Завършил си международно право и работиш в Международния съд на ООН в Хага, какво е за теб писането? Търсене, споделяне, успокоение, бягство?

Почти всяко едно от горните и още много повече. Първи и основен начин за себеизразяване и себеосъществяване, за намиране на място в света, идентичност, утешение. Може би само за бягство не съм сигурен, че бих се съгласил, защото писането и четенето според мен помагат да разберем по-добре света, а не да избягаме от него. Светът винаги ще ни намери и ще ни извади от пашкула, в който сме се повили. Между другото, съвсем същият въпрос (и отговор) важи и за четенето. Ако като читател си си изградил определени навици, гъвкава, но устойчива идентичност, може би имаш по-голям шанс да устоиш на нарастващото безумие, което ни заобикаля.

Какво те кара да разказваш истории?

Инстинктът да разказваш истории е близнак на инстинкта за самосъхранение. У всеки го има в някаква степен. Дали ще тичаш вечер да тормозиш родителите си, за да им разкажеш нещо, което си видял през деня и те е впечатлило, дали ще разказваш истории на маса сред приятели, отдолу винаги е същото желание – да създаваш и променяш реалността на тези около теб. Да създаваш нови истории, в които да влагаш нещо от себе си и да споделяш. За да създадеш свят в света. Един приятел беше казал, че литературата е измислила 3D киното много отдавна, и мисля, че е напълно прав. Разказването на истории е моят начин да участвам в строежа на общата ни къща. Наблягам на „обща“, защото разказването на истории по своята същност е невъзможно без другата страна. В настоящата ситуация, в която ежедневно се поставят под съмнение устоите на обществото, в която буквално всеки ден се питаме „кое изобщо ни кара да живеем заедно?“, добрите книги и добрите истории осигуряват невидимата спойка, която ни държи да не се разбягаме – всеки към своята си пещера, откъдето да надзърта враждебно към света.

Кое според теб е движещата сила на литературата – въпросите, които си създаваш, или отговорите, които намираш?

Много ми харесва този въпрос, може би защото аз самият не съм по даването на отговори. Да зададеш добър въпрос и да започнеш да мислиш над него и над евентуалните отговори това вече е друго. В този смисъл и литературата се доближава много до това, което правя в ежедневната ми работа – да намериш правилните въпроси, да идентифицираш проблема е доста голяма част от работата. Ако можеш да свършиш това, ще намериш и отговорите. Напоследък се появяват цели професии, свързани с даването на отговори, с напътствия как да живееш живота си. Интересно ми е как това се връзва със социалната роля, която литературата е играла.

Откъде черпиш вдъхновение, как идва една история до теб, желанието да я споделиш?

От най-различни места. От сънища, от случайно изпусната фраза, от вестникарска статия, от въпроса „а какво би станало, ако“, от комбинацията от всички тези неща. Историите ходят по хората, скачат и се премятат и с времето се научаваш да ги улавяш по-добре, така че да не се наранят в процеса на улавяне. Научаваш се да заглушаваш егото, което ти повтаря, че ти си в центъра на историята, и успяваш да чуеш другия глас, който ти казва: „Ела сега, намерил съм ти едно добро място отстрани“.

Историите имат ли свои език, изразни средства, стил, форма?

Питаш ме дали всяка история идва сама по себе си, със своята кутия с инструменти, така да се каже, или разказвачът винаги ползва една и съща кутия. Мисля, че всеки разказвач е длъжен да има отговор на този въпрос. Някои от любимите ни автори ползват една и съща голяма кутия с много инструменти всеки път. Не мисля, че има нещо лошо в тази разпознаваемост. Обичаме някои автори точно защото знаем какво ще ни дадат. Други ползват различни инструменти. Тях пък четем, защото не знаем какво да очакваме. Но в крайна сметка общото е, че кутията с инструменти си я правиш сам. И инструментите също. Никой не ти ги тиква наготово в ръцете с думите „Това е всичко, което трябва да знаеш, действай“.

Живеейки между три езика и няколко държави – български, английски и френски, България, Нидерландия, Швейцария, Белгия, Франция – къде е твоят дом?

Единият ми дом е много конкретен, с много конкретен балкон, градина под него, рафтове с книги и тъй нататък. Другият е много по-просторен, по-красив и няма пространствени измерения. Никога не съм опитвал да пиша художествени текстове на език, различен от българския. И се надявам, че няма да ми се наложи. Но като гледам отношението към този прекрасен, вълшебен език, не мисля, че му е приятно. Езиците не могат да говорят и да кажат какво им е. Те мълчаливо понасят това, което правим с тях. И по тази линия поводите за гордост са много малко.

Когато работиш по една история, знаеш ли началото, средата и края ѝ? Познаваш ли всички герои, които да я изградят от самото начало? Оставяш ли се тя да те води понякога?

Всяка история е сама за себе си. Това, което си научил от предните, може да ти е полезно, но може и да не е. Всеки път започвам отначало. И да, уча се да слушам. Ако знам какво ще се случи, как ще се случи, много е вероятно да нямам особено желание да видя какво ще стане.

Пречи ли работата на писането, или по някакъв начин дисциплинира, въздейства, взаимодейства, реагира с историята, по която работиш?

Всъщност правото и литературата се допълват много добре. В работата ми ежедневно се налага да тълкувам и да прилагам текстове, чийто автор не съм аз. А в литературата създавам текстове, без да имам какъвто и да е монопол върху интерпретацията. Двете занимания са като ин и ян. Когато бях асистент в Женева, по няколко пъти в годината ми се налагаше да измислям казуси за писмените изпити и това изискваше доста креативност. Стараех се да бъдат реалистични и сега имам чувството, че живея в някой от тези казуси. Мисля, че тези занимания ми помагат, дават ми друга гледна точка към литературата, позволяват ми да я видя отвън като новопристигнал, да не си въобразявам, че всичко ми е ясно.

Как намираш време да съчетаваш писането и работата? Има ли време, или си измагьосваш такова?

Ти много добре го каза. Трябва да си го измагьосаш, да си направиш време. Ясно е, че не мога да пиша всеки ден, но май не е и нужно. Превърне ли се писането в рутина, мисля, че нещо ценно ще се изгуби. Времето ми за писане е отвоювано време. Напоследък пиша през уикендите, поне в тези, в които не се налага да работя по някое дело. Паралелно с това бутам разни идеи, свързани с правна история и с връзката между международно право и литература. Гледам да си почивам, като сменям задачите. И така междувременно резервоарите се пълнят сами.

Много големи писатели и поети са били юристи – Кафка, Уошингтън Ървинг, Гьоте, Рабле, а от съвремието ни не можем да не споменем Гришам и Фердинанд фон Ширах, един от най-известните германски писатели в момента, от българските, разбира се, Алеко Константинов, а от съвременната българска литература – Васил Георгиев, носител на наградата „Роман на годината“ за „Апарат“, Радослав Парушев. Има ли връзка между писането и правото?

Има повече от една. Една от тях вече споменах – свързана с огледалната роля на тълкуването при едното и другото. И двете създават реалности по свой си начин. И двете са изкуства, свързани с убеждаването. И двете са завършени системи, които обаче не могат да съществуват без хората. Ако няма кой да прочете Ана Каренина, няма значение, че е един от най-великите романи. За мен обаче има и доста важни разлики. Правото като система е по дефиниция безпаметно, при него презумпцията е срещу обратното действие във времето. То гледа напред, старае се да регулира бъдещи отношения, бъдещи договори, бъдещи действия и бездействия. А литературата се вълнува от паметта. Литературата е жива памет. Ако в миналото се е случило някакво ужасно травматично събитие, например зверствата в Намибия от началото на миналия век, или в нашия роден контекст – 9 септември, правото има сравнително малко за казване. А литературата има много.

Кои са трудностите пред творческото писане?

На първо място това, че трябва да имаш постоянна работа, която не просто да ти осигурява съществуването и да ти дава независимост, но и да ти дава възможност за досег със света отвън. Да имаш какво да кажеш, което да остане с читателя, а не да предъвкваш и претопляш дочути чужди истории.

В момента е много модерно да се говори за story-telling. Има инфлация от истории и разказвачи. Не знам дали е хубаво, или е лошо. Но знам, че ако искаш да си разказвач, трябва да имаш глас. Моменталната валидация – десет хиляди палеца и сърчица под всеки пост и всяко видео в инстаграм в рамките на половин час звучи примамливо. Но единственото, което има значение, е имаш ли какво да кажеш. Малко е вероятно на 20 да напишеш страшен шедьовър и да удариш всички в земята, защото това, което ти е хрумнало, е много вероятно вече да е написано от някой англичанин в края на XIX век.

Преди няколко месеца Митко Новков написа една статия, озаглавена „Капани“. Там той маркира няколко опасности пред съвременната българска литература. Определено ме притеснява мощната жанровизация, тясното фрагментиране на литературното поле. Четеш някакъв вид фентъзи, искаш да пишеш само този вид фентъзи и нищо друго не те интересува. А на добрата литература не ѝ пука за жанровете. Тя просто е добра литература.

За какво мечтаеш?

Историите ми да намерят своите си хора и да останат с тях.

Момчил Миланов е роден през 1986 г. в София. Завършва международно право и международни отношения в Страсбург и Брюж и специализира международно право в Хага. Докторант и асистент по международно право в Женевския университет (2021). Работил е в различни международни организации в Брюксел, Хага и Париж. Негови текстове са публикувани в „Култура“, „К“, „Свема“, GRANTA, „Текстил“ и други издания. Автор на романа „Лято в Бурландия“, носител на Награда „Перото“ в Категория „Дебют“.