През първото десетилетие на новото хилядолетие в сп. Time се появява аналитична статия, свързана с бъдещето на киното. В нея се говори за изследване, правено през 90-те години от група математици и анализатори, според които бъдещето на индустрията от чисто финансова гледна точка е свързано с продълженията. Франчайзи, дългосрочни проекти, рийбутове, спин-офи и стари филми, претакани по нов начин. Ако в началото на новото хилядолетие продълженията и поредиците в киното са явление, запазено за комерсиалната страна на индустрията, то 20 години по-късно, ако един филм не е част от франчайз или поне няма продължение, то той се смята за неуспешен.

Началото на новото хилядолетие дава и старта на така наречената „златна епоха“ на телевизията. От поредици с по-ниски бюджети и сериали, снимани сред декори и с публика, телевизията рязко преминава в по-лустросаната си версия – бюджетите стават големи, звездите също. Появяват се минисериалите (истории, разказани само в един сезон, от определен брой епизоди) и скъпите адаптации по книги. Хората бързо започват да забелязват отлива на известни имена от големия към малкия екран. Разказването на важни и психологически сложни истории под формата на телевизионна поредица става по-значимо от художествена гледна точка, отколкото това на голям екран. Да кажем така – нещата се обръщат. Киното става запазена територия предимно за мащабни, бомбастични и дръзки продължения на истории, които вече са се наложили като успешни сред публиката, а под успешни се разбират успелите да изкарат тройно или четворно повече пари от бюджетите, вложени в тях.

И докато индустрията се бори да остане на крака, правейки опити да възроди стари сюжети или да превърне някой успешен продукт в успешна поредица, киното все още разполага с режисьори от старото поколение, които предпочитат да се осланят на старите си инстинкти и да правят онова, което познават най-добре – да разказват истории.

Новата вълна независимо кино

При независимото кино нещата също не са, както ги помним. Ако преди години за такова се смяташе филм, произведен, продуциран и разпространен от малко студио, а не като част от голям конгломерат, то днес е достатъчно той да не е част от конгломерата на франчайза.

Зрителят, разбира се, е непостоянно създание и колкото и да обича продълженията (а финансовите резултати от последните две години казват, че ги обича), то той се отегчава лесно. Проблемът на франчайзовото кино е, че не създава оригинални сюжети и оригинална творческа визия, а залага на изпитаните теми и методики. В този ред на мисли новото независимо кино залага именно на това – автентични сюжети, характерна визия и голямо име зад камерата. И разбира се, най-важният елемент – никакъв помен от това филмът, който гледате, някога да се превърне в поредица или дори да получи продължение. И слава богу!

Публиката бързо се разделя на два полюса – едните приветстват новоналожените стандарти да се правят еднолични оригинални филми в стила на старите режисьори демиурзи, а други, възпитали вкусовите си рецептори в сериалната линия, предпочитат любимият им франчайз да продължава да произвежда още от историята, която гладно поглъщат. Съдейки по финансовите печалби, ако преди година или две ползите бяха в посока на франчайзите, напоследък можем да кажем, че силите започват да се изравняват. Последните филми на Йоргос Лантимос и Кристофър Нолан направиха огромни печалби за своите студиа. И двамата вече неуморно работят по новите си проекти – новият филм на гръцкия режисьор направи премиера на фестивала в Кан, а британецът, който отказва да се подчинява на модерната доктрина и да дава филмите си на стрийминг платформите непосредствено след тяхната премиера на голям екран, вече работи по нова версия на първия си успешен филм „Мементо“. Уес Андерсън – режисьор, наложил се с изключително оригиналната си визия и богатство на подредените кадри, също работи по нов филм – The Phoenician Scheme, който трябва да излезе догодина. И макар да направи един късометражен проект за гиганта на стрийминга Netflix, той по никакъв начин не се отказва от основната си тема – разбити семейства и различните начини, по които може да ги представи.

Ема Томас и Кристофър Нолан 

Стражи на портата

Когато говорим за киното, което се връща към корените на това изкуство, начело на списъка с режисьори, които го охраняват, стоят звездни имена. Можем да ги наречем истински воини по една или друга причина, и то не само заради възрастта им.

Мартин Скорсезе е от най-величествените, които го оглавяват. На 81 години Скорсезе работи с размах. „Не ги гледам. Опитах, знаете ли. Но това не е кино. Това не е кино за човешки същества, които се опитват да предадат емоционални, психологически преживявания на друго човешко същество“, са думите му отпреди няколко години, когато го питат какво мисли за филмите за супергерои.

Скорсезе е от режисьорите, които държат фронта с високо вдигната глава. Епосът му „Убийците на цветната луна“ по негови думи трябва да наподобява филмите от 60-те и 70-те години – дълги, напоителни и направени с мащаб. И макар лентата да не направи парите, които се очакваха от нея, превърна Скорсезе в най-номинирания жив режисьор в историята на оскарите. „Убийците на цветната луна“ (продуциран и разпространен от AppleTV+) не взе нито една награда на церемонията тази година, но може да се похвали с 10 номинации за най-престижните кино статуетки. Нещо повече, бетонира се като успешен и сред стрийминг платформите – защото освен зрителите, които не са склонни да дадат пари и да гледат тричасови филми в кината, но със сигурност си ги пускат вкъщи, им донесе също и място на масата на големите и наградените.

Днес, почти а преклонна възраст, Скорсезе работи по пет нови режисьорски проекта. Един филм за британския военноморски кораб Wager, който претърпява корабокрушение на пуст остров край Южна Америка през 1740 г.; два телевизионни проекта, като единият е адаптация по филма му „Бандите на Ню Йорк“; биографична драма за живота на президента Теодор Рузвелт и филм за живота на Исус Христос. Религията и вярата са две от любимите теми на Скорсезе и те често се появяват във филмите му.

До него, на 77 години, застава близкият му приятел Стивън Спилбърг. Макар последният му филм „Семейство Фейбълман“ – разказ за порастването, базиран на живота на режисьора – да не беше успешен от комерсиална гледна точка, Спилбърг продължава да е име, което може да донесе само престиж на решилите да го последват.

Той остава човекът, отговорен за термина „блокбастър“, и неговото удобно наместване в езиковия сленг на кинодейците. Филмът му „Челюсти“ се превръща в такъв и успешно създава течението на т.нар. летен кинохит. Но ако едно време (говорим все пак за 70-те години) летните кинохитове имат силен творчески отпечатък, то само в рамките на 50 години това се е променило коренно. Днес никой не може да си представи, че който и да било летен кинохит ще бъде визуално изкуство или ще се бори за награди, ако не е дело на Кристофър Нолан.

И макар че през последните години Академията се опитва да разшири хоризонтите си и номинира успешни комерсиални филми като „Топ Гън: Маверик“ и „Барби“, нещата все още изглеждат изкуствено „напънати“ и някак неудобни. Спилбърг за разлика от това продължава да произвежда качествени филми. В момента той работи по два проекта като режисьор – от една страна, създава телевизионен епос за Наполеон, а от друга, вече се готви за снимките на филм, който да разказва за един от много успешните образи, изиграни от Стив Макуин в кариерата му – Франк Булит.

Един от майсторите в цял куп жанрове и стилове от военни филми през биографични драми до екшъни – Клинт Истууд, също започна снимки на нов филм. Истууд е на 94 години, които навършва в края на месец май тази година. И освен че е легендарен като актьор в уестърни и трилъри, прави впечатляваща режисьорска кариера, съставена от повече от 40 заглавия. Последният му филм с работното заглавие Juror#2 разказва за съдебен заседател в дело за убийство, който подозира, че може да има вина за смъртта на жертвата и е изправен пред моралния казус дали да използва тайната си, за да отклони журито и да се защити, или да се предаде на съдебната система, в която участва. Филмът е в снимачен процес и трябва да се появи догодина.

Клинт Истууд 

Когато говорим за пазителите на старото кино, няма как да не споменем завръщането на 85-годишния Франсис Форд Копола. Режисьорът, който преди две години отпразнува 50 години от създаването на шедьовъра си „Кръстникът“, най-после ще покаже на голям екран опуса си „Мегалополис“. Копола работи по филма от близо 20 години и влага в него много лични средства. „Семената за „Мегалополис“ бяха посети в главата ми, когато като дете гледах Things to Come, написан от Х. Дж. Уелс – казва Копола пред Vanity Fair. – Тази класика на режисьора Александър Корда от 30-те години на миналия век е за изграждането на света на утрешния ден и винаги е била с мен. Първо като „момчето учен“, което бях, а по-късно и като режисьор.“ Верен на тези си думи, синопсисът на „Мегалополис“ алегорично разказва за инцидент, който разрушава вече разпадащ се метрополис, наподобяващ Ню Йорк Сити. Идеалистът Цезар се стреми да възстанови града като устойчива утопия, докато продажният кмет Франк Цицерон има други планове. Между враждуващите мъже и техните виждания застава светската дъщеря на Франк – Джулия. Отегчена от влиянието и властта, с които е родена, Джулия търси смисъла на живота си. Филмът направи своята премиера на фестивала в Кан и макар името на Копола да стои най-отгоре на плаката, все още се бори за разпространение, тъй като по думите на гости и критици, видели го предварително, е „изключително особен“.

Копола на снимачната площадка на "Мегаполис"

Днес, преди 50 години и още в своята зора киното винаги се е изправяло пред колапси и промени. То жонглира умело между своята независима и артистична природа и комерсиалното желание да се изкарват все повече и повече пари. И независимо че някога тези граници са били много по-близки и дори размити, днес те са на километри една от друга. Все пак едни от последните творци, които залагат на независимите истории за сметка на франчайзите, продължават да са тук и да трупат точки. А киното продължава да разказва вълнуващи истории.