От eIDAS към EUDI – защо се наложи „втора версия“ През 2014 г. eIDAS[1] обеща трансгранично електронно доверие. Юридически то се случи – квалифицираният електронен подпис получи силата на саморъчния, а доверителните услуги станаха взаимно признати в ЕС. На хартия всичко работеше. На практика обаче трансграничната идентификация остана по-скоро възможност, отколкото ежедневна реалност. Националните системи се развиваха с различна скорост, бизнесът рядко виждаше икономически стимул за интеграция, а оперативната съвместимост често се оказваше по-трудна от самото законодателство. Новата рамка за Европейска цифрова идентичност (EUDI) не е признание за провал, а признание за недовършена работа. Тя не започва от нулата – тя се опитва да направи практично това, което досега беше предимно юридически възможно. Европейският цифров портфейл не е „европейска база данни и всички ние в нея“. Той е инструмент за представяне на удостоверени атрибути, издадени от официални източници – възраст, гражданство, професионална квалификация, представителни права, фирмен статус и други. По замисъл архитектурата е децентрализирана и базирана на минимизиране на данните. Идеята е проста: ако трябва да докажеш,...