Всеки момент ще стане 11, а още ги няма.

Белградските студенти бяха обещали да окупират моста „Газела“ в този час и да стоят седем часа. Възможно ли е да закъснеят? Поглеждам си часовника: още пет минути. И тогава чувам свирки, барабани и скандирания. Белградчаните, които чакат заедно с нас, се втурват към река Сава. Студентските колони идват. Оказват се по-точни от моя часовник.

Младежите от първата редица носят червени плакати с рози. Върху тях са изписани петнайсетте загинали под падналата козирка на гарата в Нови Сад: име, възраст, една роза за Бог да прости. Тази трагедия стана повод за протеста, който в първата седмица на февруари направи 100 дни.

Виждам и плакат И Хитлер стоя на власт 13 години. Това пък е причината за недоволството: дългогодишното управление на президента Александър Вучич и неговата Сръбска прогресивна партия, което студентите обвиняват в масова корупция. И затова питат: защо падна козирката на току-що ремонтираната гара? Кой контролираше китайската компания и сръбските подизпълнители? Защо бързаха с откриването? Ще бъдат ли наказани виновните?

Студентите се движат бързо: броени секунди и вече са на моста. Първото, което ще забележите, е колко са организирани. Нямат лидери, но разнообразните им протести имат почти съвършен график. Никой не дава повече от едно интервю. Днес говори едно момиче, утре – друго, вдругиден някое момче; не се повтарят. Така се опитват да попречат на службите, властта и свързаните с нея жълти медии да ги посочват, атакуват, тормозят. За изявление искат да ги търсиш по каналния ред. Рядко си казват имената. За всичко решават с гласуване на своите пленуми. И не мърдат от взетите решения.

Тяхното хоризонтално и донякъде анархистично движение бяга от политиката като от огън. Студентите не отговарят на никакви политически въпроси, включително и на най-общите, като За Европейския съюз ли сте?. Дистанцират се даже и от интелектуалните движения, които ги подкрепят категорично и безрезервно, като наскоро основаната „ПроГлас“. Така се опитват да запазят единството си: сред тях има и градски либерали, и левичари, и зелени, и консерватори, и националисти.

Те не просто са против властта – ми казва популярният сръбски актьор Драган Бйелогърлич, който ги поддържа от ден едно. – Искат да сменят цялата система, дори някои от опозицията. Това може да е наивно, но не е ли възхитително? А главната редакторка на сп. Нова икономика“ Биляна Степанович, една от основателките на „ПроГлас“, обобщава: Нашите деца, студентите, показаха нещо, което не е виждано в такива размери досега. И надхвърля всички, които утре биха поискали да присвоят студентския протест.

Как обаче ще се разплете цялата тази ситуация?

Да се разчита на опозицията е трудно: тя е разделена и скарана, а рейтингът на нейните лидери е скандално нисък на фона на популярността, която президентът поддържа, особено сред пенсионерите. Не се вижда и близка възможност на хоризонта. До края на мандата на Вучич има повече от година и половина, а последните парламентарни избори бяха едва през декември 2023 г.

Управляващите държат всички лостове на властта и затова флиртуват с разнообразни оферти. На думи президентът Вучич не обвинява студентите, а показно търси диалог с тях. Неговите атаки са насочени към тези, които уж стоят зад тях: политици, чужди посолства и прочее тъмни сили. Едновременно с това предлага консултативен референдум: ако половината плюс един от сръбските граждани поискат, той ще се оттегли същия ден. И често пита: Искате ли избори? Ако искате, готов съм.

Засега студентите не се връзват. Времето за диалог отдавна изтече – ми казва убедено студентка на моста „Газела“.  – Искаме само изпълнение на нашите четири искания. Ясно е, просто е, може да стане веднага. Питам я дали искат смяна на властта: Да изпълнят исканията, после ще видим.

Интелектуалците като Бйелогърлич и Степанович коментират темата за популярността на Вучич и готовността му да отиде на избори. Техният аргумент е: досега не сме имали честен вот, а само той може да премери истинския рейтинг на президента. Журналистката Биляна Степанович е категорична: Трябват ни истински, свободни, демократични избори. В които Александър Вучич няма да злоупотребява с властта, да използва държавни пари за кампанията, неговите хора да притискат, да подкупват, да изнудват с работни места, да водят избиратели от други държави (например босненски сърби) и страховито да мачкат със своите медии. За тази цел опонентите на властта предлагат временно и експертно правителство, което да гарантира справедлив изборен процес.

Някои отговори дойдоха на Сретение, сръбския Ден на държавността, на който в началото на ХХ век е приета първата Конституция, доста либерална впрочем. 15 февруари изправи протестиращите и президента на два митинга – студентите в Крагуевац, властта – в Сремска Митровица. И двете страни заявиха, че ще победят. Нещо повече, опитаха се да убедят Сърбия, че вече са победили.

Очевидно студентите няма да отстъпят. Няма да отстъпи и Александър Вучич. Той категорично отхвърли всякакъв вариант за експертно правителство и не се върна повече към предсрочните избори. Нещо повече, обяви, че ще има нов кабинет на мястото на подалия оставка заради побой над студенти премиер Милош Вучевич. Това ще бъде сръбски кабинет – подчерта той, – а не назначен отвън.

На какво разчита Вучич?

На първо място на необикновените си реактивност, гъвкавост и умение да седи на няколко стола едновременно. У дома той мобилизира сръбския национализъм. Сърбия е заплашена – тръби той. – Заплашена от външни врагове и техните вътрешни съюзници. Без да се конфронтира със студентите (с тях злоупотребяват), той нарича техния протест най-мръсната Цветна революция.

Още от началото той и неговите хора намекват, че целта на протестното движение е да бъде отцепена Войводина от Сърбия, като цитират крайни журналисти и маргинални политици. Кой иска да вземе Войводина, не става ясно. Би било логично областта, в която живеят и етнически унгарци, да бъде „лапната“ от Унгария. Но Вучич и унгарският премиер Виктор Орбан са първи приятели. Когато Орбан се снимаше с карта на Велика Унгария, сръбският президент мълчеше.

Двусмислени и двупосочни са и геополитическите аргументи на Александър Вучич. У дома той размахва руската карта. Обещава, че сближението между президентите на САЩ и Русия Доналд Тръмп и Владимир Путин ще бъде в полза на Сърбия. Мечтае да се види до тях на 9 май на Червения площад в Москва. Заявява, че няма да наложи санкции на Русия, въпреки че враговете му искат точно това. И в същото време се провиква: Съобщете в САЩ, че аз победих Цветната революция. Ще издам учебник за това и ще го издам в 10 милиона в Китай. Още по-интересното е, че според информирани източници неговата дипломация представя на запад студентските протести като руска хибридна намеса.

Това е типичният Вучич. Играта му е ясна: да балансира. Спомнете си сръбската ковид ваксинация. Вучич и здравният министър си сложиха китайска ваксина, вътрешният министър – руска, а тогавашният премиер, Ана Бърнабич, и сегашна председателка на парламента – западна. Сърбия приема Си Дзинпин и Олаф Шолц, преговаря с ЕС, хвали Путин, а нейната военна индустрия дискретно изнася за Украйна. На Балканите това минава за висш майсторлък. Двуметровият президент едвам успява да запази равновесие върху тънко въже, опънато над войни и конфликти – може би защото притежава жадувания литий, без който електрическите автомобили не могат да мръднат.

Този път обаче ще му бъде доста по-трудно. Студентският бунт е изключително мощен и популярен. Изненадващо е как отеква той в малките населени места, които винаги са гласували за Вучич. Студентите извървяха пеша 140 км от Белград, за да стигнат в Крагуевац – и по пътя бяха посрещани радушно. Вижте например влизането им в малкия Младеновац: хората ги чакаха с цветя, казани с чорба, прасета на шиш и учудващ ентусиазъм. Селяни с трактори им даваха храна по пътя. Това не е само градски протест. В нещо има нещо много повече.

Дори ако Вучич оцелее краткосрочно, раните са вече нанесени. На Балканите промените рядко стават с експлозия. По-често идват с имплозия. Сръбският президент вече няма да бъде вездесъщият господар на политиката. Звездата му залязва. Рано или късно ще дойде промяната.

И тук идва най-тежкият въпрос: как? Нищо не може да се промени без участието на политиката, от която днес студентите, главните герои на деня, странят упорито. Има варианти. Опозиционните сили могат да се обединят в два големи блока: проевропейски и националистически, като обърнат съотношението в парламента. А може и протестът да роди някаква съвсем нова, невиждана досега алтернатива. Не знам. А и никой в Сърбия, с когото разговарях, не знаеше. Едно списание изнесе в заглавие думата „пат“.

Енергията е огромна. Тя ще промени Сърбия. Има обаче вероятност част от нея да изтлее, когато по неизбежност площадите опрат до чисто политическите действия.

Протестът на „Газела“ свърши на секундата – в 18 часа. На тръгване видях друг плакат. Читалнята днес е на улицата. Вярно е. Улицата е читалня, университет, поука, вдъхновение. Но не може да бъде парламент. А тук едно после ще видим не стига.