Литературното лято вече започна. То не се характеризира с положението на Земята спрямо Слънцето, а с настроението, което ни дава свободата, и с лекотата на далечния хоризонт, сливащ небе и море. Ето няколко препоръки за литературни бягства, с които да изпълните и споделите безбрежните часове на летните утрини, следобеди и вечери.

Започваме с „Китай в десет думи“ на Ю Хуа, не само защото заглавието на този литературен гид е вдъхновено от неговата книга. Избирам за водач в нашето лятно литературно плаване може би най-известния, четен навсякъде по света и ценен съвременен китайски писател. Когато прочетете Ю Хуа, ще разберете защо името му предизвиква глобален трепет, въпреки че Поднебесната има Нобелов лауреат в лицето на Мо Йен. Както Ю Хуа, така и други от препоръчаните тук автори бяха, са или ще дойдат в България скоро. Ю Хуа беше в София през април за поредното издание на фестивала „Литературни срещи“ на фондация „Прочети София“. Над 400 души изпълниха Археологическия музей, а автографите продължиха почти 3 часа. И така, на кого не му се ходи в Китай? Кой иска да опознае и разбере страната? „Китай в десет думи“ не е пътеводител, въпреки че може да бъде и това. Книгата не е свръх развлекателна, но пък е безбрежно важна и ценна. Ще видите истинското лице на Китай – без маска и замъгления от пропаганда и бизнес интереси. Китай на хората и противоречията. Издателството е „Жанет 45“, а превода е на Стефан Русинов.

Следва „Анима“ на Капка Касабова. Сигурен съм, че познавате поне една от нейните книги. От „Улица без име“ през „12 минути любов“, та до първите три книги от тетралогията „Граница“, „Към езерото“ и „Еликсир“, които я направиха една от най-обичаните писателки и описателки на природата в света, донесоха ѝ многобройни световни награди и десетки преводи. От години Капка Касабова живее в Шотландия, пише и издава на английски език, но с всяка своя книга се завръща в родната си България. От Странджа през Родопите, Рила и Пирин, та чак до Охридското и Преспанското езеро. Тя изследва и разказва историите на хората там, на родовете и местата им, поминъка и трудностите на живота, спомените и корените, настоящето и възможностите им за бъдеще. От хората, обитаващи трите страни на границата между България, Турция и Гърция, през билкарите в Родопите до пастирите на Пирин. Последната – четвърта – книга от тетралогията „Анима“ е именно за тях. Последните подвижни пастири на Европа. Това е книга за борбата и хармонията между човека и природата, за границите – физически и вътрешни, – за последните живи нишки в тъканта на един свят, който не бива да загине. „Анима“ ни дава надежда, че има път назад към живота в хармония с природата. Капка Касабова беше в България в началото на юни, за да представи книгата в рамките на Черноморския международен литературен фестивал в Бургас, в рамките на Салона на изкуствата в НДК и фестивала „Столица. Литература“. Книгата излиза в съвместен превод на Невена Дишлиева-Кръстева и Капка, а издателството е ICU.

Продължаваме с един от най-интересните и обичани съвременни български писатели – Николай Терзийски. Носител на почти всички национални литературни награди за предишните си романи – „Отлъчване“, „Хроники на неведомото“ и „Звезди под клепачите“, – Николай Терзийски се утвърди като незаобиколим фактор в българския литературен контекст. С „Родиния“, новия му роман, той продължава своето литературно развитие и усъвършенстване и дава силна заявка за номинация за Наградата за литература на Европейския съюз след време. Вие знаете ли какво е Родиния? Аз не знаех, допреди да се срещна с този роман. Родиния е един от поредицата древни свръхконтиненти, които събират в себе си цялата суша на Земята и после, след милион години, се разделят отново, и после пак се събират. Романът „Родиния“ също събира истории на хора и места, които с бавното и мощно като на магма течение пресича и разделя, привлича и сблъсква. Десетки човешки острови, които в земното привличане на романа са едно неделимо цяло – гравитацията на човешките съдби. Издателството е „Жанет 45“.

Чували ли сте името Пийт Таунзенд? Същият, да, от The Who, легендарният китарист, белязал рок музиката за десетилетия. Не, не за негова биография или автобиография ще ви говоря, а за неговия дебютен роман. След романи като „Ема“ на актьора Жан Рено и „Търговецът на оръжие“ на Хю Лори и рок легенда като Пийт Таунзенд отваря вратата към художествената литература. През годините с многостранния си талант той се изявява не само като изпълнител, но и като автор на рок опери, радиопредавания, статии, есета, сценарии, разкази. Когато рокендролът се разгръща в нова, зряла форма на изкуство, той втъкава в текстовете си философски послания. Стремежът му е към младите хора, към множество наболели въпроси от всекидневните теми. „Тревожни години“ е роман за съзряването, алиенацията, загубата на смисъл, за психологическите стени, които творческият ум изгражда около себе си срещу света. Преводът е на Здравка Букова, а издателството е „Колибри“.

Следващата книга, която ви препоръчвам, е „Пътна връв“ на Наталия Делева в превод на Жени Колева. Наталия Делева живее в Лондон от години, където книгата ѝ излезе още преди 3 години на английски език. Най-после я имаме и на български. И тя, и Капка Касабова предпочитат близка работа с преводач, отколкото сами да превеждат или пренаписват книгите си на български, какъвто например пък е случаят с Мирослав Пенков. След като спечели Награда „Перото“ на НДК за дебют с „Невидими“, Наталия Делева продължи да развива таланта си на дълбок психологически разказвач, който се вглежда в места, хора и неща, на които не всички и невинаги обръщаме внимание. В „Невидими“ това бяха изоставените деца от домове, а в „Пътна връв“ – жертвите на домашно насилие, травмите, с които те се борят – не само за да продължат напред, но и за да не ги предадат на децата си. И успяват. Това е книга за светлината и възможността да преодолеем всяка травма и предизвикателство. Издателството отново е „Жанет 45“.

Продължаваме с книга на автор, който също беше наскоро в България – в началото на юни – като част от Черноморския международен литературен фестивал. Носител на Наградата за литература на Европейския съюз в първото ѝ издание с международно жури, „Шахта за отпадъци“ на Ива Пезуашвили е роман, който ще ви остави безмълвни колко близки са грузинското и българското общество, колко сходни са пътят и преходите ни, колко сродни сме българите и грузинците. Четейки „Шахта за отпадъци“, неминуемо откриваме алюзии, асоциации и паралели с нашето настояще и това прави този роман универсален и красноречив, а читателя – съпричастен и съпреживяващ. Чудесно ново попълнение в опознаването на съвременната грузинска литература след романите на Бека Адамашвили „Бестеслър“ и „В тази книга всички умират“. Издателството е „Жанет 45“, а преводът е на Жени Колева.

„Името ми е Емилия дел Валие“ е роман на кралицата на изграждането на образи, драматизъм, магически реализъм и вплитането им в историческо повествование Исабел Алиенде. Поредната творба на чилийската писателка, който ни пренася през годините, разказва историята на млада жена, силна и независима личност, която се противопоставя на обществените норми и се отдава на призванието си да пише. Действието се развива в Чили по време на гражданска война и за пореден път носи истинска наслада за сетивата. Преводът е на Маня Костова, а издателството е „Колибри“.

Ако пък харесвате напрежението от първа до последна страница, адреналиновия страх от четенето на страшни и мистериозни истории, ако искате да разследвате невъобразимото, за вас е „Горящите момичета“, трилър от авторката на „Тебеширения човек“ и „Похищението на Ани Торн“, К. Дж. Тюдор. Една от най-горещите авторки на трилъри във Великобритания се завръща с още по-страшна и тайнствена история. Преводът е на Деян Кючуков, а предложението отново на идва от „Колибри“.

И нещо от върховете на световната литература. Писателят, за когото Жозе Сарамаго казва, че ако след него Португалия отново има Нобелов лауреат, то това ще е именно Гонсало М. Тавареш. Той беше в София за среща с читатели в края на май в рамките на Пролетния панаир на книгата и имах честта да водя разговора с него. Отбележете си, „Матео остава без работа“ и „Кварталът“ на Гонсало М. Тавареш. Те ще ви открият тайна, която струва чисто злато – какво е литературата. Онези бели полета между думите и изреченията, които сами трябва да запълним, за да я направим част от себе си. „Кварталът“ е експериментален роман за място, в което живеят хора с имена като Пол Валери, Томас Елиът, Анри Бретон, Сведенборг, Итало Калвино. Едно ерудитско пътешествие в литературата, философията, стилове и образи, случки и събития. „Матео остана без работа“ пък, също в превод на Даринка Кирчева, е книга – верижка, преминаваща от една история в друга. Задава въпроси, разказва истории, мъдра и дълбока, топла и солена като Мъртво море. Но не дава никакви отговори. Както се полага за една добра книга. Гениален разказвач и мислител с невъобразимо въображение е Тавареш. Всяка от тези книги остава дълго в мислите и сърцето. Наричат го „новият Сарамаго“, „португалският Кафка“, но той просто е един от най-оригиналните, разпознаваеми, отличаващи се, високолитературни, невъзможни за рамкиране съвременни световни писатели. И страхотен събеседник. Всички негови книги са като пълноводни реки, в които се смесват водите на ерудиция, литературна традиция, разказвачески талант, блестящи инвенции, невъобразима фантазия, дълбоки пластове и философски ребуси. Всяка от тях е пътешествие сред литературата, психологията, философията, умовете и душите. Откривателство на всеки ред и страница. Безкраен празник и наслада за духа. Издателството е ЕРГО.

И нека завършим с поезия, защото поезията е канавата и есенцията на литературата. Тя е ритъмът и звукът, празнотата и изпълването със смисъл, метафората и убожданията от реалността, тишината и шумът от ежедневието, вик на радост и болка. Точно в края на май излезе новата книга с поезия „Ето го разкаяния победител“ на – за мен – най-яркия поет на поколението, родени през 80-те, Никола Петров. Ако някога сте чели неговите стихове и още повече, ако някога сте слушали как ги рецитира, то и вие като мен сте завладени от силата, енергията и дълбочината на неговия поетичен талант. За него Иван Димитров, критик, поет, писател и драматург, казва:

„… Никола Петров остава един от най-силните гласове на своето поколение, а може би и изобщо един от поетите с най-характерни гласове тук и сега. Стихотворенията в „Ето го разкаяния победител“ се родеят със заклинанието, може би затова и негова запазена марка е изпълняването на живо, жанр, в който, странно, но факт, поезията му стои със същото отстранение на сцената, пред микрофона, с което тя стои в страниците на книгата. В неговата поетика сякаш думите, вървящи неизменно в ритъм, накъсван само от време на време по-скоро за да се постави акцент, притежават митичната сила да омагьосват, да променят действителността, да даряват или да отнемат…“.

Но нека почетем едно стихотворение от предишната му книга на издателството за поезия „Да“ – „Не са чудовища“. Уважаеми читатели, Никола Петров:

Сбогувам се с тайния си език

Сбогувам се с първата си невинност.

Сбогувам се с речта на развълнуваните скални птици,

с имената на чудатите дънни риби,

сбогувам се с езика, с който

оприличавах очите на възрастните на посърнали

фарове и на който само аз знаех, че мога да вдишам

бензина на отминала ваканция;

сбогувам се с езика, на който драсках, освободен до безпаметност,

върху един покрив в ревящото лято;

но също езика на възпламенените гори

и бялото около зениците на туптящия

дивеч.

Приветствам втората си невинност, това разкаяно

подобие; приветствам езика на любезната престореност -

повече състрадание, отколкото нарочна лъжа.

Ще мога вече

да започвам разговори и да отговарям

адекватно – нищо повече

от доказателство, че принадлежа тук или там:

думите

винаги са били за това. Сбогувам се,

но ти оставям знак да ме намериш.

Прекрасно лято и приятно четене.