Глобална бъркотия след края на "американския век"

"Американското столетие" свърши, а конфликтите на планената се множат. По какъв нов път ще поеме светът и коя е правилната посока?

"Американското столетие" може би е един от най-известните термини в съвременната история. Американският издател Хенри Люс създаде това понятие през февруари 1941 година - като заглавие на статия в неговото списание "Life". Само няколко месеца преди Хитлер да нападне СССР и Япония да бомбардира Пърл Харбър, това приличаше на една доста самоуверена прогноза за бъдещата ера. "Американският опит е ключът към бъдещето", триумфално бе заявил Люс, добавяйки, че Америка ще бъде Големият брат в едно международно братство между държавите. Само една умна политика можеше да даде възможност на САЩ да останат хегемон в света още дълги години, пророкува в края на 90-те години германското списание "Шпигел". Да не забравяме обаче въпроса, който си е задавал още Волтер: "След като Рим и Картаген са паднали, то коя власт тогава може да е безсмъртна?". Отговорът на френския философ гласи: "Никоя."

В края на септември 2014 година, след като обяви война на "Ислямска държава", американският президент Обама даде интервю за CBS, в което той се опита да обясни основите на американския ангажимент: "Ако някъде по света има проблеми, тогава никой не се обажда на Пекин или на Москва. Обаждат се на нас. Винаги е така. Америка е водеща. Ние сме нeзаменими." Това се отнася включително за въпроси, свързани с околната среда и хуманитарните катастрофи: "Ако има тайфун на Филипините, вижте кой помага на хората там да се справят със ситуацията. Ако има земетресение на Хаити, вижте кой помага на Хаити да се изправи отново на крака. Така действаме ние. Това ни прави американци."

В средата на октомври обаче Обама сам се обърна към правителството в Техеран. В тайно писмо до аятолах Али Хаменей той предложи сближаване между САЩ и Иран, защото и двете страни имали общ враг в лицето на "Ислямска държава". Иран обаче отхвърли предложението.

Когато новината за писмото попадна в публичното пространство, републиканците се подиграха на Обама и го обвиниха, че е направил глупав жест на самоунижение. Според тях по този начин Обама подкрепял Иран и неговата арогантна представа за САЩ като за залязваща суперсила. Ето как действат САЩ в действителност: еднолично в един мултицентричен свят. А това води дотам, че те все по-често печелят войни, но пък губят мира. Те извършват мръсната работа на другите - като Китай или Русия, които имат свои собствени проблеми с ислямистите, и дори на Иран. А резултатът? След навлизането в Ирак, Иран получи повече влияние. Подобно нещо се случи и в Афганистан: с подкрепата си на съпротивата срещу съветската окупация, САЩ помогнаха на талибаните да укрепнат.

Глобалният Минотавър

Една от причините за тези проблеми е променената роля на САЩ в световната икономика. Ставаме свидетели на настъпващия край на един дълъг икономически период. Той започна в началото на 70-те, когато се роди "глобалният Минотавър" - така гръцкият икономически експерт Янис Варуфакис нарича чудовищната машина, която задвижваше световната икономика от началото на 80-те години до 2008. Варуфакис посочва, че късния период на 60-те и ранните 70 години не са били само времена на петролна криза и стагнация, а и началото на една радикална промяна в основните механизми на капиталистическата система. Тя се корени в това, че към края на 60-те години американската икономика вече не можеше да рециклира излишъците си в Европа и Азия. Така тези излишъци се превърнаха в дефицити. През 1971 година американското правителство реагира на тази криза със смела стратегическа маневра: вместо да предприеме мерки за намаляване на растящия бюджетен дефицит, то реши да направи обратното - да го увеличи.

И кой трябваше да плати цената за това? Останалият свят, разбира се - чрез постоянен трансфер на капитали, които неуморно прехвърчаха над двата големи океана, за да финансира дълговете на Америка. Така САЩ са изсмуквали по един милиард долара на ден от другите страни, за да плащат своето потребление. Или казано другояче: САЩ са универсалният кейнсиански консуматор, който поддържа световната икономика.

В основата на този приток от транснационален капитал лежи един комплексен икономически механизъм. От арабските страни-производителки на петрол до Западна Европа и Япония, а вече и Китай - всички "имат доверие" на САЩ, всички ги ценят като сигурен и стабилен център и инвестират там своите излишъци. Понеже това "доверие" преди всичко не е икономическо, а от идеологическо и военно естество, проблемът на САЩ се състои в това, че трябва за оправдават своята империална роля. При едно латентно състояние на война те трябва да се предлагат като закрилници на всички други "нормални" държави.

В момента ставаме свидетели на следното нещо: още преди да се утвърди световната система, основаваща се на щатския долар, тя беше разклатена, а това обяснява напрежението на много места по света. Какво обаче следва? Какво може да замени старата, основаваща се на универсалния долар, система?

Опасни прилики

Това е най-големият въпрос в момента. "Американското столетие" свърши, и ние ставаме свидетели как стъпка по стъпка се образуват множество центрове на глобалния капитализъм - САЩ, Европа, Китай може би дори Южна Америка. Всеки от тези центрове представлява капитализъм със свои си особености. САЩ държи на неолибералния капитализъм, Европа е символ за онова, което е останало от социалната държава, Китай - за (авторитарния) капитализъм на "азиатските ценности", а Южна Америка робува на популисткия капитализъм. В този нов постамерикански свят старите и новите суперсили взаимно се предизвикват и се опитват да наложат собствената си представа за глобални правила.

Сегашната ситуация убийствено наподобява онази през 1900 година. Тогава хегемонията на британската империя беше поставена под въпрос от амбициозни нови сили, предимно от Германия, която искаше да получи парче от колониалната торта. Една от сцените на тази конфронтация бяха Балканите. Днес САЩ са в ролята на британската империя, а новите сили са Русия и Китай. А онова, което преди бяха Балканите, днес е Близкият Изток. Отново имаме старата борба за геополитическо влияние. Защото не само Вашингтон, а също и Москва чува призивите на Грузия и Украйна. А може би скоро и тези на балтийските държави?

Има още един изненадващ паралел със ситуацията преди избухването на Първата световна война. През изминалите месеци медиите постоянно ни предупреждаваха за заплахата от Трета световна война. Поне веднъж седмично Путин прави изказвания, които на Запад се схващат като провокация, а в същото време някой високопоставен западен политик или представител на НАТО предупреждава за империалистичните амбиции на Русия. И както през 1914-та, така и сега, изключително обезпокоителният тон на тези предупреждения изглежда само нажежава още повече обстановката. И в двата случая действа същият суеверен принцип: като че ли можем да предотвратим нещо, като говорим за него. Знаем за опасността, но не вярваме, че наистина ще се стигне до най-лошото, и именно заради това то може да се случи. Това означава, че дори да не вярваме, че ще се стигне до война, ние вътрешно се подготвяме за нея.

Възможен изход

Ситуацията се усложнява допълнително от факта, че към конкуриращите се нови и стари суперсили се добавя и още един фактор - фундаменталистките движения в Третия свят, които се противопоставят на всички велики сили, но същевременно с това са готови да сключат стратегически пакт с една или друга сила. Нищо чудно, че се намираме в една огромна бъркотия. Кой кой е в продължаващите конфликти? Как Сирия трябва да избира между Асад и "Ислямска държава"? Тези неясноти, които заедно с дроните и другите оръжия, обещаващи модерна война без загуби (от наша страна), водят до увеличение на разходите за отбрана и правят все по-правдоподобна една бъдеща ограничена война.

Как да спрем да затъваме в тази бъркотия? Първата стъпка би била да зарежем всичките псевдо рационални приказки за "стратегическите рискове", както и представата за историческото време като линеарен процес на развитие, по време на който ние постоянно трябва да избираме между различни възможности за действие. Трябва да приемем факта, че съдбата ни е да живеем в заплаха. Не става дума само да избягваме рискове и да взимаме правилните решения на фона на глобалната ситуация. Истинската заплаха се състои в самата глобална ситуация, в нашата "съдба". Ако продължаваме да действаме така както сега, сме обречени на провал.

Решението не се крие в това да бъдем изключително благоразумни и да избягваме рискови действия. Ако постъпваме така, напълно ще служим на логиката, която ще ни доведе до катастрофа. Решението се крие в това да осъзнаем цялата смесица от връзки, които правят ситуацията толкова опасна. А в момента, в който успеем да го разберем, би трябвало да се захванем с продължителната и сложна задача да променим координатите на цялата ситуация. Само така ще успеем да предотвратим залеза на нашата обща планета.

Източник: Дойче веле