„Това е часът на Европа. Не е часът на американците. Ако един проблем може да бъде решен от Европа, това е проблемът на … Тя е европейска страна. Американците няма какво да правят тук.“

Кога са казани тези думи? Мислите, че са казани днес? Бъркате, годината е 1991-ва. Коя е страната, за която става дума? Мислите, че е Украйна? Не е. На мястото на многоточието е несъществуващата днес Югославия.

И след всичко това вече ви е ясно, че авторът на цитата не е нито Еманюел Макрон, още по-малко Урсула фон дер Лайен. Думите са на забравения днес външен министър на Люксембург Жак Поос. Разбирате защо е забравен, нали? Тогавашната Европейска общност не може да разреши югославския проблем сама. Часът на Европа не дойде – нито през 1991 г., нито по-късно.

Юговойните спряха едва тогава, когато се намеси Америка; европейската роля бе, най-меко казано, поддържаща. Мирните преговори за босненския конфликт се проведоха в Дейтън, Охайо. Четири години по-късно НАТО, водено от САЩ, бомбардира остатъчна Югославия. После всичко свърши.

Дали часът на Европа ще настъпи днес? Това сега е въпросът на въпросите. Мнозина смятат, че Европа стои на съдбовния си праг. Отвъд него я чака или възход, или падение.

Със сигурност, обрат предстои. Доскоро Европейският съюз (ЕС) разчиташе на „мирния дивидент“: САЩ ще ни пазят, а със спестените пари ще поддържаме социалните системи на нашите крехки, либерални, толерантни общества. Ще вземаме евтин руски газ, за да залеем света с машини. Ще си затваряме едното око за диктаторите, които ни обещават спокойствие и достъпни суровини. С други думи, ще залагаме на компромиса, вместо на силата. Ще бъдем гълъб сред ястребите. Венера, не Марс. Кротки вегани в света на жестоките хищници.

Най-малко три фактора направиха този модел неудържим – демографията, войната и Доналд Тръмп.

Да започнем с това, че заможната и либерална Европа остарява. Испания намалява от 2012-ра, Португалия – от 2010-а. Литва е загубила една пета от населението си от 1989-а, включително заради емиграцията. Германия ще намалее с 15 милиона до 2050-а.

Децата са по-малко, увеличават се пенсионерите. В Италия хората над 65 години ще нараснат до 18,8 през 2050-а. Това е радикален поврат. Пенсионирането на „бейби бумърите“ напряга системите до скъсване. „Социалната ни държава вече не може да бъде финансирана от нашата икономика – казва германският канцлер Фридрих Мерц. – От години живеем над възможностите си.“ И наистина, кой ще работи? Имигрантите са непопулярно решение, както показа кризата от 2015-а. Всичко това лесно обяснява ръста на песимизма, възхода на десните популисти, скандалите около имиграцията и успехите на лидери като Виктор Орбан или Джорджа Мелони.

Войната на Русия срещу Украйна оголи още един нерв: Европа бе забравила да воюва, да произвежда оръжие, дори да говори за смъртта. 80% от пакистанците или турците са готови да умрат за родината, но само 18% от германците. Не е чудно, че Европа не може да спре войната сама.

Задачата щеше да бъде по-лесна за решаване, ако Доналд Тръмп не бе отдръпнал Америка от европейските ѝ ангажименти – и ако не бе наложил търговски мита на верни американски съюзници. Да припомням ли думите на главния изпълнителен директор на „Райнметал“ Армин Папергер, казани пред мен и цитирани тук: „САЩ ни казват: „Драга Европо, погрижи се сама за себе си. Ние вече няма да ви пазим“.

Днес Европа опитва да отговори в три взаимосвързани посоки:

1. Политически инициативи за мир, спасяване на Украйна и посредничество между нея и САЩ.
2. Стратегическа автономия в отбраната, което включва въоръжаване, засилване на отбранителната индустрия и независимост от САЩ.
3. Нови посоки на икономическо развитие, които се съобразяват с променените реалности.

И докато камерите следят първото и второто, може би тъкмо третото ще определи пътя на Стария континент.

През 2024 г. разговарях с бившия гръцки финансов министър Янис Варуфакис: помните го от кризата отпреди десетина години. „След 2008-а цинично прехвърлиха загубите на банкерите върху плещите на най-слабите граждани в Европа – ми каза Варуфакис, който днес е легенда на крайната постмодерна левица. – Затова сега Европа не съществува. И е толкова изостанала. В сравнение със САЩ и Китай сме напълно безполезни за всяка технология на бъдещето. Зелена енергия? Не! Китайците я развиват, все повече и американците. Изкуствен интелект? Никакъв, всичко е американско и китайско. Облачен капитал? Нула, всичко е при американците и китайците. Европа страшно много изостава. Та кой спечели? Банкерите, защото успяха да накарат европейските граждани да ги спасят няколко пъти.“

Явно съзнанието за изоставането съществува, защото в същата тази година бившият италиански премиер Марио Драги публикува знаменития си стратегически доклад за Европа. Какво трябва да се направи според него? Повече инвестиции за насърчаване на европейската производителност. Повече почтеност при банките. По-координирана индустриална политика. Акцент върху науката (изследователският център ЦЕРН е част от доклада). Върховен приоритет – енергетиката.

Докладът на Драги срещна типичните за Европа разнопосочни критики. Едни не видяха амбиция. Други, напротив, го сравниха с плана „Маршал“ от 1948-а, който построи наново Западна Европа. Но така е в ЕС: угодия няма.

Урсула фон дер Лайен адаптира изводите на Драги в програмата на своята втора Европейска комисия. Така тя деликатно изостави зеления акцент от първия ѝ мандат – и се концентрира върху бизнеса и неговите нужди. Председателката на Комисията се опитва да хване ветровете на промяната. Днес Зелените не са това, което бяха преди 6–7 години. Тогава, когато Грета Тунберг още беше малка, те владееха европейското въображение. Днес тяхното място е заето от националните популисти.

За какво могат да се разберат те с партиите на статуквото? Според мен за едно: Европа да бъде силна.

Вижте Мелони. Тя следва европейския мейнстрийм за Украйна: неслучайно я видяхме в Белия дом при Тръмп редом до Зеленски и Фон дер Лайен. Същевременно новите десни твърдят, че са европейски патриоти. „Трябва ни западен патриотизъм – ми каза един от тях, белгиецът Давид Енгелс. – Трябва да изградим положителен патриотичен образ на Европа. Само тогава институция като ЕС има смисъл. Но дотогава трябва да се извърви много път.“

Украйна би създала възможност за ЕС. Ако войната завърши скоро и Киев не бъде разгромен – а това е сериозно „ако“, – Европа може да изиграе ключова роля. Веднъж – геополитически фактор, излязъл от сянката на Америка. И втори път – като организатор на украинското възстановяване. То може да налее бензин в мотора и на европейската индустрия.

Освен това – пак повтарям, ако всичко на бойното поле завърши скоро и сравнително добре за Брюксел – следвоенна Украйна може да стане символ на сътрудничество между либералните и националните сили. Те днес заедно воюват в окопите. Утре, пак заедно, ще ръководят една страна, която ще прилича доста повече на Израел, отколкото на Белгия.

Ще успее ли Европа? Шансовете за бляскав икономически триумф не са големи. За да погледне към технологиите на бъдещето, ЕС трябва да си отговори на въпроса „Какво е европейската регулация – шанс или проклятие?“. Шанс да спре безмилостния поход на технологиите към душата на човека? Или окови, спъващи икономическото развитие? Отговорът на този въпрос никак не е лесен.

Същото важи и за геополитиката. Навремето планът „Маршал“ успя заради 13 (по днешните оценки 115) милиарда долара американски пари. Как тогава Брюксел ще се справи без Вашингтон днес? Без неговата икономика, технологии, самолетоносачи, високотехнологични компании, изкуствен интелект? Какво ще стане с Венера, ако нейният брат Марс не я пази? Докато тя успее да се въоръжи, някой може да я похити – и да гледаме друга, по-жестока пиеса.

Най-сигурната прогноза е, че Европа ще направи нещо, в което наистина има опит – добрия стар компромис. Историята на Обединена Европа е пълна с полукрачки, които често се наричат тъкмо така, „европейски компромиси“. Те движат нещата напред – да, не с темпото, което ни се иска, – но все пак движение има.

Да, популизмът е във възход. Но и спечелилите от европейското обединение имат какво да кажат. Те имат право на глас, имат и пари. Европейският бизнес, работниците, средната класа обединяват интереса си нещата да не се срутят. Да, Старият континент изостава с технологиите. Ще навакса донякъде, макар че няма да изпревари Америка и Китай. Колкото до геополитиката, някак си ще се разбере с Вашингтон – ако не с тази, то със следващата администрация.

В крайна сметка така е строено европейското обединение след Втората световна война. Появява се изпитанието, всички се вайкат, накрая се събират на една маса, не спят няколко часа – и ето ти решение! То не е перфектно добро, но не и съвършено лошо. В края на краищата Съюзът продължава нататък. Да си спомним как бяха създадени Маастрихт, Лисабон, Шенген.

В този съюз страни като България ще имат хубави и лоши дни. Ще балансират между западноевропейския либерализъм и консерватизма на Централна Европа. Ще се надяват на това Европа да не се разпадне (за да не западне икономиката им) и ще се правят, че могат и без нея (за да не западне вътрешната им политика).

Ще кажете, забравих часът на Европа. Не съм. Може би чарът на Европа е в това, че часът ѝ никога не идва съвсем. За да продължим да мечтаем.

И наистина, какво би станало, ако един пазар от 500 милиона души и 500 милиона мнения открие поне един общ интерес? Ето, за този час трябва да запазим въображението си.