Ако едно кенгуру, обградено от кучета динго, вместо да ги рита или да избяга, внезапно си отхапе едновременно единия крак и опашката, ще заключим, че или е обезумяло внезапно, или си е било психически болно по принцип. Както при други свръхсили в историята, двата крака на Съединените американски щати са съюзите по света, на които се опират и изключително могъщата им армия. Опашката на американското кенгуру е организираната „безвъзмездна“ помощ за страни от Третия свят. И те – понеже не могат без нея – са в ролята на клиентела на Вашингтон, разбирано в най-класическия римски смисъл на думата. Вследствие на хиперактивността на новия-стар президент Тръмп в рамките на само трите седмици на новия му мандат нашето кенгуру е с полуоткъснат крак и без опашка, а кучетата динго са замръзнали в ступор, по-скоро объркани от безсмисления акт, отколкото уплашени от безумната ярост на животното срещу тях.

Отритнатите съюзници

Президентът Тръмп успя да заплаши с митническа война всичките важни търговски партньори на Америка. Докато с опасния враг, комунистически Китай, направи само това, то с няколко от най-близките идеологически и геополитически партньори постъпи още по-зле. Тръмп дори заплаши с военна интервенция важния лоялен съюзник Дания, ключов за пресичането на руски и китайски попълзновения в Арктика, както и за руски по посока Балтика и Северно море, ако не му продаде огромна част от суверенната си територия. Размаха призрака на анексията към старата бойна другарка и безупречна съседка и приятелка Канада, участвала във всички войни на миналия век рамо до рамо с американците, в някои от тях в съотношение войници спрямо население немислимо за САЩ.

След тези подвизи и след като поде митническа война с Европейски съюз, ужасяващо притиснатия от общ враг и зложелател в лицето на Путин, дори най-песимистичните от нас смятаха, че съюзоразрушителният размах на американския президент за момента е изчерпан. Сгрешахме. Тръмп успя да всее смут и ярост едновременно и в двата най-важни и най-лоялни на Вашингтон арабски партньора. Да предлагаш, или по-скоро да налагаш, точно на египетския президент и на йорданския крал разселването на жителите на Газа в техните страни, за да я превърнеш в американска Ривиера на Средиземно море, е, като да размахваш червено на бик или като да говориш за въже в дома на обесен. Точно по този начин би постъпил, ако искаш двамата лидери, единият от които е в ужас от поредна инфилтрация на „Ислямски братя“ в страната му („Хамас“ е дъщерен клон на „Братята“), а другият помни кървавия опит на организирани палестински бежанци да превземат кралството при баща му, да си търсят нов голям съюзник. А иначе Близкият изток и отношенията с неговите арабски владетели бяха единственият успех и престиж на американската дипломация при първия Тръмп.

Трябва да призная, че подобно на повечето сравнително добре информирани хора на земята, продължавам да се питам дали зад отхапването на крака на кенгуруто не се крие някаква невиждана и чутовна стратегия. Едновременно с това съзнавам, че този висящ въпрос се дължи по-скоро на отказа на човешкия разум да приеме насрещна ирационалност отвъд определени граници. Особено от страна на сила, която исторически не е показвала склонност да „реже клона, на който седи“. Не мога да отговоря за стратегията, но в действията на сегашната американска администрация има няколко безспорни тактики, които от своя страна въплъщават доста ясен светоглед.

Като се има предвид огромната преднина на Тръмп в популярния вот на президентските избори през ноември и реактивността му към настроенията на подкрепилите го, трябва да приемем този светоглед за споделен от мнозинството американци в момента.

Навигатор от историята

Тази американска визия за света всъщност не е никак нова. Бихме могли да я наречем детското, или по-скоро детинското изкушение на Америка. Алергията към всякакви съюзи, чувството за самодостатъчност, отказът от военно присъствие извън Американския континент са елементи, добре познати от историята на Щатите. Мнозина днес вадят и предъвкват доктрината „Монро“ в опит да рационализират за себе си и публиката „дипломацията“ на новото правителство на САЩ. В началото на XIX век президентът Монро формулира политиката на Вашингтон спрямо външния свят, но тя всъщност е прилагана половината век от Независимостта до неговия мандат и беше следвана до президента Маккинли в края на века. Според Монро младата държава трябва да избягва трайно обвързващи съюзи, особено военни, не бива да се намесва в конфликти на други континенти, но има призванието да изхвърли, дори със сила, всякакво пряко или непряко чуждо (тогава това означава само европейско) влияние от Американския материк. Доктрината обяснява напълно уклоните и декларациите на Тръмп от първия му мандат (за щастие, при наличието на достатъчно силен Конгрес, администрация и военни със самочувствие, които да възпрат превръщането на думите в дела). Тя би обяснила и елементите Гренландия, Канада и Панама, но не и останалото от последните 3 седмици. За последен път доктрината е следвана дословно от американските правителства след края на Първата световна война, отчасти заради травмата от американското участие в нея. Нейното прилагане историята нарича изолационизъм. Този период рязко приключва с кървавото и изключително унизително за американската нация японско нападение над Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. На 8 декември в Америка няма изолационисти, които да смеят да се обявят публично за такива. Разбира се, Пърл Харбър по-скоро е детонаторът и катализаторът на другата американска визия за света, която кротко е отлежавала под сивото изолационистко було. Тя е също толкова изначална, колкото и тази на Монро. Това е чистото наследство на Просвещението, което вижда в раждането на „Великата Република“ сбъдването на идеала за равенството и свободата на всички хора. Точно като почти съвременната Френска революция и не по-малко съвременната „Ода на свободата“ на Шилер (която, следвайки глупаво цензурата на Ваймарския херцог, наричаме „Ода на радостта“), Съединените американски щати са универсални и универсалистки по замисъл, зачатие и раждане. Дори само това е достатъчно да обясни величието на тази страна в онзи момент, в който, застрашена и ударена пряко от един противник, тя решава да победи първо другия противник (нацистка Германия), защото е по-голямото зло за човечеството и защото трябва да бъде освободена Европа.

Големият уличен рекетьор

Днешният Тръмп обаче с неговото воинство не е в нито една от двете наследени противоположни визии за глобалните роля и място на Америка. Пред очите ни най-могъщата демокрация в света се изражда в нещо непознато спрямо различните модели на поведение, които досега е следвала. Мога да съдя само по първите знаци и за по-малко от месец време, но и това е достатъчно, за да посмея да предскажа, че преобразената първа световна сила вероятно няма да бъде нито брилянтно изолиралата се в черупката си между двата океана спотаена мощ, нито ще бъде могъщият гарант на договорите и пазител на съюзите, в които участва. В близко бъдеще ще се нагледаме на един дребнав и себичен играч, който сякаш се забавлява да руши с настървение онова, което е призван да пази. Това ще бъде една Америка със стила на поведение на Путинова Русия или на Китай на Си, може би без войните на едната и милионните концлагери на другия. Още по-лошото е, че в този свят на хаос освен съществуващите ще се появят и други, по-малки международни улични рекетьори. САЩ с едномилионната си професионална армия като единствената гаранция за собствената им сигурност ще се превърнат от пазител на реда в първия играч на безредието.

Напълно възможно е да греша в преценката си и зад действията на американския президент да има дългосрочна мисъл за мястото на Америка в един работещ световен ред. За това говори фактът, че засега стреляните като с артилерийски залпове във всички посоки бомбастични мита изключват Индия, Австралия и Япония – и трите големи производителки на стомана и на много други конкурентни за американското производство стоки. С лидерите и на трите държави са проведени успокоителни разговори от страна на Тръмп в тази насока. Интересното е, че от тримата точно на австралийския министър-председател Албанезе, който единствен от тях е идеологически нетърпим за обитателя на Белия дом (лейбърист и Уок), е изрично заявено, че страната му няма да получи митническо възмездие от страна на големия митовержец във Вашингтон. И с тримата е говорено за нови дългосрочни ангажименти, лукративни договори и сътрудничество в областта на отбраната. Това означава, че за разлика от първия мандат на сегашния президент и в съответствие с късния Обама и целия Байдън, сегашната администрация няма намерение да отпуска сдържащия обръч около Китай. Ако тази посока бъде потвърдена, тя сама по себе си би могла да свидетелства за два различни по същност подхода. Единият е връщане към доктрината „Монро“, но в интерпретацията ѝ от междувоенния период, когато Америка се оттегля отвсякъде другаде и от всичко друго по света, но не и от Тихоокеанския басейн и от възпиращата роля на агресивен възход на конкурентна сила там. Другият предполага целият крещящ шум от Вашингтон да е само пара в свирката и Америка да няма никакво намерение да се отказва от защитата на съществуващия световен ред. Тогава е вероятно американският президент да прикрива с жестикулацията си опит за прилагане на предсмъртната доктрина на сенилния вече Кисинджър. Според нея Китай е единствената сериозна заплаха за свободния свят и мира. За да бъде успешно сдържан и евентуално победен в титаничния сблъсък, китайската карта на младия Кисинджър трябва да бъде изиграна на обратно. В обърканата вече мисъл на стария мислител във Вашингтон това означава да се разбие съюзът между Пекин и Москва, като се сключи сделка с Путин.

Европа без илюзии

Излишно е да казвам, че и трите изложени възможни интерпретации на какофоничния международен цирк, спретнат от Доналд Тръмп след встъпването му в длъжност, са еднакво лоши за Европа и нейното бъдеще. Във варианта Кисинджър сделка между Вашингтон и Москва би била интересна за последната само ако включва края на НАТО във вида му след разширенията и нова подялба на континента ни, в която минимум Украйна, Молдова и Балтийските републики биха били под директно руско управление. Във варианта Монро Европа би била оставена да се отбранява, както знае и може. Ако съм прав за кенгуруто, крака му и кучетата динго, то това ще е потенциално краят на европейската сигурност, но също и на всякаква обозрима перспектива за мир и ред в световен мащаб. При този вариант Америка ще е също основен потърпевш откъм загуба на благоденствие и влияние. Разликата ѝ с нашия континент в случая е, че тя ще продължи да бъде пазена от най-могъщата и голяма професионална армия в човешката история, докато ние ще разчитаме на „добрата воля“ на съседи като Русия, Беларус и Турция...

Вината за това, че Европейският съюз е в позицията на естествена плячка на близки и далечни хищници, е до голяма степен негова и на страните членки. Неспособността да се защитим сами срещу голяма военна опасност и при нужда да спасим тези, които са ни близки и са нападнати от общ враг, е резултат от систематична грешка в приоритетите и последователна лидерска безотговорност, граничеща с политическата сенилност. Те се дължат основно на илюзията, непростима за интелигентни хора, че Атлантическият мир (Pax Atlantica) между края на Студената война и 2014 г. може да бъде вечен, а не само по-дълга или по-кратка парантеза между две кризисни епохи, както и на това, че при липса на военна сила винаги ще можем благодарение на икономическото и финансово превъзходство да си купим мир.

Нуждата да поддържаме войска, поне равна на американската, за да можем не само да се опазим, но и да участваме наравно с нашите съюзници отвъд Океана в защитата на свободния свят и общите ни принципи, би трябвало да е очевидна и без руските агресии в Грузия и Украйна. Не би трябвало също така да имаме нужда от второ идване на Тръмп в Белия дом, за да разберем, че не можем да се осланяме безусловно на американска водеща роля за нашата отбрана. Може би все още не е късно Обединена Европа да намери в себе си силите и волята да се въоръжи бързо и ефективно. Така тя ще може при необходимост (а и без такава) да замести и наследи водещата сила на Америка в лидерството и закрилата на свободния свят.