С дебютният си роман „Направени от вина“ (2021 г.) и с увеличаващия се брой нейни преводи, номинации и награди тя постига това, за което други се борят с десетилетия – нарежда се сред най-успешните български писатели зад граница. Елми е вторият български автор (след Георги Господинов), която става част от портфолиото на световната литературна агенция RCW. Тя е с образование от Новата Сорбона в Париж и от Университета в Амстердам. Още като студентка започва да пише за независими медии като „Тоест“, „Виж“ и „Дойче Веле“ и книгата си. За нейния редактор Георги Господинов това е „роман, който влиза с взлом в детската стая на прехода, взривява премълчаното, хваща за гърлото и започва един разговор, болезнен, но и разбиращ. Разговор, който отдавна трябваше да бъде проведен…“.

Как би се представила в 33 думи?

Понякога писателка, друг път журналистка, по-често всички други неща, от които съм направена — човек, работещ в книжарници и другаде, пътуващ, градски и див, градинар, страстно обичащ хората, но и отвратен от тях.

Завършила си политически науки и правиш задълбочени политически анализи. Как би анализирала политическата криза в България през последните 3 години, къде са основите и генезисът на този разпад на политическо доверие и представителност?

По човешки ме е страх извън науките и анализите. Може би е, защото тази година преживявам България повече онлайн, нямах възможност да се прибера. Виждам някакво освирепяване и озверяване, което познавам от историята и от разказите на баба ми за годините на соца. Същевременно си повтарям, че виртуалният свят е илюзия — това се вижда най-добре по протести, когато има някакви „анти“ митинги и движения: когато добрите излязат на улицата, винаги са повече от крещящите „срещу“ нещо. Съзиданието винаги е по-силно от разрухата. И в България все още се случват повече добри неща, отколкото лоши. Не бива обаче да приемаме това за даденост, защото хората, които правят добрите неща, са на прицел. Докато голяма част от българите живеят европейски живот, възможен именно заради извървения през последните 30 години път, пълзим към един мек авторитаризъм. И всичко това се случва с подкрепата на хората, защото те чуват, че някой „пази децата“ или „пази България“, и това звучи супер, но всъщност не е истина и тези действия са в ущърб на всички ни. От здравеопазването до образованието няма сфера, която да не е облагодетелствана от силното ни гражданско общество. Защото гражданският сектор работи там, където държавата отдавна е абдикирала – защо не водим и този разговор? Генезисът е в унищожената социална тъкан, която така и не е възстановена след множество национални кризи и кървави преврати, а после и 45 години социализъм, който превръща съседа и близкия човек в доносник, партиеца – в патриот, антикомуниста – в антибългарин, чужденеца – във враг. „Направени от вина“ разказва как една травма се предава от поколение на поколение, но това е процес, който тече и на обществено ниво: ние сме направени от неосъзнатите си нелекувани травми. Затова и се въртим в кръг.

Ако беше лекар, каква диагноза би поставила на обществото ни и на случващото се в момента?

Амнезия – не познаваме и не помним миналото, живеем в рамките на новинарския цикъл. Стокхолмски синдром – обичаме и се молим на спасители, които ни бият и мачкат. Параноя – и в сянката си виждаме някаква конспирация, навсякъде ни се привиждат врагове. Всякакви междуличностни разстройства – не знаем кои сме и затова всеки малко по-хитър политик, който се появи, може да си измисли някакви традиции, идеологии и доктрини, които да възприемем за свои въпреки очевидните им противоречия.

Защо сме „направени от вина“? Какво не ни позволява да преодолеем себе си и миналото?

Вината е осъзнаването, че си можел да направиш нещо по-добре, но не си го направил. Българите сме майстори на приказката „ами ако“. Сега е „ами ако не беше демокрацията“ или примерно, ако не беше Америка. После имаме – ами ако не беше соцът. Ами ако не беше Ньойският договор. Ами ако не беше еди-коя си национална катастрофа. Ами ако не беше Османската империя. Ами ако не беше Византия. Ами ако… и чак до извънземните, които ни избрали за първа нация сред човеците, ама някой ни прецакал. Във всичко това прозира адски много вина – най-вече, че не можем да се преборим България да бъде страната, в която сме щастливи и спокойни. Причината не е, че сме лоши хора, генезисът ни като общност е такъв. Ние сме кръстопътен народ, който винаги е „оцелявал“, както се казва и в книгата, най-българската дума. Онова, което не е възможно да се преодолее, е онова, което не се приема и върху което не се мисли. Вместо да видим богатството в кръстопътната си оцеляваща култура, ние или я превръщаме в пародия, кич и чалга национализъм, или я отхвърляме и се срамуваме от нея, защото ни се струва примитивно – например спрямо нещо друго, което всъщност и то си има своите проблеми и недостатъци, както и собствена примитивност.

Как се зароди, отрасна и заживя самостоятелно „Направени от вина“?

От лични истории и неизговорени неща. Гледам на нея и като продължение на писането за българска история в сянката на големите — Вера Мутафчиева и Блага Димитрова. От подкрепата на много хора, които повярваха в книгата, сред които си и ти, но също и Георги Господинов, фондация „Елизабет Костова“, издателите ми от „Жанет 45“, близките ми. Не искам да поддържам илюзията, че човек успява сам – това просто не е вярно. Зад всеки индивидуален успех стоят усилията на много свестни хора.

„Направени от вина“ е твоят първи роман. Той получи одобрението на критиката, обичта на читателите и вниманието на издателите по целия свят. Със сигурност е познат и обговарян много от излизането си до сега. В него има много пластове. Нека направим един дълбок разрез и да се опитаме да погледнем между редовете и мълчанията му. Има ли такива? Докъде се простира безграничността на оголената му искреност?

Това е книга, написана от човек на 25 години, който търсеше пътя към себе си през съвременната ни история, през индивидуалната история, през това какво означава да бъдеш жена в България и извън нея и какъв всъщност е „женският поглед“, защо той не трябва да се изолира като женски, а да се приема като общочовешки. Този роман е голямата и малката история, от която сме направени всички. А иначе – не мога да пиша, ако не съм уязвима и болезнено искрена. Това не означава някакво воайорско или евтино „разголване“, нито мемоарност, по-скоро по Хемингуей – смелостта да напишеш най-честното изречение, което можеш.

Живяла си в различни държави, срещала си и си разговаряла с различни хора. Какъв е образът и каква епредставата за България и българите у тях? Сблъсквала ли си се със стереотипи и какви?

За съседа ми в Париж, Реза, който е иранец, България е Бъдни вечер, когато го поканих на традиционна вечеря вкъщи, защото мюсюлманите не празнуват, родителите му бяха далеч в Иран и исках и той да бъде част от нашия празник. За много от приятелите ми, французи, ирландци, шотландци, американци, нидерландци и всякакви други, България е отворената ми врата. Това, че винаги слагам каквото има вкъщи на масата, както правеше дядо ми, защото за гости се слага най-хубавото, даже да нямаш пукнат лев в джоба (ето още една наша, но и ориенталска традиция, която всъщност е древногръцка, за който е чел Омир – във всеки странник и чужд човек може да се крие олимпийски бог, който трябва да се уважи). Никога не съм се сблъсквала със стереотипи, защото не им позволявам да виреят – даже в съзнанието ми. Клишетата са заразни като гъбички във всичките им форми. Убивам ги със собственото си поведение. И все повече от познатите ми казват, че задължително ще дойдат в България някой ден.

Работиш много близко с преводачите и издателите ти по света. Какво срещаш по този път, как изглеждат книгоиздаването и литературната среда през твоите очи като бизнес, като човешки взаимоотношения, като контекст, в който живеят всеки текст и автор?

Има една приказка, ще я преведа сурово от английски – книгоиздаването и литературата са две различни неща. Аз съм съвсем естествено последствие от случващото се в българската литература през последните 30 години: свобода, възраждане на експерименталното и по-ориентирано към съвремието ни писане, работата на десетки преводачи и литературни хора, фондации, агенти, работа на издателите, които издават българска литература, научаването какви са правилата на света, появата на съвременен голям писател от световен калибър и стъпването на Георги Господинов на тази световна сцена с талант и ум – всичко това са стъпала по една и съща стълбица, като аз и други автори добавяме своето в момента. Аз съм още много в началото на този път, но мога да кажа, че стъпвам в тази територия без никакви комплекси за малоценност и с може би абсолютно арогантната увереност и благодарност, че идвам точно оттам, откъдето съм. Отне ми десет години, но мисля, че най-сетне усвоих спокойствието да си българин, по Георги Господинов.

Кои са големите предизвикателства пред съвременния човек и общество и може ли литературата да помага и осветява пътя?

Голямото предизвикателство пред човека винаги е било да остане човек. Да не се превърне в машина: за убиване, за индустрия и труд, а вече и буквално в цифрова машина. Литературата е единственият антидот за това и няма значение дали сте писател мечтател или изследовател в областта на социалните науки: доказателствата са едни и същи. През четенето на литература си връщаме вниманието, което в противен случай отива за продан на рекламодателите, докато ние бавно се сваряваме в собствената си тревожност и агресия. През четенето на литература падат бариерите ни и сме по-отворени към другия, което ни спасява във време, в което отвсякъде някой се опитва да ни убеди, че „другият“ ни е виновен за нещо, превръщайки този друг в не-човек, тоест правейки го лесен за убиване. Разказването на истории е най-древният ритуал, вероятно сред първите неща, които сме открили като спойка помежду ни, след храненето заедно, защитата от опасности и отглеждане на децата, на племето. Четенето и разказването на истории е моята традиционна ценност, единствената, за която съм склонна да се боря, ако, не дай боже, се наложи.

Какво ще ни спаси?

Четенето. Слушането. Способността да седнем и да поговорим с различните от нас, човешки. Заедността като традиционна ценност. И може би финално: да помним, че патриотизмът не може да поражда омраза. Когато това се случи, обикновено имаме някакъв друг –изъм – фашизъм, комунизъм, национализъм, — което всъщност не е важно, защото всички са симптоми на една и съща болест: човеконенавистен авторитаризъм.