Комуникация в реално време между хора, намиращи се на хиляди километри един от друг; интерактивни холограмни изображения; автоматизирани коли с интелигентни навигационни системи; хуманоидни роботи; генномодифицирани растения и клонирани животни; биологични и химически оръжия за масово поразяване; роботизирани домашни помощници; летящи превозни средства… Част от изброеното вече е вплетено в ежедневието на много хора, друга предстои да се реализира. Само допреди няколко години обаче всички тези технологии живееха единствено в научнофантастичната литература и в умовете на писателите.

Някои от най-необичайните идеи, измислени от авторите на научнофантастични романи, се сбъднаха през последните десетилетия. Всъщност без тях част от технологиите вероятно нямаше да съществуват.

Влиянието на литературата върху технологичното развитие може да се проследи няколко века назад, когато френският драматург Сирано дьо Бержерак пише своя първи сатиричен роман „Пътешествие до Луната“. Там за първи път е представен пример за космически кораб. Произведението е публикувано посмъртно през 1657 г. и е посочено от сър Артър Кларк като романа с първото описание на космически полет с ракета и реактивен двигател.

Малко след това херцогинята на Нюкасъл Маргарет Кавендиш пише „Пламтящ свят“ (1666 г.) – една от най-ранните утопични, протонаучни фантастични творби, където дебютира идеята за подводница.

Особено плодотворни в това отношение са писателите Тадеус Булгарин и Владимир Одоевски. Първият се приема за баща на приключенския роман, на научната фантастика в руската литература и изгражда визията за авиацията, принтера и някои морски технологии. Одоевски предсказва появата на подземната железница (метрото) и електрическия влак.

В „Тухлената луна“ (1869 г.) Едуард Еверет Хейл представя първото известно описание на изкуствен земен спътник и космическа станция, на която, макар и по случайност, има и човешки екипаж. Авторът дори предлага изграждането на четири подобни спътника за навигация – което може да се разглежда като предвестник на съвременната GPS система.

През 1880 – 1881 г. американската писателка Мери Брадли Лейн, видна феминистка и една от първите жени в САЩ, издала научнофантастичен роман, публикува „Мизора“, в който се създава идеята за синтетичното, лабораторно отгледано месо.

В „Гледайки назад“ (1888 г.) Едуард Белами въвежда като разплащателно средство дебитните карти, а в „Електрически живот“ (1890 г.) известният карикатурист и писател Алберт Робида ни запознава с телевизията, видеотелефона, биологичните оръжия.

Няколко години по-късно Александър Богданов представя ядрения двигател и автоматизираните фабрики в романа си „Червена звезда“, а Едуард Морган Форстър дава идеята за социална медия и автоматизирани домове с книгата „Машината спря“. Чешкият автор Карел Чапек, въвел думата „робот“ (пиесата R.U.R, 1921 г.), пише за ядрените реактори в своя роман „Абсолютът като цяло“, докато Хърбърт Уелс хвърля светлина върху идеята за електронна поща и гласово съобщение („Хора като богове“, 1923 г.).

През 1935 г. американският фантаст Стенли Уайнбаум предлага идеята за виртуална реалност и умни очила в „Очилата на Пигмалион“, а Иван Ефремов описва първи холограмата в романа „Сянка от миналото“. В „Завръщане от звездите“ (1961 г.) полският писател Станислав Лем предсказва появата на електронния четец и аудиокнигите, докато Робърт Хайнлайн предвижда кибератаките и дийпфейк в „Луната е наставница сурова“.

С „Киборг“ Мартин Кайдин предлага идеята за роботизирани протези, а в „Земя имперска“ Артър Кларк въвежда персонализираните реклами и интернет търсачките.

Един от най-ярките примери за пророческата сила на научната фантастика е публикуваната точно преди четиридесет години книга „Невромантик“ (Neuromancer) на Уилям Гибсън. Произведението се превърна в ъндърграунд феномен в средата на 80-те години на миналия век. Този своеобразен социално-технологичен трактат успява не просто да предвиди настоящето, а да го изгради. Той създава фикционна основа за материализиране, развитие и монетизация на ред иновации.

Гибсън, посочван като съвременния Нострадамус, ни запознава с идеята за глобална цифрова мрежа, сега позната като интернет. В „Невромантик“ (и неговата нешлифована база предшественик „Горящ хром“, 1982 г.) е наречена киберпространство – чието значение облича с думите „колективна халюцинация“. Визията на Гибсън повече се доближава до това, което е в момента ‚Метавселената“ на Марк Зукърбърг и Meta, отколкото интернет от времето на Винт Сърф (1974 г.), World Wide Web (1991 г.) или съвременните социални платформи. Всъщност думата „метавселена“ също се ражда от фантаст – за пръв път тя се появява в „Снежен крах“ (1992 г.) на Нийл Стивънсън, където терминът се отнася до глобалната дигитална мрежа, подобна на тази на Гибсън.

Гибсън обаче далеч не спира дотук. Той изгражда свят, в който високите технологии си съжителстват с ерозираща социална среда – концепция, станала известна впоследствие като high tech-low life, определяща жанра киберпънк. На базата на този свят авторът ни запознава с идеята за риалити предаванията (която доразвива в останалите две книги от цикъла The Sprawl), интерактивните цифрови очила, нанотехнологиите („Виртуална светлина“, 1993 г.). Той раздробява устоите на познатото ни общество и създава микрообщества, разделени понякога философски или материално, но винаги определяни технологично. За някои от тях осигурява и съответната среда за живот, като аркологиите („Нулев брояч“, 1986 г., „Мона Лиза Овърдрайв“, 1988 г.) – архитектурна концепция, която тепърва ще търпи развитие в реалния свят.

Особено интересен е случаят с дроновете, които се появяват в романа „Дюн“ на Франк Хърбърт през 1965 г. В книгата технологията е описана като малък летящ апарат убиец. Според наличната информация Федералната авиационна администрация на САЩ е издала първото си разрешително за използване на дронове през 2006 г., като през следващите осем години техният брой е нараснал до общо 17. Интересът към технологията скача неимоверно, когато главният изпълнителен директор на Amazon Джеф Безос обявява през 2013 г., че компанията обмисля да използва дронове за доставки. Само през 2018 г. в САЩ са издадени над 100 хил. сертификата за пилот на дистанционно управляем летателен апарат.

Какво прави авторите на научна фантастика толкова добри пророци?

Голяма част от най-популярните писатели в жанра всъщност имат богат научен опит. Айзък Азимов защитава докторска степен по биохимия. Много от творбите му спадат към научнопопулярната литература. Артър Кларк учи математика и физика, а биологията е област, която изследва Хърбърт Уелс. Сред по-съвременните автори Нийл Стивънсън работи като консултант за Blue Origin на Джеф Безос, а Уилям Гибсън залита по криптографията в началото на 90-те години. Авторът на „Джурасик парк“ и „Щамът Андромеда“ Майкъл Крайтън учи за писател в „Харвард“, след което се насочва към „Кеймбридж“, където следва антропология. В крайна сметка завършва Харвардското медицинско училище през 1969 г.

Кой може да е следващият пробив?

Когато говорим за технологии, които са на няколко десетилетия разстояние от реализация, не може да не споменем тези в книгите „Космическа одисея 2001“ на Артър Кларк, „Хиперион“ на Дан Симънс и „Вечната война“ на Джон Холдеман – където космическите пътувания на разстояния, превишаващи значително това между Земята и Луната, вече са възможни. В тези романи също така откриваме ранен поглед върху изкуствения интелект и машинното обучение, докато в „Мечтаят ли андроидите за електроовце“ на Филип К. Дик виждаме разработена идеята за синтетични организми чрез иновации в генното инженерство.

Мащабната колонизация на Луната е проследена от Робърт Хайнлайн в „Луната е наставница сурова“, където в процеса се включват множество частни компании – идея, която тепърва ще се развива с помощта на играчи като SpaceX и Blue Origin.

И макар съвсем да не ни се иска да се развие този сценарий, е хубаво да се отбележи, че в „Момиче на пружина“ Паоло Бачигалупи представя свят, преживял климатична катастрофа. Там големите международни компании инвестират в генетичната модификация на селскостопанските култури и животни на фона на глобална продоволствена криза. Крайният резултат са устойчиви на всякакви зарази, но стерилни растения, служещи като база за устойчиво земеделие и корпоративен монопол.

Колко далеч в бъдещето могат да видят писателите фантасти?

Според Айзък Азимов, когато изследваме звезди, галактики или ДНК, ние наблюдаваме прости обекти, които се придържат към добре организирани правила и уравнения. Науката свежда сложността до простота, а научната фантастика е мястото, където записваме това, което наблюдаваме и интерпретираме.

Колкото по-напред във времето поглеждаме обаче, толкова по-трудно можем да предскажем какво ще се случи. Днес импулсите на технологично развитие вече не се свеждат до десетилетия, а до години, дори месеци. „Да си представиш ясно бъдещето, е лукс, принадлежащ на друго време. За нас нещата могат да се променят толкова бързо, толкова бурно, толкова дълбоко… Не виждаме бъдещето, защото настоящето е твърде непостоянно“, казва Хюбертус Бигенд – измислен персонаж от трилогията „Бигенд“ на Гибсън.

И вероятно Бигенд е прав.

Не е ясно дали може да се търси категорична зависимост, но до голяма степен сега пророческата функция на научната фантастика е заменена от дефанзивната. Жанрът е тласкан напред от двигатели като защитата на правата на човека, феминизма, екологията, измествайки фокуса на авторите върху това как ще се развие дадена технология, а не толкова върху откриването на нови такива.