Да правиш прогнози за Балканите преди 30 години бе лесна работа. Винаги залагаш на песимистичния сценарий.

През 90-те Югославия се разпадаше с войни, ембарго и мафия, а думата „балканизация“ върна значението си от началото на ХХ век. Незабравимият Любиша Георгиевски, голям театрален режисьор, председател на парламента в Скопие и посланик в София, разказваше следната история. Отишъл в една африканска държава, където официалният език бил английският, защото различните етноси не си разбирали диалектите. „Защо не изберете един отвВашите езици – попитал той. – Не искаме да се балканизираме“, бил тактичният отговор.

Преди 20 години нещата се обърнаха. Тогава на мода излезе оптимизмът. А правенето на прогнози остана лесно, но с обратен знак. Винаги залагаш на положителния сценарий.

Когато сръбската демократична опозиция свали от власт Слободан Милошевич и го изпрати в Хага, изглеждаше, че бъдещето ще бъде цветя и рози. Спомням си как един прозападен лидер твърдеше, че Сърбия може да влезе в Европейския съюз (ЕС) през… 2005 г. После годината отмина и прогнозата бе коригирана. Международната експертна комисия под председателството на бившия италиански премиер Джулиано Амато, събрала най-добрите експерти в региона, изработи план, според който целите Западни Балкани ще прекрачат европейския праг през 2014 г.

Десет години по-късно можем да възприемем това като забавен анекдот. ЕС се затвори. Балканите дадоха заден. А войната в Украйна взриви и последните остатъци от оптимизъм.

Затова днес балканското прогнозиране е истинско изпитание. На терена се завърнаха песимистите, според които войните ще се повторят. Оптимистите не се отказват. Тъкмо Украйна, твърдят те, поставя въпроса за европейския път на региона ребром: сега или никога. Най-много са реалистите, които гледат Западните Балкани като сложна плетеница от рискове и възможности, където нито плюсът, нито минусът ще се наложат трайно.

Реалистите знаят: бъдещето на региона не може да се изясни, докато не се реши бъдещето на света. А то ще се определи от точката, в която спре войната в Украйна. Колкото по на запад се установи бъдещата граница, толкова по-слаб ще бъде Западът на Балканите.

Затова сръбският президент Александър Вучич продължава да държи всички врати отворени. Сърбия е официален кандидат за ЕС. Съюзът е най-големият инвеститор в страната, макар че за обикновените сърби този факт не е особено видим. Военната индустрия помага на Украйна, въпреки че и това минава някак „под радара“.

Но Вучич внимателно следи посоките на вятъра. Не му убягнаха неуспехът на украинската контраофанзива, настъплението на руската армия, колебанията на Конгреса на САЩ относно военната помощ за Украйна. И той завъртя педалите на изток.

Неговата партия спечели изборите и отпразнува заедно с представители на сърбите в Босна, Косово и Черна гора. Лидерът на босненските сърби Милорад Додик твърди, че неговата столица е Белград, не Сараево. В новото сръбско правителство влязоха двама министри, санкционирани от САЩ. Опозицията отново протестира, както по времето на Милошевич – и отново без изгледи за успех.

Сръбската армия се въоръжава, националистите говорят за „сръбски мир“ по аналогия с руския. В една дръзка сръбска акция в Косово загинаха косовски полицаи. Милан Радойчич, организатор и пряк участник в акцията, е в Сърбия, но не в затвора. Президентът Вучич често се сравнява с България, когато има положителен пвод за това. За сметка на това, Унгария на Виктор Орбан вече не е враг, както през 90-те, нито съперник за влияние върху унгарците във Войводина. Напротив, Орбан и Вучич са най-близки партньори; да не забравяме – през ноември в Белия дом може да влезе техният приятел Доналд Тръмп.

Апотеоз на тази политика стана подаръкът, който Белград и Будапеща заедно получиха: визита на китайския лидер Си Дзинпин на идване от Париж.

Естетиката на посещението изобилстваше от символи. Времето бе избрано нарочно: четвърт век след бомбардировките над Сърбия, когато НАТО удари (както твърди, погрешка) китайското посолство в Белград, а трима китайски журналисти загинаха. Сърбите посрещнаха Си царствено. Александър Вучич го изведе на северната тераса на Палатата на Сърбия, за да го аплодират събраните там хиляди. Декларациите използваха всички синоними на здравина: „железни отношения“, „твърдо приятелство“. 29 споразумения бяха подписани. Инвестиции? Добре дошли са. Китай е най-големият индивидуален вложител в Сърбия, на второ място след целия ЕС. „Дълбоко съм трогнат и впечатлен“, призна Си Дзинпин.

От изявленията ясно личеше, че както Сърбия подкрепя Китай за Тайван, така и Китай подкрепя Сърбия за Косово. Какво се върти в главата на сръбския президент? Можем само да спекулираме. Днешният свят предлага доста възможности за опортюнистите, които могат да чакат. Вижте Азербайджан. Почака 30 години, но прозорецът се отвори. Азербайджанската армия смаза арменците и си взе Нагорни Карабах.

Някои анализатори побързаха да заключат, че Сърбия на Вучич напуска западната орбита и твърдо застава до Русия и Китай. Не мисля така. Визитата на Си трябва да вдигне цената на сръбския президент пред европейците и американците. Виждате ли как ме ценят? Наддавайте и вие. „Сърбия внимателно наблюдава реакциите на ЕС след влизането на Хърватия през 2013 г. – написа авторитетният косовски коментатор Ветон Сурои. – Урокът, който научи, е, че готовността на Съюза да прави отстъпки нараства тогава, когато неговото желание да интегрира Сърбия е по-голямо от нейното.“

Не вижда ли Западът тази игра? И не се ли дразни? Все повече стават онези, особено в европейските столици, които искат да поставят Вучич пред избор. Но тежи и мнението, формулирано от Сурои. Кой тук е оптимистът и кой – песимистът, е трудно да се каже, камо ли да се следва последователна стратегия.

„Сега трябва да се окаже натиск над властите в Белград, които се държат като проводник на Русия в региона – ми каза косовският п+ремиер Албин Курти. – Сърбия да се ориентира към европейската отбрана и външна политика, да наложи санкции на Руската федерация и да изпълни договореното споразумение за двустранно признаване.“

Курти има предвид споразумението между Сърбия и Косово, което Вучич не иска да подпише. И самият Курти не го харесваше особено. Според него то подкопава значително косовското самоопределение (така се казва неговата партия). С неотстъпчивостта си премиерът обтегна отношенията с ЕС. Накрая обаче показа готовност да го подпише. Вучич засега отказва.

И за да стане картината още по-сложна, нека добавим противоречията между Курти и премиера на Албания Еди Рама. В центъра им са т.нар. Отворени Балкани. Започнали като американска инициатива, Отворените Балкани постепенно се превърнаха в зона за свободна търговия, която не подготвя, а заменя ЕС. Албания, Сърбия и Северна Македония опитват да покажат на Брюксел, че и без него може. За Курти това е измама: „Искам да влезем в ЕС и НАТО... Но Отворените Балкани не са достатъчно европейски. Трябват ни европейски Балкани, които да са отворени.“

Оптимистът би намерил нещо хубаво и в тази вътрешноалбанска свада: Велика Албания се отлага. Говорил съм и с Курти, и с Рама. Интелигентността им прави впечатление. Различията обаче започват още с биографиите. Курти е студентски лидер и политзатворник на режима на Милошевич, последовател на друг затворник, „балканския Мандела“ Адем Демачи. Рама е интелектуалец – аристократ; баща му е прочут художник в комунистическа Албания. Рама решава с елитарни разговори и резки, ексцентрични ходове; за Курти животът е борба. „Следващата битка винаги е по-важната – ми каза той. – Затова трудностите оформят лидера повече, отколкото победите.“

Те се борят за сърцата на балканските албанци. Вижте Северна Македония: Арбен Таравари е с Курти, Али Ахмети – с Рама. Печелившата карта, изглежда, е в Таравари: след разгромната победа на ВМРО-ДПМНЕ той и неговият съюз VLEN („Заслужава си“) е възможен съюзник на Християн Мицкоски.

Дали албанците, при които има консенсус за Европа, ще успеят да накарат ДПМНЕ да преглътне обещанията си, да вкара българите в конституцията и така да отвори пътя към ЕС? Според оптимистите не е изключено. Всякакви обрати са възможни на Балканите, където предизборните обещания не струват и мастилото, с което са написани.

Но песимистите ще кажат, че Мицкоски ще удържи антибългарския си (и в крайна сметка антиевропейски курс). Той вижда какво прави Вучич, следва го – или поне се координира с него. Ако сръбският президент изчаква други геополитически ветрове, защо да не изчака и Мицкоски? В Украйна може да стане всичко, във Вашингтон – също, защо да се бърза към и без това негостоприемна Европа?

Същите дилеми има и Черна гора. Оптимистите виждат в президента Яков Милатович и премиера Милойко Спаич почитатели на Европа и врагове на корупцията. Песимистите ги описват като фенове на Сърбия и Русия. Възможно ли е и двете да са верни? На Балканите всичко е възможно. Вижте как днешните черногорски власти са погнали бившия главен прокурор Миливойе Катнич. Оптимистите ще кажат: така трябва, предишната власт на Джуканович покровителстваше контрабандата. Песимистите обаче ще припомнят, че тъкмо Катнич наказа участниците в проруския пуч от 2016 г.

Европа дава сигнали, които радват оптимистите. Урсула фон дер Лайен, председател на Европейската комисия, обяви план от 6 милиарда за Западните Балкани. Председателят на Съвета Шарл Мишел заговори за годината 2030-а. Е, може да не е много в сравнение с 2005-а и 2014-а, но е повече в сравнение с това, което предишната Комисия на Юнкер обещаваше.

И така, кой ще се окаже прав? Песимистът или оптимистът? Тук бих отговорил с думите на знаменития бейзболен треньор Йоги Бера: никога не правя прогнози, особено за бъдещето. Най-вече когато бъдещето се решава на бойните полета в Украйна – и в умовете на няколкостотин хиляди американски избиратели в колебаещите се Уисконсин, Аризона, Невада и Пенсилвания.

Нито едното, нито другото са подвластни на прогнозите. Затова и ние да се поддадем на най-голямото балканско геополитическо изкушение: да изчакаме. Бурята няма да се забави.