Когато орелът пребори напора на ветровете, решещи като гребени планинските хребети на Загрос, той ще свидетелства история за ями и дим. На юг черни кариеси стоят вкопани по ядрената площадка Натанз в Исфахан, на север кълба от черна прежда се вият на талази от горящите петролни рафинерии в Техеран. И колкото повече грабливата птица набира височина, толкова повече пред взора ѝ се разкриват обгорелите рани на Иран.

Жарта на пепелта и задушливостта на димната завеса пълнят ноздрите на леопарда, докато той пристъпва в следи от кръв край вкопаните силози, наблъскани със снаряди и дронове. Леопардът знае, че лапата му не може да стигне до небето, но и че орелът не може да кацне на земята, защото четириногият хищник остава господар и на върховете на Алборз, нахлузили снежни ямурлуци, и на пустинята Лут, дъхаща на пещ.

Във война, която души гърлото на Ормузкия проток, а метални птици самоубийци чертаят нови граници в Близкия изток, орелът и леопардът продължават да се дебнат във фатален танц, чиито стъпки оставят опожарени следи по земята.   

САЩ: ревизия на амбицията в сблъсък с реалността

В рамките на войната с Иран САЩ постепенно редуцират обхвата на целите си: от (1) смяна на режима се премина към (2) промяна на поведението на режима и се стигна до (3) отслабването на режима. С други думи, ако в началото на конфликта Вашингтон говореше за преустановяването на властта на аятоласите, към текущия момент те посочват като свой приоритет демонтажа на ключови елементи на тяхното управление – ракетната и ядрената им програма, военноморския им флот и връзката им с редица групировки в региона. Реторическата облицовка на този преход се видя ясно в думите на Доналд Тръмп, който поиска „безусловна капитулация“ на властите в Техеран, за да допусне преговори с тях малко след това.

Необходимостта от промяна в позицията на САЩ е резултат от грешно планиране и от пряк сблъсък с реалността: елиминацията на аятолах Али Хаменей не провокира дезинтеграция на системата, а устойчивите удари по различни обекти на режима – от леговищата на лидерите му през петролните му рафинерии до ракетните му установки – не преустановиха контрола на Ислямската революционна гвардия (Пасдаран) върху страната. САЩ с изненада разбраха, че режимът освен глава си има и тяло, което продължава да стои стъпило на земята.

Иран: аятолахът е мъртъв, да живее аятолахът

С избора на Моджтаба Хаменей за върховен лидер на Иран режимът цели да отправи едно послание и да постигне една цел.

Посланието е да се демонстрира приемственост. Въпреки изстреляните десетки израелски ракети Blue Sparrow, които в ранната сутрин на 28 февруари раздробиха комплекса на върховния лидер в Техеран и обезглавиха режима, „Хаменей отново е на власт“. Въпреки неяснотите около целостта на Моджтаба Хаменей, неговата пригодност да изпълнява функциите си и индиректното му съществуване в публичната сфера на Иран той е по-енергична и по-радикална модификация на своя баща.  

Целта с неговия избор е да се установи плътен и задълбочаващ се контрол върху механизмите на властта в страната в условията на екзистенциална криза – морално-политическа делегитимация отвътре, физически удари отвън. Изборът на по-младия Хаменей означава допълнителна консолидация на властта на Ислямската революционна гвардия и втвърдяване на позициите на Иран спрямо евентуални преговори със САЩ.

Моджтаба Хаменей е протежето на Пасдаран, което отговаряше в офиса на баща си за връзките му със силовите и разузнавателните структури на режима. Именно те бяха и тези, които го лансираха и наложиха като наследник на Али Хаменей, дори и на базата на риска, че критиците на този кадрови избор вече говорят не за ислямска република, а за „ислямска монархия“. С това процесът на тих преврат на пагона срещу тюрбана, който вече вървеше от месеци насам, постигна своята кулминация.

Израел: Нетаняху не търси приятели, а раздор сред враговете си

Когато Бенямин Нетаняху коментира създадените от ударите на САЩ и Израел условия за граждански бунт срещу режима в Иран, той каза, че „може да заведеш някого до вода, но не можеш да го накараш да пие от нея“. Израелският премиер е прав спрямо персите. И не е прав, когато става дума за един друг човек.

Нетаняху е много добър в това да взема решения, които после Доналд Тръмп да мисли, че са негови. Израел е страната от конфликта, която ще спечели, независимо кога и как той ще приключи. Ако режимът в Иран падне, Бенямин Нетаняху ще влезе в предстоящите парламентарни избори с изключителен политически капитал и с най-бляскавия успех в политическата си кариера. Ако режимът в Иран не само че не се срути, но се радикализира и втвърди допълнително, то израелският премиер ще продължи да оправдава своето присъствие и заявка за власт като единствената гаранция за сигурността на Израел срещу аятоласите, яздещи ракети.

Безразборните удари на Иран по арабските държави в региона ще отворят между тях рана, която тъкмо беше започнала да зараства след нормализацията на отношенията между Техеран и Рияд. Това не означава, че тези арабски страни ще се втурнат да си сътрудничат с Израел пред възобновилата се персийска заплаха – катаклизмът в Ивицата Газа е твърде пресен, а Тел Авив продължава да действа като ревизионистична регионална сила (спрямо Западния бряг, Сирия и Ливан). Но Бенямин Нетаняху не търси нови приятели в Близкия изток, той желае просто враговете му да не се обединяват.

Единственият риск пред Нетаняху е американците и иранците да отворят отново дипломатическите канали помежду си, спирайки по-рано войната, отколкото би желал израелският премиер.

Русия: победа без война

Война на САЩ и Израел срещу Иран, в която режимът успява да се съхрани, е мечтаният сюжет за Русия. Повече внимание за Близкия изток е по-малко внимание за Украйна. Американските ракети, които хвърчат в Персийския залив, се възстановяват бавно и скоро няма да се озоват в Европа и Украйна. Покачването на цената на енергоносителите носи допълнителни милиарди долари в бюджета на Москва, а временно премахнатите от САЩ санкции за руски въглеводороди (въпреки че преди това имаше решение на Г-7 това да не се прави) реабилитират Русия като фактор, носещ стабилност.

С предоставянето на системи за електронна борба и сателитни данни на Иран Русия прави инвестиция в съхранението не просто на режима, но и конкретно на новия аятолах Моджтаба Хаменей. Той е добре познат събеседник на руските служби, с които продължава да има тесен контакт посредством верните си хора (Вахид Хаганиан и Хосеин Таеб). Новият аятолах е много по-близко до Русия, отколкото някога е бил баща му. Моджтаба Хаменей, ако има времето и възможността, ще гледа Путин, а не баща си, когато почне да гради новия ирански национализъм, който няма да се развива около джамията, а около армията.

Затова, когато Владимир Путин изпрати поздравителен адрес до Моджтаба Хаменей за избирането му за върховен лидер, на заявката на руския президент за „неизменна подкрепа“ не трябва да се гледа само като на офисна куртоазия.

На този фон войната в Близкия изток ще реабилитира значението на Русия като държава, която има работещи отношения и с Иран, и с Израел.

САЩ и Иран: грешките на орела, раните на леопарда

Военнотехнологичната доминация на САЩ и Израел, с която те успяват прогресивно да унищожават отбранителните и офанзивните възможности на Иран, не успява да се претвори в политико-стратегически успех.

Вместо да се модерира вследствие на понесените удари, режимът в близкоизточната държава се радикализира: новият аятолах е по-консервативен и по-зависим от Русия, отколкото беше старият, а новите ръководители на Пасдаран – по-твърди от вече елиминираните. Абсурдът е пълен: Израел и САЩ действително са на път да постигнат „смяна на режима“ в страната, но не в смисъла, който те целяха.  

Но по-радикален режим не означава по-силен. Има нещо, което войната не успява да промени: Пасдаран и аятоласите бяха широко непопулярни сред иранското общество преди нея, ще останат такива и след войната. Ако иска да оцелее в мирно време, режимът в Иран е длъжен да се промени, защото най-големите поражения на страната не са нанесени от ударите на САЩ и Израел, а са функция на вътрешни структурни проблеми, които спъват икономиката на Техеран и ограничават обхвата на неговата външната политика.

След компрометирането на иранските прокси сили в региона и деградирането на иранската ракетна програма (като хардуер, доколкото като софтуер и know-how тя ще продължи да съществува) режимът в Иран може да посегне към последния възпиращ фактор като гаранция срещу бъдещи нападения – ядреното оръжие. Така абсурдът продължава: тази война не премахна опасността от сдобиването на Иран с ядреното оръжие, напротив, тя я увеличи.

Техеран вече успя да регионализира войната и да я проточи във времето, превръщайки я в общ конфликт на изтощението. Така както Израел бонифицира от конвулсиите на Иран (ударите с ракети и дронове по арабските държави), така и Техеран се възползва от грешките в планирането на Вашингтон и Тел Авив. Те си поставиха цели, които не съответстваха на използваните инструменти – режим не се събаря от дистанция и по въздух. Техеран се уповава на разбирането, че по тялото си винаги ще намери място за още една рана, но американците нямат ресурса да продължават да създават такива – нито волята да водят мащабен във времето и пространството конфликт, нито средствата, доколкото ракетите хвърчат по-бързо, отколкото излизат от фабриките.

Леопардът не може да се скрие от погледа ми, мисли си орелът.

Орелът не може вечно да лети, знае леопардът.