Поничката тича

В училище наричат едно мое познато 15-годишно момиче „поничка“. Най-противни са й часовете по физическо, когато целият клас дюдюка, наслаждавайки се на всеки неин пропуск.

Това момиче не е дебело. То просто е малко по-едро, отколкото явно е прието в училището им за най-красивите и стройните.

Представям си колко е унизително, когато загубилите човешки облик пубери – кой знае защо, винаги момчета – крещят с пълно гърло, че имаш голям задник. И се „шегуват“ по въпроса (можете да си представите нивото на остроумие).

Тези надарени деца ще станат възрастни. Които, разбира се, вече са се научили да не казват на глас всичко, което мислят, но реално си остават същите варвари.

Момчетата, които са обиждали момичета, стават мъже. И смятат, че имат право да ни съдят за това как изглеждаме.

През лятото във вестник „Гардиан“ се появи статия на една англичанка, на която един мъж казал – вече почти в леглото – че е „твърде стара“ за него.

Всеки човек може да бъде твърде стар за някого. Или твърде млад. Или слаб, или дебел.

Същността е в това, че когато един мъж казва на жена, че е „стара“, той нарочно иска да я обиди. За жените да си стара е присъда. И всички знаем това, колкото и да е нелепо.

Мъжете са жестоки. Дори когато се опитват да ни обичат, пак са жестоки.

Помня как момчетата в училище „ухажваха“ най-хубавите момичета – те ги тормозеха. В класа ни имаше една Катя – невероятна красавица. И просто не можех да разбера защо съучениците се издевават над нея. Докато една обща приятелка не ме погледна учудено и не поясни, че всички са влюбени в нея.

И до днес не мога да разбера къде е смисълът в това. Ако си грозна – унижават те. Ако си красива – пак те унижават.

Отлично помня как в първи гимназиален клас един юноша ни мъчеше с моята приятелка. Когато за пореден път ни докара до сълзи, се оплакахме на учителката. А тя, знаете ли, се умили и ни каза, че му харесваме. Това ми беше първият урок на тема „ако мъжът те харесва, ще боли“.

Но аз направих така, както ме е учил тате. Наговорих се с приятелката и натупахме момчето. Повече не ни пипна. Надявам се, че си научи урока.

Вероятно и до днес правя така – ако ме обиждат, сражавам се.

Не мога да си побера в главата защо трябва да търпя тормоз само затова, че обществото поощрява мъжете да се превръщат в троглодити.

Жените и така губят твърде много време и сили, за да се превърнат в обект, който удовлетворява мъжа.

Всички съдят онези кифли, които си слагат силикон в устните и гърдите и носят всякакви розови парцалки с рюшчета и пайети.

Хайде честно обаче: тези момичета са такива, каквито искат да ги видят мъжете. Може би те превръщат мъжките фантазии в карикатура. Но това съвсем не е смешно – това е трагедия. Защото жените са докарани до отчаяние от мъжките изисквания към тяхната външност. Може би в училище са наричали тези жени понички. И сега те се опитват да направят така, че повече никой да не ги обижда. Те са жертви.

Всички ние сме жертви на тези строги като углавен кодекс представи на мъжете за женската красота. Уважаваме ги и ги поощряваме.

Има филми, сериали и шоупрограми за това как имало едно време едно дебело момиче с очила. То било умно, но никой не го обичал. А после отслабнала, сложила си контактни лещи – и изведнъж всички разбрали колко е чудесна. При това моментално всички забравят за ума й, сякаш това няма значение. Поуката е прелестна: плюем ние на твоя мозък, важното е да си слаба и фризирана. И тогава ще направиш истинска кариера – ще се омъжиш.

Познавам едно момиче, което стана анорексичка, само защото приятелят й постоянно ръмжеше, че е надебеляла. Всъщност не съвсем „само защото“ - той си беше ужасен и открито я пренебрегваше и потискаше. В крайна сметка тя вече дълги години лекува последствията от изтощението и психическото разстройство.

Още не съм срещала нито един мъж, който би се довел до такова състояние само затова, че приятелката му е казала „Дебел си“. Напротив. Мъжете разхождат гордо коремите и гушите си. Самочувствието им е завидно. Познавам неколцина, чиято популярност не намаля дори тогава, когато тежаха 130 килограма. И никой не ги нарече нито понички, нито прасета.

Мъжете могат да бъдат дебели, стари и дори мърляви – и въпреки това в тях ще се влюбват, с тях ще спят, ще ги обичат.

Жените също могат така, но се страхуват. Те не се съмняват, че да имаш мъж, който след десет години подло ще те захвърли заради по-млада и слаба девойка, е по-добре, отколкото да се съпротивляваш на тези фашистки претенции.

- А ти им плесни един – казвам на петнайсетгодишната си позната.

Тя недоумява. Тази мисъл не й е идвала в главата. Тя просто се е примирила. С това, че е „поничка“ и че я наказват за това. Иска да отслабне – заради тези маймуни. Така е по-лесно. Ще стане слаба – и всички ще започнат да й се възхищават. Така си мисли.

Но умът й вече е наранен. Душата – отровена. Да допуснем, че отслабне – все пак цял живот ще си знае, че два килограма „наднормено“ тегло, и мъжете пак ще започнат да се издевават.

Бедата е в това, че приемаме съществуващия порядък. Мъжът трябва да е грубиянин и тиранин, жената – слаба и нежна, ами така да бъде. Явно е по-лесно да се живее в този кошмар, отколкото да размахаш юмруци два-три пъти (буквално или фигуративно).

Момичета, само не забравяйте да свиквате с това възхитително преживяване – желанието първо да си издращиш лицето, а после да се самоубиеш, когато не можеш да си закопчаеш дънките. Струва си. Защото колкото повече се мразите, толкова повече нараства шансът ви да се омъжите за мъж, който ще ви цени почти толкова високо, колкото и любимия си суперплосък телевизор.

Ама какви ги дрънкам? Та така живеят всички.

Арина Холина, Сноб.ру