Едно пиано в офиса

Един нов стажант наскоро ме попита: „Без кой предмет не си в състояние да работиш?“

„Не мога“ е твърде силна дума, но преди няколко месеца осъзнах, че има едно нещо, което подпомага работата ми много повече, отколкото съм очаквал – моето роботизирано пиано.

Музикант ли съм? Не. Умея ли да свиря на пиано? Не съвсем. Използвам ли механичната си играчка в офиса? Няма начин. Тогава как тя ми помага да работя? Ами ето как – това е акустичен роял. Роботизиран.

Прекарвам по около час на ден пред него и се самообучавам на музикална теория. Опитвам се да изсвиря тъжната мелодия от тв сериала „Невероятния Хълк“. Мъча се да науча нещо голямо и ново на 41-годишна възраст. А това е изтощително. И невероятно ободряващо за ума.

Пианото ми дава една съвсем нова линия на учене. На него човек може да свири, после то му пуска да чуе грешките, които е допуснал. На него може да се свалят виртуални уроци и клипове и да се свири още. Направо чувстваш как се удължават нервите ти и образуват нови връзки в мозъка. Най-хубавото е, че когато напълно се отчаеш от някоя особено трудна част, и после се върнеш на следващия ден, я изсвирваш още при първия опит.

Когато учиш някакво ново умение, се учиш и на нови начини на мислене. След това започваш да виждаш, че тези схеми са неразривно свързани с реалността, която си мислел за позната. Непознаваемото става по-прозрачно. Нещата, които винаги си знаел, вече познаваш по-добре.

Много музикални пиеси например следват една обща структура – кратко въвеждане, което задава настроението, после тонална фраза (тоника), после развиване на темата и накрая завръщане към тониката. Това завръщане прави парчето психологически завършено и дава задоволителен финал.

Никога не съм разбирал това, докато не седнах да си играя с пианото. Сега го „чувам“ навсякъде – в речи, в статии, в успешния софтуерен дизайн, в убедителните презентации, в добре композираното меню за вечеря. И сега, когато виждам тази закономерност, аз мога да я използвам. Малкото подобрение на музикалните ми способности – от несъществуващи до незабележими – ми даде по-голям лост, с който да поместя света.

Освен това усещам влиянието на пианото и в офиса. По-умен съм, отколкото бях преди няколко месеца, виждам нещата по нов начин, притежавам нов мисловен речник и по-голяма познавателна гъвкавост. Чувствам се по-креативен отвсякога и върша повече всеки ден.

Един от продуктите ни например използва аудио тонове, за да препраща информация към близките мобилни телефони. Мислехме си, че ако софтуерът ни ще издава звуци, е по-добре те да бъдат музикално правилни. Затова, един хубав ден, група специалисти се настаниха около пианото, за да оформят звуците в приятна мелодия. Минимално подобрение, но по-рано нямаше да се сетим за него. А цялата ни работа и целият ни живот се гради върху такива дребни подобрения, които се натрупват едно по едно.

И двамата ми родители са класически музиканти. Баща ми настройва и поправя пиана вече 30 години, затова съм израснал, напълно заобиколен от тях (е, най-вече от частите им) и от музика. Но така и не се научих да свиря. Нашите се опитали да ме научат, но съм се отказал още на 4-годишна възраст. Според тях съм бил учудващо сериозен и убедителен по въпроса колко мразя уроците по пиано – дори на тази възраст. Според мен не е бивало толкова да се плашат от един четиригодишен. Но аз се отклонявам от темата.

Смятам, че всички може да получат голяма полза, ако си намерят нещо просто, елегантно и красиво, което от време на време да увлече ума им далеч от ежедневната рутина, да го помасажира и уголеми мъничко повече, а после да го върне на мястото му. Това може да бъде любимата писалка, красива гледка или дори кръстословица или чифт бухалки за жонглиране.

Или акустичен роял. Роботизиран.

Фил Либин, съосновател и директор на Evernote – софуерна компания от Калифорния, за Inc.com