Завръщането на Доналд Тръмп в Белия дом на 20 януари 2025 г. беше възприето в Кремъл като дар от съдбата. За разлика от предшественика си Байдън, сегашният американски президент не смята, че войната между Русия и Украйна е морален казус. Няма агресор и жертва, няма добро и зло, не съществува морален императив, който задължава САЩ да помагат на украинците. Бързо стана ясно, че Тръмп има фиксация върху Нобеловата награда за мир и гледа на руско-украинската война именно през тази призма. За него Москва и Киев стоят на една плоскост, те или трябва да се съгласят с миротворческите предложения на американския президент и да бъдат възнаградени, или пък да бъдат наказани, ако ги отхвърлят.

В първите седмици на своя втори мандат Доналд Тръмп беше разгневен от претенцията на Володимир Зеленски, че украинците имат морално право да получават американска помощ за отблъскване на руската агресия. Същевременно стопанинът на Белия дом не криеше своя респект към Владимир Путин, притежаващ качества, от които Тръмп се възхищава – силен и решителен лидер, управляващ с твърда ръка една голяма и могъща държава с ядрено оръжие. При това вече цели 25 години – нещо, за което Тръмп може само да завижда предвид неговата възраст и ограничението за два мандата, поставено от конституцията на САЩ.

Украинците разбраха, че спрямо тях Тръмп ще води т.нар. трансакционна външна политика, според която нищо на международната арена не е безплатно – ако искаш помощ от Вашингтон, трябва да му дадеш нещо в замяна. Така се роди прословутото споразумение за участието на САЩ в разработката на находища на полезни изкопаеми в Украйна, ставаше дума най-вече за залежите от т.нар. редкоземни минерали. С времето украинците натрупаха самочувствие и през тази есен те вече предлагаха на Тръмп свои разработки на дронове срещу доставка на ракети „Томахоук“ за Киев.

Още по-голяма яснота за нагласите на Доналд Тръмп имаше в Москва. Хората на Путин, особено неговият специален представител Кирил Дмитриев, засипваха американците с предложения за изгодни инвестиции. Посланието на Кремъл беше ясно: вижте какъв голям общ бизнес можем да правим, ако ни оставите да се разправим с Украйна. На масата бяха сложени освен прословутите редкоземни минерали (ние имаме повече от тях, отколкото Украйна, казваха от Москва) така и мъгляви проекти за съвместно разработване на нефтено-газови находища в Арктика. Накрая руското бизнес ухажване на Вашингтон придоби гротесков характер чрез фантасмагоричното предложение на споменатия вече Кирил Дмитриев да се строи 100-километров тунел между почти безлюдните Чукотка и Аляска. Успоредно с това руснаците свиреха доста умело на най-чувствителната струна в душата на Тръмп – самолюбието. Лично Путин сипеше хвалби за своя американски колега и повтаряше неговата мантра, че ако той бил президент през 2022 г., то войната в Украйна никога нямало да започне.

Краят на очарованието

С течение на времето и под напора на обстоятелствата обаче отношението на американския президент към руско-украинската война започна да се променя. Колкото и своенравен и самолюбив да е Тръмп, той все пак трябва да се съобразява с настроенията в САЩ. Преобладаващата част от широката общественост в страната и от политическия естаблишмънт във Вашингтон подкрепя Украйна и предпочита по-твърда политика спрямо Москва. При това тези настроения са най-силно изразени в редиците на републиканците, които избраха Тръмп.

През пролетта на тази година изглеждаше, че войната в Украйна може да бъде приключена, като по-слабата страна бъде притисната да приеме голяма част от исканията на по-силната. И Тръмп беше наясно коя е тази по-слаба страна – Украйна. Но позицията на американския президент еволюира. Ако в края на февруари той хокаше Зеленски в Белия дом и му натякваше, че „няма карти“, то през септември вече написа в своята социална мрежа Truth Social, че Украйна е в състояние да се бори и да си върне цялата територия, окупирана от руснаците. Това е преувеличение за възможностите на Киев, но американският президент разбра главното – на фронта в Източна Украйна има относително равновесие на силите и слаба страна няма, затова най-реалистичният край на войната е двете армии да спрат да стрелят и да останат на позициите, заемани в момента.

Решаващият фактор, който преобърна ситуацията, обаче е просветлението, осенило Тръмп – той разбра, че Путин го разиграва и му отказва най-желания приз – примирието във войната, след което съпротивата на Нобеловия комитет най-после трябва да бъде сломена. През август двамата президенти проведоха среща в 21, от която Путин получи легитимация и разкъсване на дипломатическата блокада около Москва, а Тръмп си тръгна с празни ръце. През октомври пламъчето на надеждата отново просветна за Москва, след като американският президент се съгласи на нова среща със своя руски колега в Унгария. Но бързо стана ясно, че това е недоразумение – руснаците изпратиха във Вашингтон меморандум със своите искания спрямо Украйна и се видя, че те не са готови на никакъв компромис и все още настояват за капитулацията на противника. Тръмп не влезе втори път в капана и отмени рандевуто с Путин, макар че сигурно му се е искало да чуе още веднъж, че е най-великият президент, комуто демократите са отнели изборната победа през 2020 г. Специалната дипломатическа операция на Кремъл спрямо Вашингтон се провали, така както не постигна своите цели и обявената през 2022 г. специална военна операция срещу Украйна.

Санкциите като вододел

Провалът на срещата в Унгария обаче не беше най-лошото за Москва, скоро след това дойдоха американските санкции срещу най-големите руски нефтени компании – „Лукойл“ и „Роснефт“. От 21 ноември те са налегнати от финансова чума – никой не може да взема или да им превежда пари, поне що се отнася до преводите в щатски долари. Това са първите санкции срещу Русия, наложени от администрацията на Тръмп, и в този смисъл служат за вододел в американската политика спрямо Москва. Трудно е да се каже дали става дума за дългосрочна стратегия на Белия дом, която ще бъде стриктно следвана, или пък за желание на президента да стресне еднократно своя руски колега и така да го принуди към примирие в Украйна. Едно е ясно – Путин има фиксация върху Украйна и никакви санкции няма да го накарат да спре войната, ако не е постигнал поне минимално приемливия резултат, а именно – окупацията на целия район Донбас.

„Роснефт“, „Лукойл“ и санкционираните още на 10 януари 2025 г. от администрацията на Байдън „Газпром нефт“ и „Сургутнефтегаз“ дават около 80% от руския нефтен износ. Новите санкции обаче не означават, че петролният експорт на Русия ще се срине. Световният нефтен пазар не калкулира такава вероятност – веднага след обявяването на рестрикциите срещу „Роснефт“ и „Лукойл“ имаше поскъпване с около 8–9%, но после цените се върнаха леко надолу. Освен това данните показват, че двете санкционирани от Байдън руски компании не са намалили сериозно своя износ през тази година. Вероятно „Роснефт“ и „Лукойл“ ще продължат да изнасят своя петрол, но схемите на експортните операции ще станат по-сложни. По веригата ще трябва да бъдат включени още посредници, нарасналият геополитически риск пък ще насърчи купувачите на руската суровина да искат още по-големи отстъпки. Това ще намали маржа на печалбата за руските нефтопроизводители, но няма доведе до рязък срив в държавния бюджет на Москва – трябва да се има предвид, че сега основният данък за нефтено-газовия бранш в Русия е налогът върху добива на суровините, а не върху доходите от техния износ.

Тръмп би могъл да навреди сериозно на Москва, ако притисне другия край на веригата продавач-купувач на руски петрол. Около 85% от нефтения износ на Русия отива в Китай и Индия. В условията на новите санкции китайци и индийци вероятно ще трябва да предприемат допълнителни мерки за маскиране на вноса на руски нефт, за да не се набиват в очите на Вашингтон. Но засега няма сигнали, че Тръмп смята да ги притиска твърде силно по този въпрос. В края на октомври американският президент се срещна със своя китайски колега Си Дзинпин, но сюжетът за руския нефт въобще не е бил обсъждан между тях. Отношенията с Китай са важен комплексен въпрос за Вашингтон и явно темата за петролната търговия с Русия не е най-важната в него. Малко по-различна е ситуацията с Индия. Тя е доста по-зависима от нивото на митата за вноса на нейни стоки в САЩ, поради което е възможно да намали до известна степен покупките на руски петрол, за да покаже добронамереност спрямо Тръмп. Впрочем той вече заяви, че Делхи показва разбиране по въпроса за нефта от Русия и съответно високата митническа бариера от 50% може да бъде намалена.

Знак за влошаването на отношенията между Москва и Вашингтон е надуването на ядрени мускули от двете държави през тази есен. Три дни след отмяната на срещата Тръмп-Путин в Унгария руският президент организира театрално представление с участието на генерали с много звезди, които му докладваха, че е проведено успешно изпитание на страшна ракета, задвижвана от атомен двигател, способна да носи ядрен заряд и да прелети няколко хиляди километра. И понеже разстоянието от руските граници до Украйна, Берлин или Париж е много по-малко, то ясно е, че посланието е към далечната отвъдокеанска сила, чийто център е във Вашингтон. Няколко дни по-късно Путин извади от ръкава и безекипажна подводница торпедо, носеща ядрена бойна глава. Но Тръмп въобще не е човек, който може да бъде сплашен. Като най-великия президент на най-великата държава той отвърна на руското предизвикателство, като заръча на своите генерали да възобновят ядрените изпитания, каквото и да значи тази неопределена фраза.

Първите десет месеца от второто президентство на Доналд Тръмп бяха толкова бурни за международната политика, че ни изглеждат като няколко години. По отношение на Русия стрелката на американската благосклонност се завъртя на 90 градуса. Тръмп е далеч от това да обвинява Путин за войната в Украйна, но е най-малкото обиден на своя руски приятел от Кремъл заради неговото упорство да продължава бойните действия и да пренебрегва желанията на американския президент. При стопанина на Белия дом обаче всичко е предпоследно, той може отново да се влюби в Путин, но горчилката от провалената Нобелова награда през 2025 г. ще остане.