Ruszkik haza! ---- „Руснаци, вървете си у дома!“, беше повсевместният вик, който ехтеше по улиците на Будапеща в нощта на 12 срещу 13 април тази година. Скандираха го стотиците хиляди, излезли да празнуват изборното поражение на Виктор Орбан и на неговата партия. По улиците на унгарските градове, в парковете, на брега на Дунава, по площадите, в столичното метро, Ruszkik haza! не беше доминиращият, а единственият възглас.

Когато си задаваме основателния въпрос накъде ще тръгнат Мадяр и новото унгарско правителство и ще имат ли реално волята за промяна в геополитически план, имайки предвид миналото на победителя като доскорошен министър на ФИДЕС, както и огромната пробитост на страната от руски, китайски и турски мръсни пари, ще е добре да не забравяме синхронния ек от изборната нощ. Колкото и ТИСА да се опитваше предизборно да стои настрана от външната политика, толкова по-непосилно стана това упражнение след изборната ѝ победа.

Балканската ос на Москва

Малко са наистина случаите, в които икономически и социален провал да са толкова видимо неразривно свързани с геополтическия избор на една държава, както това е при Унгария на Орбан. Дали зле скритата му заявка за подялба на Украйна с Путин, или откровената му амбиция да бъде сълидер в разрушаването на Обединена Европа наравно с руския „цар“, е резултат от чудовищната продажност, обогатила безобразно него и близките му, или обратно, мегакорупцията в близкия му кръг и зависимостта от Москва е функция на негова фанатична реваншистка мегаломания, няма никакво значение.

Въпросът обаче е валиден и за геополитическия близнак на Орбан, който засега излежда здраво окопан във властта в Белград. Неслучайно двамата с Александър Вучич работеха в тандем за едно споделено овладяване на Западните Балкани или поне за успешното саботиране на европейската им интеграция. Комбинацията от масивно унгарско финансиране в закупуването на сръбски медии, както и даването на подкрепа (и убежище) на местния радикалнонационалистически сегмент ---- координирано и насърчавано от никога неразрушените мрежи на УТБА (Югославското ДС), - доведе до може би фатално отдалечаване на европейската перспектива за Северна Македония и Босна.

По този начин Орбан и Вучич подаряват на Кремъл безценна диверсия на основната посока на руското нападение срещу европейската цивилизация, което, разбира се, е в Украйна и Балтика. Буквално до вчера Орбан беше моделът за всеки антисъюзен авторитарен стремеж на континента, както и витрината за големите и средните външни врагове на Обединена Европа, която трябваше да направи политическата смърт на европейската идея приемлива за голяма част от самите европейци. Тук на опашката зад Путин можем да наредим Тръмп с МАГА корифеите, Ердоган и Политбюро на Китайската комунистическа партия (ККП).

Петер Мадяр знае, разбира се, всичко това. Не бихме могли да предвидим на този етап дали ще има гръбнака, свободата и волята да започне чистенето на Авгиевите обори на 16-годишно проникване на руски, китайски други мръсни пари и влияние, насложени върху съветско корупционно наследство и непроведена лустрация. Две трети парламентарно мнозинство не е непременно достатъчно за такава задача, особено когато немалко депутати в него са дисиденти от предишното управление (подобно на самия Мадяр).

Новият министър-председател на Унгария би трябвало да осъзнава също така, че при огромната инвестиция от руска (а, уви, и от американска) страна в идеолгическата и геополитическата конструкция, на която предшественикът му беше основен носител, политическото му (а може би и физическо) оцеляване ще бъде неразривно свързано с оцеляването и победата на Европа в сегашния глобален конфликт.

Тук може би трябва да бъде разшинено описанието за начините, по които Орбанова Будапеща бе в услуга на Москва и във вреда на Европейския съюз. Към казаното дотук трябва да се добави ветото в Съвета, разбира се, но не по-малко важно е централното местоположение на Унгария в сърцето на географски обособен клъстър от държави, с евроскептични управления или силни подобни нагласи, приятелски настроени към Москва и враждебни към Украйна. В този конгломерат: влизат освен Унгария; Словения на периодично връщащия се там на власт Янез Янша; споменатата вече Сърбия на Вучич; Словакия на Фицо; донякъде Чехия на Бабиш и успешно скритата карта Австрия.

Докато в другите бивши социалистически държави с тежко наследство има разделение по въпроса за Русия и оспорвани полуавторитарни лидери, то Австрия е с осезаемо обществено безразличе по темата и с елит, който тихо приема консенсусно руското финансово и шпионско проникване.

Виена – тихият център на проникването

Преди няколко години българският разследващ журналист Христо Грозев напусна Виена, след като обяви, че е получил предупреждение от австрийската полиция, че наситеността с руски агенти в града е такава, че не се наемат да гарантират безопасността му. Преди няколко месеца австрийското правителство кротко констатира, че представлява единствената - членка на ЕС, която след 2014 г. не е изгонила нито един руски дипломат, защото според него Виенската конвенция не им го позволява. Още по-наскоро НАТО изрази безбокойство за наличието на голямо количество антени върху руски дипломатически и частни имоти във Виена, които биха могли да бъдат фатални за ефикасността на ПВО-то му в защитата на част от европейската територия.

Целият сбор от държави, които изброих в сърцето на Европа, заема площта на старата Австро-Унгария (без присъединеното към Полша, Румъния и Италия през 1918 г.) без Хърватска и Босна, но с добавка Сърбия. Тази огромна площ се проявяваше периодично като логистичен проблем с мащабите на пропаст в снабдяването на Украйна с нужното ѝ, за да оцелее от началото на пълномащабната война насам, ограничавайки го до полски и румънски коридор. Всички тези малки лидери на правителства, водени от дребни, финансови или електорални сметки, се криеха зад фанатизма и/или мегаломанията и зависимостта от Москва на Орбан. Никой между тях обаче не би посмял да предизвика целокупна Европа (поне от времето на танца на австрийския външен министър с Путин насам).

Централна Европа сменя посоката

Нещо повече, преминаването на Унгария в европейския лагер, може да провокира очаквани обрати и наоколо. Мадяр, изглежда, е готов на такъв скок и дори вече го анонсира по няколко начина на символно ниво. Първото му анонсирано официално посещение беше в Полша. Страната, която е и ключът, и крепостта в отбраната на Европа, и в която антируският обществен консенсус е смазващ. Без Полша Украйна с целия си богоподобен героизъм, вероятно нямаше да издържи в съпротивата си. Бързото „обръщане“ на позицията на словашкия премиер Фицо и посещението му в Киев буквално дни след изборите в Унгария е и показателно, и комично. Чешкият министър-председател Бабиш, който се е показал през годините като не по-малко адаптивен играч от един Борисов например, вероятно ще е следващият, който ще смени рязко посоката, особено при наличието на проевропейски президент като Петър Павел.

Оттук до пълното възстановяване на Вишеградската четворка има може би не много крачки.

Новият европейски мотор

Междувременно европейското събуждане и мобилизизация срещу руската и всяка друга заплаха се организира с бързи темпове около и в съседство със споменатата вече опортюнистична проруска Австро-Унгария. Ваймарският триъгълник е формат, създаден през 1991 г. от Франция, Германия и Полша. Дълго време той е по-скоро морален символ на съзнанието за общо наследство от споделени просвещенски ценности, отколкото нещо друго. Днес не би било прекалено да говорим за установяването на нов европейски мотор Париж – Берлин - Варшава. Нямам предвид просто надграждане на традиционния френско-германски мотор с Полша.

Второ поредно германско правителство е в трудна борба с тежък махмурлук, причинен от дългогодишното пиянство с илюзии за вечен мир, основан на икономическа взаимозависимост с Русия. Следвайки дълго и упорито тази опасна неадекватност, Германия успя едновременно да се разоръжи и да ликвидира енергийната си независимост (затваряйки ядрените си централи). В изтрезняването си тя няма много други разумни ходове, особено при днешното състояние на САЩ, освен да се опре на двете страни. Исторически винаги когато те са били искрено отдадени на идеята за обединена Европа, са я разбирали предимно като обща отбрана и външна политика.  

Париж се отърси от руските си химери доста преди Берлин, а Полша никога не е имала такива и има огромното морално предимство, че предупреждаваше за московското зло останалите големи, докато те задружно бяха в ролята на щрауса и неговия пясък. Не е изненада, че успоредно с триъгълника Жечпосполита Полска и Френската република демонстрират напоследък такава взаимност на тема отбрана и външна политика, че няколко френски медии определиха последната им среща на върха като „франко-полски брак“.

Южният фронт

На юг събитията също не изглеждат добре за разрушителния устрем на Кремъл, а и на другите по-малки антиевропейски хищници.

Общоевропейската реакция в защита на Кипър в началото на иранската авантюра на Тръмп беше по същество едно блестящо проведено упражнение по прилагане на европейски еквивалент на Член 5 от договора на НАТО. Формираният за целта де факто европейки сборен боен флот не би могъл да има равен съперник в Средиземно море извън този на американците.

Директните гаранции за сигурността от страна на Франция при турско нападение срещу Гърция и френският европейски ядрен чадър обаче биха били тема на друг анализ. Споменавам ги само за да илюстрирам, че руско-китайският мек пробив в централната част на континента ни е прихванат от двете си страни в нещо, което военните биха нарекли на своя жаргон „клещи“, а успешно защитаваща се Украйна го затваря и в друго нещо, което те биха определили като „джоб“.

Коронация в Рим

Ако се върнем в Будапеща обаче, най-влиятелният фактор за едно рязко и реално геополитическо обръщане на Унгария, могат да се окажат Италия и нейният министър-председател. Неслучайно първото посещение на Мадяр след изборите и още преди да състави правителството си, беше в Рим.

Безспорен консерватор, Джорджа Мелони е не само стожер от самото начало на коалицията на желаещите в полза на Украйна, но и овладявайки разнородната десница в самата Италия, задуши традиционно силните проруски гласове в нея. Освен това ухажващият я доскоро Тръмп успя да я превърне от фанатичен атлантист в изявен европейски лидер. И тя получи признание като такава с почти едновременна атака и от Тръмп, и от Москва. Затова и новият унгарски премиер Петер Мадяр би трябвало да възприема ръкостискането си с Мелони много подобно на начина, по който някога император на Свещената Римска империя е гледал на коронацията си от папата в същия този Рим.

Разбира се, в жанра „империята отвръща на удара“ имаме и резултата от изборите в България, както и падането на румънското правителство. Но и двете събития ще се озоват накрая, дори и по най-лошия план на техните сценаристи, с по един Фицо и Бабиш с нови лица, като отново докажат на Москва, че има защо да лее сълзи по загубата на Орбан. Защото той наистина ще се окаже незаменим за Кремъл. И ще остави Вучич напълно сам.