довели до системни адаптации, довели в крайна сметка до появата на нов режим. Стоковите граници остават решаваща характеристика на капиталистическата революция през последните шест века, но начинът, по който те изглеждат, функционират и извличат ресурси, се е променил до неузнаваемост.

Трето, ако миналото може да ни каже нещо за бъдещето, то не е, че настоящите кризи на стоковите граници, включително глобалното затопляне и разрушаването на околната среда, неизбежно ще означават края на капитализма. Капитализмът и преди се е справял с фундаменталните предизвикателства пред своите режими на стоковите граници.

Четвърто, можем да видим, че граничните режими на стоките не са неопосредстван резултат от чисто икономически процеси - те са резултат от съпротиви и, което е още по-важно, от политически намеси. Те се оформят както от селските обработватели, работниците в мините и потребителите, така и от инвеститорите и бюрократите. Политическата мобилизация и намеса са имали и ще продължат да имат значение. Въпреки че в много отношения новините са ужасни, историята показва, че има и значителни възможности. Както формулирането на системните кризи, така и изборът на начини за тяхното преодоляване са дълбоко политически. Подобно на поробените работници и техните съюзници аболиционисти, които някога е трябвало да се борят дълго и упорито, за да внушат на сънародниците си нечовешките условия на границата на захарта в Карибския басейн, на границата на кафето в Бразилия и на границата на памука в САЩ, днес сме изправени пред предизвикателството да насочим отново обществения поглед към стоковите граници, които така силно определят нашето ежедневие.

Източник: Свен Бекърт и Улбе Босма за Aeon

*Заглавието е на Мениджър Нюз