Въпреки бурната година пазарите продължават да залагат на американската ликвидност и растеж. Но докато перспективите изглеждат обещаващи, Съединените щати систематично търгуват със стратегическите си предимства за тактически печалби. Цената на този подход расте и ще стане видима едва когато вече е твърде късно.

Съединените щати печелят. Или поне така изглежда, ако се съди по пазарните индекси и по опашката от държави, които се надпреварват да сключват сделки с президента Доналд Тръмп. Американската икономика изпреварва съюзниците си. Акциите продължават да достигат рекордни върхове. А азиатските и страните от Персийския залив обещават трилиони долари преки чуждестранни инвестиции в САЩ по време на президентството на Тръмп.

Освен това Обединеното кралство, Европейският съюз и няколко държави от Югоизточна Азия предложиха на Вашингтон търговски споразумения без реципрочни ангажименти. Канада се отказа от намерението си да въведе данък върху цифровите услуги. Япония направи едностранни отстъпки по митата за автомобилите и по случая с Nippon Steel. Европейските фармацевтични компании пък преместват производството си в САЩ, за да избегнат наказателните тарифи.

Докато пазарът на труда се влошава, а потребителското доверие е в застой, разходите (особено на най-богатите американци) продължават да се увеличават. 

И макар пазарът на труда да се охлажда, а потребителското доверие да е на ниски нива, разходите (особено на най-богатите американци) остават стабилни. В комбинация с бума на инвестициите в изкуствен интелект и масовите бюджетни дефицити, подкрепени от статута на долара като водеща резервна валута, пазарите продължават да залагат на ликвидността и растежа на Съединените щати.

Но зад привидно стабилната краткосрочна картина се крие тревожна тенденция – Съединените щати разменят дългосрочните си стратегически предимства срещу мигновени тактически печалби. Цената на тази политика се натрупва бавно, по начини, които ще станат очевидни едва когато вече е невъзможно посоката да бъде променена.

Да започнем с имиграцията. В продължение на десетилетия способността на Америка да привлича най-умните и най-талантливите хора от цял свят беше крайъгълен камък на нейното технологично, икономическо и културно влияние. Днес обаче тази отвореност постепенно се заменя с враждебност. Администрацията на Тръмп е все по-враждебна към имигрантите, независимо дали са легални или нелегални, квалифицирани или неквалифицирани. Националистическите настроения сред американците се засилват, а гражданските свободи, особено за хората с небял произход, изглеждат все по-несигурни. Числата говорят сами: броят на международните студенти, пристигащи в САЩ, е намалял с близо 20% спрямо миналата година.

Междувременно Китай въвежда нови визови програми, създадени специално да привличат висококвалифицирани специалисти от САЩ, а Канада поставя реклами за набиране на таланти по летищата си. Докато САЩ постепенно губят позициите си като предпочитана дестинация за най-добрите професионалисти в света, техните конкуренти се възползват. Последиците няма да се усетят веднага, но с времето икономическите щети от този отлив на човешки капитал ще се натрупват неумолимо.

А после идват университетите. Администрацията на Тръмп не само насочи ударите си срещу хуманитарните факултети, които често наистина са се превърнали в интелектуално затворени и идеологически догматични среди, но и оряза финансирането за научната инфраструктура в най-престижните американски (и световни) университети. Именно тези институции държат Америка на предната линия на научния и технологичния прогрес и привличат бъдещите водещи учени, инженери и предприемачи. Подкопаването на тази екосистема означава разклащане на един от основните стълбове на американската икономика – при това в момент, когато общественото доверие в самата наука е в упадък. Скептицизмът към ваксините, конспиративните теории и инстинктивното отричане на експертността не са просто културни особености. Те се превръщат в структурен недостатък в съревнованието с държави, където вярата в науката и технологиите остава силна, а това оставя Америка в неизгодна позиция да води следващата вълна на иновации.

Вземете изкуствения интелект. САЩ изпреварват всички в потребителските приложения на AI – чатботове, социални мрежи, максимизиращи ангажираността, инструменти за създаване на още по-пристрастяваща помия, все по-големи езикови модели, които претендират, че са на крачка от „суперинтелекта“, – защото там са парите. Но именно тези технологии фрагментират обществото, усилват дезинформацията и вероятно допринасят за своеобразна колективна психоза.
Китай, напротив, насочва развитието на изкуствения интелект далеч от потребителския сегмент – към отбраната и индустриалните приложения, които носят по-малък риск от социална фрагментация и много по-големи стратегически предимства.

Историята с енергетиката е подобна. От една страна, САЩ се превърнаха в най-могъщата петролна държава в света и това само по себе си не е проблем, тъй като изкопаемите горива ще продължат да захранват центровете за данни, земеделието и тежката индустрия още десетилетия. Но в същото време Америка на практика се е отказала от лидерството в енергията на поствъглеродната ера, оставяйки тази роля на Китай. Пекин вече доминира в производството на батерии, слънчева енергия, ново поколение ядрени технологии и веригите за доставки на критични минерали. С други думи САЩ удвояват залога си върху енергията на миналото за сметка на енергията на бъдещето.

Или помислете за търговската политика. Администрацията на Тръмп въвежда най-високите мита в страната от век насам – на практика това се равнява на регресивен данък от около 17% върху американския бизнес и потребителите, които са принудени да плащат повече за суровини и крайни продукти. В комбинация с резкия завой към индустриална политика и държавен капитализъм САЩ се отдалечават от принципите на свободния пазар, които направиха икономиката им толкова конкурентна. Макар че целенасочената намеса на държавата в определени сектори като полупроводници или банки може да бъде оправдана от съображения за национална сигурност или финансова стабилност, то широкият протекционизъм и държавната намеса са склонни да правят икономиките по-малко, а не по-динамични с течение на времето.

Краткосрочното мислене се пренася и във геополитиката. Повечето държави днес са готови да направят отстъпки на Тръмп – някои символични, други съществени – само и само да избегнат открит конфликт със Съединените щати. Но същевременно те вече работят усилено, за да не се окажат никога повече в подобна зависимост. Европейският съюз финализира търговски споразумения с МЕРКОСУР, Мексико и Индонезия. Бразилия задълбочава икономическите си връзки с Европа, Китай и Канада. Индия се стреми да стабилизира отношенията си с Китай, докато ускорява инфраструктурни проекти, които ще намалят зависимостта ѝ от американските пазари. А Саудитска Арабия подписа ядрено споразумение с Пакистан – като застраховка срещу евентуално бъдещо пренебрежение от страна на Вашингтон в областта на сигурността.

След като научиха по трудния начин, че политиката на САЩ може да променя курса си при всеки изборен цикъл, тези страни сега търсят алтернативи, като същевременно се съобразяват с Америка в краткосрочен план. И тъй като тези предпазни мерки изискват огромен политически капитал, години целенасочени инвестиции и нова институционална архитектура, ще бъде трудно да се обърнат, след като бъдат построени.

САЩ ще продължат да превъзхождат съюзниците и противниците си в обозримо бъдеще. Преднината им е твърде голяма, за да бъде заличена за една нощ. В областта на изкуствения интелект Америка остава един от двата основни глобални играча и за мнозина по-привлекателна алтернатива от Китай. Но дългосрочната траектория е обезпокоителна. Историческите предимства на САЩ пред техните конкуренти – стабилна физическа и институционална инфраструктура, превъзходна демографска структура, подхранвана частично от имиграцията, обществена толерантност към неравенството, основана на усещането за меритокрация, и по-голяма способност за бюджетни дефицити – се насочват в грешна посока.
И макар общата позиция на Китай да е по-слаба, Пекин, който традиционно мисли в дългосрочни хоризонти, прави всичко възможно да се възползва от тези промени.

Може би най-тревожното е, че всички в една дълбоко разделена Америка са съгласни само за едно – че най-голямата заплаха за страната е вътрешна. Разногласията идват само по отношение на това къде се крие тази заплаха. В резултат националната политика ще продължи да се фокусира върху вътрешни конфликти вместо върху дългосрочните и търпеливи инвестиции – в хора, институции, наука и инфраструктура, от които зависи бъдещата конкурентоспособност.
Краткосрочните победи на Америка са реални, но рано или късно сметката за тях ще трябва да бъде платена.