Пред САЩ отдавна стои предизвикателството на търговските дефицити. За последен път тази икономика е с търговски излишък преди точно 50 години. Кумулативно за тези години стоковият дефицит е над 20 трилиона долара, а ако не беше шистовата революция, която изстреля производството на САЩ от 5 млн. барела суров петрол дневно до сегашните 13,5 млн., то числата щяха да са още по-стряскащи.

Водачът на американския автомобил е друг, ускорението – доста по-сериозно, и пътят, по който пое – различен, но посоката е същата.

Икономическата сигурност е национална сигурност

Търговският обмен между всички държави се нетира на глобално ниво. Не така стои въпросът между отделните страни и проблемът придобива сериозни размери в случаите, когато има страни с постоянен излишък или дефицит. В момента сме в етап, в който тези дисбаланси са достигнали размери, които водят до повратна точка за тяхното разрешаване. Така например Китай е страна само с 40% вътрешно потребление (при развитите държави е около 70%) и останалият свят трябва да поеме тази разлика. Тази експортно ориентирана индустриална политика вече е заплаха и в икономическо, и в геополитическо измерение.

Ковид се прояви като аларма за индустриалната мощ на Китай и веригите на доставки като фактор в националната сигурност. Неслучайно американският финансов министър Скот Бесент иска да върне индустриалното производство в критичните сектори и повтаря: „Икономическата сигурност е национална сигурност“. Да си припомним инициативата на президента Байдън със Закона за чиповете (the Chips and Science Act), който предвиждаше 280 млрд. долара за инвестиции в производството и развойната дейност в този сектор. Той остави митата към Китай от предходния мандат на Тръмп и добави нови такива.

Пътят на САЩ е прекрасен пример за резултата от поредица от грешки във външнотърговската политика. Те се превърнаха от страна с търговски излишък до най-големия консуматор: внася стоки и изнася дълг. Средната класа намалява драстично, а неравенството в богатството е пословично: в момента 10% от населението потребяват 50% от активите, 10% от населението притежават 60% от активите, а последните 50% притежават само 6% от активите. Графиката на нарастване на дълга е параболична.

Въпросът дали сегашната система ще претърпи промяна не е релевантен за подобна действителност, въпросът е как? Дори Бъфет в далечната 2003 г. пише есе „Растящият търговски дефицит на Америка продава нацията...“. Това, което наблюдаваме, е опит за пренареждане на шахматната дъска спрямо новите реалности – външни и вътрешни.

Новата конструкция и „Споразумението Мар-а-лаго“ (по името на хотелски комплекс, собственост на Тръмп в Палм Бийч, Флорида)

Трудно можем да говорим за ясна конструкция на реформата, която предлага новата администрация. Основната цел почива на разбирането за намаляване на бариерите за търговия пред американските производители и използване на митата за балансирането на търговския обмен и завръщане на работните места в производството. Ще се търси отговор на зависимостите във веригите на доставки, удълженото действие на намалените данъчни ставки и дерегулация. Това ще са допълнителни стимули за американската икономика и инвестициите в нея, въпреки че такива не липсват. Посланията на Бесент на практика са за възстановяване на работническата класа, която се сви за сметка на Уолстрийт.

В основата на „Споразумението Мар-а-лаго“ е труд на Стивън Миран – съветник на президента Тръмп. Според него статусът на долара като резервна валута води и до минуси, заради постоянното му надценяване предвид интереса към американските активи. Според него решението се крие в ново споразумение с държавите, които желаят да са част от тази система от 100-годишни безлихвени ДЦК. По този начин ще се девалвира валутата, част от финансовото бреме на лихвените плащания ще се намали и ще доведе до повече работни места в индустрията.

Няколко са въпросителните, които само на пръв поглед излизат наяве. Това споразумение разчита на редица страни, „желаещи“ да платят тази цена. Последните събития на геополитическата сцена, особено в Европа, не улесняват тази задача. Да си припомним споразуменията Плаза (1985 г.) и Лувър (1987 г.). През 1985-а големите пет – САЩ, Германия, Великобритания, Япония и Франция – се събират и решават да обезценят долара, за да намалят търговския дефицит на САЩ, както и да намалят бюджетните си дефицити. През 1987 г. се събират отново, за да се поздравят с успешно свършената работа. По-интересно е, че този спад на долара реално следва понижение в доходността на американските ДЦК – в ерата на Волкър (тогава председател на Федералният резерв), който се справя с инфлацията. Въпросът е споразумението или пазарите са довели до този спад – яйцето или кокошката? САЩ отговарят и на предизвикателството с бюджетните дефицити, но не решават проблема с търговския дефицит към Япония, който е структурен.

В момента сме в процес на конструиране на новата система. Освен тези идеи се завръщат и концепциите на Кейнс от 1944 г. Това не означава край на свободния обмен на стоки, но вероятно ще минем през протекционистични политики и облагане на капиталовите потоци. Хаосът ще е неизменна черта на инженеринга на новата икономическа парадигма до нейното крайно формулиране и изграждане. Събитията през последните месеци доведоха до нива на несигурност в системата, които дълго време ще отекват под различни форми – в икономически и геостратегически план. Какви съюзи ще се изграждат, какви индустрии ще се развиват, какви вериги на доставки ще се градят, къде ще се насочват капитали са само част от въпросите, които ще намират отговор в движение. Икономическата сигурност отново ще стане новият стар въпрос.

Какво означава това за инвеститорите?

Делът на Америка в световната икономика намалява постоянно и в момента е около ¼ - най-вече заради развиващите се икономики и по-бързия им темп на растеж. Същевременно делът на американските акции в световните индекси е около 70%, а доларът е основната валута в разплащанията, както и във валутните резерви на останалите държави. Инвеститорите търсеха експозиция към американските акции, облигации и имоти предвид тяхното добро представяне и „сигурно убежище“.

Въпреки сериозната корекция на щатската валута от началото на годината тя е близко до върховите си стойности спрямо другите валути, претеглени през търговския обмен. Мястото на долара продължава да бъде стабилно и дедоларизацията ще бъде доста бавен процес не на последно място и поради липсата на алтернатива. Сигурен съм, че ще има желаещи да изпълняват тази функция – например еврото. Конструкцията му в днешния вид няма необходимата сигурност от гледна точка на дълговете на страните от еврозоната. Франция има доста сходни параметри на дълг и дефицит със САЩ. Разликата е, че европейската държава събира и преразпределя над 50% от БВП, докато Съединените щати събират малко над 18% и харчат 24% от БВП. Коя от тези две държави има повече резерв да реши този проблем?

Всички тези процеси водят до забавяне на икономиките. Държавите с по-малки дългове и възможности за фискални стимули ще са по-добре позиционирани да се приспособят. Големите въпросителни ще са насочени към американските активи предвид централното им място в портфейлите на инвеститорите. Доларът и американските ДЦК бяха сигурното „убежище“ в моменти на финансови сътресения. Акциите им са с квалифицирано представителство в глобалните индекси, което предвид и пасивното инвестиране ги доведе до изключително представяне спрямо останалите пазари. Тяхното покачване в едно с покачването на стойността на долара ги правеше очакваният избор за чуждестранните инвеститори.

Дефицитите на Америка по прогнози на тяхната бюджетна организация ще продължат да са около 6% от БВП години напред. Тази политика започва да поставя генерални въпроси за устойчивото състояние на американската икономика, за независимостта на Федералният резерв и потенциалните финансови репресии (да се върнем към идеята за 100 г. ДЦК). За нас остава и вечният такъв: да държим ли всички яйца в една кошница?