Какво цели Русия с изпращането на дронове във въздушното пространство на Полша и какви изводи трябва да си направи Европа?

Русия иска да изплаши гражданите и бизнеса в Европа, за да се откажат доброволно от свободата си и да се върнат към любимия на Кремъл свят на сферите на влияние на великите сили. Непрекъснатото дрънкане на оръжия и ядрените заплахи към далеч по-малките и неядрени сили по западните граници на Русия търсят да заглушат гласа на съвестта на Европа, на дълга за защита на свободата и човешките права в Украйна. Тази безумна вековна руска имперска политика е последната ескалация във войната върху съзнанието на европейците. Европа има само едно спасение – единство в отпора на агресора. И досега тя отстоява своето право на независимост и свобода, включително като решително пресече източниците на средства за руската военна машина (18 единодушно гласувани санкционни пакета!) и като предостави убежище и оръжие на Украйна. Не ми се иска да вярвам, че има национални политици в Европа, които искрено (извън конкретната партийна и политическа изгода да стигнат до властта) да вярват в идеала на „суверенитет“, който Русия и Китай налагат. Историята на България също би трябвало да ни учи, че сме били „велики“ единствено когато сме били вътрешно и външно обединени в подкрепа на по-слабите и онеправданите срещу хегемоните на границите ни.

Миналата година беше година на изборите. Тази все още не е приключила, но може ли да кажем, че е година на протестите? И какво индикират те? Ще доведат ли до някаква промяна и каква?

Протестите са неразривна част от демокрацията. И въобще от желанието на хората за по-добър живот. Така бих определил годината като година на продължаваща борба за демокрация, за свобода. Протести има от доста време, специално в нашия регион – включително съседна Гърция, Румъния и Турция.

В Сърбия положението е най-напрегнато, защото управниците, в добра балканска традиция, отказват да се вслушат в гласа на хората и нямат способността и желанието да се откажат от властта и свързаните с нея блага. А хората виждат, че по-добрият живот е при съседите, в по-демократична, по-отворена среда, каквато продължава да бъде Европейският съюз. Сърбия остава закрепостена към един политически елит, убеден, че властта не е отговорност пред хората, а възможност да се надиграят останалите, включително международните партньори и да се извлекат максимално много изгоди. Това отношение, между другото, важи в различна степен за всички останали балкански страни и е характерно за неукрепналите демокрации, в които гражданите нямат достатъчно лостове за влияние върху елитите си.

Когато се появят нови интереси, нови виждания в хората и съответно нов изразител, той трябва да има възможността да влезе в политическия оборот. В страните – членки на ЕС, на Балканите като България, Гърция, Румъния и Хърватия това се получава в доста по-голяма степен.

Защо в България протестите често нямат ясен политически изразител?

Защото липсват политически идеи, а често и възможности. Например, когато става въпрос за антикорупция, не се предлагат нови устойчиви решения или се сглобяват невъзможни коалиции в нерационално очакване за резултат. Темата остава на дневен ред, съответно е примамлива платформа. Но бързо се износва. Назад през годините множество правителства дойдоха на антикорупционна вълна, но не успяха да реализират ползотворно политическа енергия в устойчиви решения – от ОДС през НДСВ, ГЕРБ и в най-ново време ИТН и ПП.

България горе-долу похаби или продължава да дава лошо име на всички демократични инструменти, които има по света, за ефективна борба с корупцията – специализиран съд, специализирана прокуратура, децентрализирана антикорупционна комисия, централизиран антикорупционен орган, омбудсман, Сметна палата и т.н. И в момента имаме огромно количество институции, които би трябвало да помогнат и помагат в тази борба, но доверието в тях е нищожно.

Какъв е полезният ход, когато доверието в институциите е на толкова ниско ниво?

Политиците трябва да възвърнат доверието в институциите, защото иначе ще загубят властта и дори модела на демокрация. След като не успяхме със силни мнозинства с ярки лидери, сега българският избирател правилно се опитва да деконцентрира властта, да търси решения чрез консенсус и взаимно балансиране и контрол. При липсата на коалиционна политическа култура и сериозното разслоение и поляризация на обществото раздробяването на политическото пространство води до липса на интерес за смели решения, защото те обикновено водят до загуба на популярност или опасна политическа отмъстителност. В момента, за да се реализират определени политики, е необходима подкрепата на минимум четири партии. А парламентарно представените партии са много разнородни като интереси и политически принципи. Дори по фундаментални въпроси, като геополитическата ориентация на страната, нито евроатлантическите, нито проруските партии имат ясно мнозинство.

В такава ситуация често започват да се предлагат и предпочитат „лесни“ или „бързи“ решения на вождовете или силната ръка. Виждаме надигащите се авторитарни практики във всички страни от Европейския съюз. България само допреди 30 години имаше такъв модел – би следвало най-добре да знаем, че той не работи добре в цялост.

Властта корумпира. Абсолютната власт корумпира абсолютно. И както в икономиката, така и в политиката има естествена тенденция към монополизация. Затова демокрациите през годините са се опитвали да въвеждат балансиращи, институционални, вътрешни, възпиращи механизми освен антикорупционни наказателни институции. Тези механизми обаче също така забавят решенията, защото изискват компромиси и сигурност в оценката. Често тези механизми водят до блокаж, пред какъвто проблем ние почти сме се изправили в момента. Но те са изключително важни, за да не позволят концентрацията на властта в едни ръце.

И каквото и да мислим за демокрацията в България, факт е, че много от тези механизми работят, за разлика например от Западните Балкани. Избирателите често поставят президент с различна политическа окраска от мнозинството в парламента. Също така конституцията предвижда президентът да се избира директно от народа, което му дава сходна легитимност, както Народното събрание. В този смисъл отнемането на правото на президента да назначава служебно правителството разруши един от демократичните баланси на взаимен контрол, което в момента се връща като бумеранг и позволява концентриране и манипулиране на властта.

В допълнение при демократичните системи хората имат възможността да коригират избора си и да заменят управниците на всеки 4 години и дори по-често, което прави участието и легитимността на изборите от фундаментално значение за демокрацията.

Основният инструмент на демокрацията са изборите, но когато нямаме доверие в изборния процес – тогава какво остава? И има ли това връзка с процента активни избиратели?

Ниската избирателна активност в случая е недоверие. Но отказът от упражняване на правото на глас е съзнателен избор, че оставяме на други да решават кой ще държи властта. В това отношение членството в ЕС е един допълнителен балансиращ фактор, който има коригиращо влияние върху концентрацията на власт и възможността за корупционни практики. Дори и върху политици, които са успели да съберат сериозни национални мнозинства. Оттам идва и естественото непрекъснато сочене с пръст към Брюксел като виновник за всичко лошо в редица страни. Всъщност институциите в ЕК също имат национална легитимност, която идва както от директния избор на депутати, така и от вземането на решения в единодушие от националните лидери по повечето въпроси от значение. Тази легитимност идва и по линия на сериозните фискални трансфери, които част от страните получават от Брюксел. България е един от най-големите получатели на европейски средства. И по-важно, получател на политиките, които вървят с тези средства, които са доказано успешни в много сфери, в които националните правителства нямат доверието на избирателите, като инфраструктура, енергетика, екология, човешки права и т.н. И всичко това става по волята на българските избиратели и техните представители в националните и европейските институции.

Една от критиките към българските политици е, че „усвояват“, а не използват ефективно тези средства. Какво е вашето мнение?

Да, това е обща слабост в по-малките и бедни европейски страни. България няма знание, а често и желание да прави сложни политики, като например за иновации и технологии или още повече – за върховенство на закона и антикорупция, – те изискват сериозни технически и политически умения. Видяхме какво се случи с Плана за възстановяване и устойчивост – колко пъти го ревизираме и как в крайна сметка се дисциплинира националният елит винаги да има достъп до тези средства. Това става с цената на компромиси, включително по-малко възможности за директно облагодетелстване.

Точно при ПВУ Европейската комисия е допълнителен важен балансьор, който подсигурява защита на интересите на европейските и българските данъкоплатци, потребители и производители. Българските политици трябва да свикнат с тези нови реалности и да са наясно, че трябват сериозни политики и политическа работа, за да участваш във властта с под 1/3 от гласовете, в каквото положение са всички български парламентарни сили. Подобна деконцентрация на властта е нормален демократичен рефлекс за предпазване от корупция, но може да доведе до блокаж и неспособност за вземане на елементарни необходими решения и делегитимиране на цялата система, каквито гласове вече масово се чуват. Русия използва точно такива слабости, за да пробие националната сигурност на страни в Европа и да ни уязви. Затова е важно да имаме устойчиви, институционални антикорупционни решения от представителите на поне 4 парти в българския парламент.

Как изглежда сега животът на един български гражданин? От една страна, благосъстоянието ни се увеличава благодарение това, че сме в ЕС, сега ще влезем и в еврозоната. От друга страна, качеството ни на живот изостава значително – има райони без вода, пътищата са опасни, вече не вярваме, че контролиращите органи са на място и си вършат работата.

Дискусиите за качеството на живот са изключително сложни и поляризиращи, особено в ерата на социалните мрежи, в които всяко мнение е меродавно, но най-крещящите, фрапиращи и противопоставящи се или най-богато подкрепени от алгоритми и изкуствен интелект мнения са най-най-меродавни. Тази поляризация кара хората да виждат с много по-черни очила трудностите на живота в страната, каквито има много, разбира се. Например огромните неравенства, които се подсилват от регресивната данъчна система, сериозната правна несигурност и недоверието в институциите, трудностите да подсигуриш прилични условия на живот на семейството ти с упорит частен труд и предприемачество във всяка сфера на дейност, във всеки региона на България и т.н.

За мен като икономист, ако гледаме само числата, без човешките съдби и индивидуалности зад тях, е повече от ясно, че средният българин живее много по-добре сега, отколкото преди 30–40 години, включително има по-голям избор, свобода и защита на правата от посегателствата на властта. Много бързо забравихме, че дори правото да изказваш открито мнение за властта не беше защитено преди време. Често чуваме, че пътищата са несигурни, но те са в пъти по-сигурни от преди три десетилетия, с много повече автомобили и по-малко жертви сега. Продължителността на живота се увеличава също. Много услуги в България са по-достъпни, отколкото в Европа дори, като например издаването на лични документи или плащане на данъците бързо и удобно. Или дори бюджетният процес в България. Всеки може да провери в рамките на няколко часа само за какво се отделят какви средства, дори кой и с каква оферта е спечелил всяка обществена поръчка.

Да, но когато се разкриват злоупотреби, изчезват документи, няма последствия...

Точно в това е проблемът и тази прозрачност го прави да изпъква особено остро и да демонстрира неспособността и нежеланието на българския политически елит да предложи устойчиви решения. Драмата е, че една от най-добре финансираните системи в България – правосъдната, подкрепена с плеяда от контролни и регулаторни органи, не дава желаните резултати и губи доверие в обществото.

Съдебната власт, макар и независима от останалите, подлежи на същата обществена отчетност и съответно на отчетност пред българския парламент. И вместо дебатът да бъде за конкретни личности, обикновено т.нар. трима големи – върховни съдии и главния прокурор, трябва да има конкуренция на изборите, публичност на платформите и отчетност на изпълнението им. Например не е ясно как система от толкова хиляди професионалисти не може да излъчи поне по трима или четирима различни кандидати за висшите постове, които да представят публично и в конкуренция своите концепции за управление. Ако не може системата да произведе тези минимални условия за конкуренция и отчетност, както изглежда в момента, то тогава съвсем резонно стои въпросът защо няма мнозинство за промяната ѝ, каквото например се намери за орязване на правомощията на президента.

Отразява ли се това недоверие в институции върху бизнес средата у нас?

България в момента е в невероятно силна икономическа позиция. Членството в еврозоната ще понижи инвестиционния риск и ще засили интереса към страната.

Има огромна ликвидност в банковата система, значителни европейски средства и една от най-големите фискални възможности. България е една от малкото страни в Европа, която може да си позволи да увеличи разходите си за отбрана, без от това да пострадат социални или други разходи. За да не отидем в гръцкия сценарий на криза обаче, тези фискални разходи трябва да доведат до привличането на още по-големи частни инвестиции в нови технологии и иновации.

Има ли опасност обаче да изпаднем в изолация, въпреки че имаме шанса да отидем в ядрото на Европа?

Това зависи от нашите политици. Вътрешното противопоставяне и поляризацията в момента са толкова сериозни, че често нашите партньори поставят геополитическата ориентация на страната под въпрос въпреки недвусмислените действия в обратна посока, като например доставката на оръжия за Украйна в най-важните начални дни на руската инвазия. Ако човек реши да се вгледа патриотично в собствената ни история, може би ще намери уроците на това, което наричаме златен век за страната – а той е дошъл, когато далновидни управници са направили едни от най-драматичните и смели промени вътре в страната – въвеждането на писменост и единна религия (доста по-съществени в сравнение с въвеждането на еврото например) и в същото време са се утвърдили чрез противопоставяне на тогавашния самопровъзгласил се хегемон в региона – Византия (чийто наследник сега е руската имперска амбиция).

От тази гледна точка кой е българският интерес? Да имаме една васална Украйна на Русия и съответно още един многократно, несъразмерно по-силен и агресивен съсед, който да ни казва кога можем да се съединяваме и кога да обявяваме независимост. Или да имаме една силна, независима, демократична, отворена, приобщена към ЕС Украйна? Отговорът би следвало да е ясен за всички български политици, а не изглежда така. Това създава колебания в нашите партньори и води до незебележимост на България на европейската сцена. И подстрекава руските пропагандисти и дипломация непрекъснато безпардонно да отправят ядрени и други заплахи с надеждата да разколебаят проевропейското мнозинство в страната.

Коя е най-голямата заплаха за България в момента?

Голямата заплаха в момента е за ориентацията на България и тя идва от желанието за реванш на Русия. Този месец чухме отново Китай да говори за нов световен ред, който уж да се базира на хартата на ООН. Но това, което упорито и безотговорно подкрепят в Украйна, е методичното унищожаване на една независима държава от нейния по-голям и силен съсед. Това е редът на правото на по-силния. И той е убийствен за Европа и за България. Бил е преди. Нямаме основания да очакваме, че ще бъде различно сега. Само погледнете нашите съседи – повечето са по-големи и по-силни.

Светът, в който България доброволно и мирно координира силите си заедно с още 27 европейски държави в общност от 500 млн. души, базирана на защита на човешките права и върховенство на закона, дава неимоверно повече възможности от модела, който Русия с помощта на Китай се опитва да възкреси. И към момента в страната има ясно проевропейско мнозинство от избиратели. Но неговите политически представители не могат да продължават самодоволно да го подлагат на непрекъснати външни заплахи и вътрешна институционална несигурност.

Американският президент Тръмп с неговото поведение дава ли гориво и сила на други управници с авторитарни амбиции?

Вярно е, че хората в Европа, които харесват Путин, харесват и Тръмп. Те харесват силната ръка, решителния едноличен водач. Но да се сравняват двамата е ужасно погрешно и неточно. За разлика от Русия и Китай, Съедините щати са силна демокрация, в която президентът, включително Тръмп, идва със силен мандат на легитимност от мнозинството американски избиратели в свободни и силно оспорвани избори и управлява, съобразявайки се с огромно количество конституционно закрепени институционални ограничения на своята власт. Включително най-силното – да не могат да упражняват президентска власт повече от два мандата, или 8 години. Фундаментално демократично правило, което и руският и китайският президент погазиха, макар и в техните съответни много по-слаби версии на институционални ограничения. А е ясно до какво води абсолютната или неограничената власт.

Руслан Стефанов е програмен директор и главен икономист на Центъра за изследване на демокрацията, един от водещите български изследователски центрове в Европа. Той е съдиректор и съавтор на Кремълския наръчник, съвместен проект на Центъра за изследване на демокрацията и Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS) с фокус върху икономическия отпечатък и влиянието на Русия в Европа. Координатор е на най-голямата регионална антикорупционна мрежа на гражданското общество в Западните Балкани и Черно море – Инициативата за развитие и почтеност в Югоизточна Европа (SELDI.net).