Какво е общото помежду им ли? Мога спокойно да добавя колкото искате имена – представителките на България на Венецианското биенале 2026, нападнати жестоко в български социални мрежи, забележете, заради предполагаемото им отсъствие от протестите срещу агресора Русия на изложението – възприемано като невъзможната неутралност от тяхна страна; както и журито на самото Биенале, което подаде безпрецедентна оставка дни преди откриването в отказ да оценява Русия и Израел, чиито лидери Международният наказателен съд обвинява в престъпления срещу човечеството.

Да прибавим още Анна Уинтур и Мерил Стрийп, вкупом с останалите присъстващи и НЕприсъстващи на тазгодишната Met Gala в музея „Метрополитен“ в Ню Йорк. Протестите срещу спонсора Джеф Безос и съпругата му Лорън Санчес превърнаха модната приказка в политическа сцена на конфликт за икономическото неравенство и спора за това кой има право да бъде „лицето“ на културата в САЩ. Под благовидни причини от бляскавото събитие отсъстваха имена като Мерил Стрийп, Зендая и Тимъти Шаламе.

Можем да продължим с някои от звездите на Евровизия и тези от червените кино килими, като Кан, където Пол Лаверти заговори за „черни списъци“ с актьори в Холивуд заради позициите им за Газа; с онези от Международния „Букър“, обвинен, че е доминиран от книги за травмата и паметта; от другите церемонии и т.н., а годината дори не е преполовила. Културата вече не е убежище от политиката, а нейна най-видима сцена.

В същото време художници, артисти, музиканти, писатели, дизайнери и продуценти днес преминават през един и същи трибунал с незабавно изпълнение на присъдата от настръхнала аудитория, която безжалостно вдига палец нагоре или надолу: „Участва или отказа?“, „Заяви ли позиция или не?“. Публиката е жадна за кръв и битки. Ако сте гледали клипчета с озъбени лаещи кучета, които спират с агресията, щом им махнеш преградата, то домораслите културни войни между хората вече демонстрират пълна загуба на елементарен разум и дори вродени хуманни (просоциални) инстинкти.

Риана на Met Gala 2026 с тема „Модата е изкуство“

После идва логичното. Искрите прехвърчат от социалните мрежи в реалния живот. Заради изкуството? Едва ли. Освен омраза, културната война подхранва единствено механизма, който я е родил – политиката.

Кратка история на културните войни в изкуството

Те се раждат от почвата на престарелия спор за това има ли място политиката в изкуството, който от своя страна реферира към други два брадясали проблема – въпроса трябва ли изкуството изобщо да има смисъл, както и разприте между високо (елитарно) и ниско (масово/популярно) изкуство.

От десетилетия наивни (може би и чисти души, но кой знае) – все големи имена, обясняват как политиката няма място в изкуството, което, първо, е историческа безсмислица и второ, е неистина, защото в по-широк смисъл всичко е политика.

Пещерните рисунки са „конституция“ – кодиран мит, поддържащ реда в общността. Боядисаните миди и дупките по ушите не са творчески изблик от скука или декорация – те са сигнал за статус и достъп до ресурс. Да не говорим за ролята на монументите, пирамидите, дворците и катедралите, поръчковите Гилгамеш и „Илиада“, Ведите, Библията, Корана, вестниците, книгите, музиката, портретите и пейзажите, двуизмерните и триизмерните вече картини, които гледаме в захлас.

Ще кажете, ами чистият личен разказ? Интимният стих за несподелена любов? Самото право и възможност да изразиш себе си, субективното си Аз е вече дълбоко политическа позиция. Самото създаване на изкуството е политика. И последно според съвременната теория – намерението на артиста няма никакво значение (както ще видим и в примера с Дара). Защото   

Защо това е важно, за да разберем силата на културната война?

От зората на човечеството изкуството (а оттам и културата) са оръжието, което оформя общественото мнение и води идеологическите битки. Чудили ли сте се защо Платон иска да изгони поетите от своята „идеална държава“? Защото именно те са онези, които пазят статуквото. Или радикално го рушат.

Хората днес първо бяха убеждавани в мантрата, че изкуството няма място в политиката. После, вече достатъчно разделени в убежденията си по други въпроси, видяха, че това е лъжа. И се вбесиха. Не само в тематичните си вражди един на друг, но и на артистите, които не са или не са „правилно“ политически ангажирани.

Настъпиха дни за война – по всички фронтове и линии. И за културни трибунали, вършейки доста по-ефективна работа от ракетите, дроновете и кибератаките. Поне на този етап.

Тя е тук и ние сме във война

Културната война срещу Европа е най-страшната от всички видове, защото е най-опасната и най-успешна досега. Целта ѝ е ясна – не да наложи източния модел на живот, а да дестабилизира западния. В нея думите, рийловете и мемовете на дигиталното изкуство са най-опасната (и демократична) форма на праисторическите пещерни рисунки за съвременните „племена“.

Единствената разлика е, че фокусът е изместен – от открита държавна пропаганда към т.нар. политики на идентичността (Identity Politics). В тях отново работят старите инструменти на нов глас: предефинират се историята и отношението към другия (и маргинализираните групи), активира се защитата на традиционни ценности, а „прогресивните“ или „консервативните“ послания се превръщат в обикновен, но мощен маркетинг трик.

Всичко започна преди около 20 години, когато (след кратко прекъсване) в Мюнхен Путин официално обяви курс към „великодържавие“ и геополитическа алтернатива, градена с инструментите на „традиционните ценности“. Резултатът е печално известен: родиха се наративите за „мързеливия Юг“ и „диктата на Берлин и Брюксел“ по време на гръцката криза, „Гейропа срещу християнството“ и „ислямската заплаха“ по време на мигрантската криза, а също и „Брюксел унищожава националния суверенитет“. След „норвежци крадат деца“ в България, особен успех имаха също антинаучните конспирации за „чипиране“ и „пандемията като инструмент за диктат и редукция на населението“ – и така чак до „мир на всяка цена“.

Ех, този европейски прогресивизъм

Истината боли. Няма как да омаловажим ролята на прогресистките идеи (еко и джендър, cancel културата и т.н.), които осигуриха слабост и пукнатини в западните общества. Именно те доведоха до т.нар. симбиоза на радикализмите, която храни паразитната природа на хибридната пропаганда и гарнира успеха на антиевропейските наративи в Европа. Днес те отново са гориво и изпълнител (чрез доктрината на „полезните идиоти“) в културната война с Европа.

Полетели на крилете на вярата, че традиционните стълбове на европейската цивилизация (наука, образование, християнско наследство и право) са „системно потиснически“, те не правят нищо друго, освен да легитимират „защитниците на нормалността“ от Изтока. И без да се връщаме към младежките бунтове от 60-те, можем само да намигнем към еклектичните им идеи за „красотата“ на социализма, протеста срещу „новите господари“ или пацифизма им, който много бързо еволюира в радикален милитаризъм.

Културните войни, разбира се, са сложни и разнородни явления в различните точки на света, но този текст няма пространство за анализ в тази посока и има различна цел. Интересното за нас е друго. Атаката срещу Европа произведе модел, харесан от всеки малко по-голям център на власт. Днес трудно разбираш точно кой коя медийна мрежа, фабрика за тролове или тикток кампания финансира – Москва, Пекин, Вашингтон, Тел Авив, Делхи, Анкара, Абуджа, Акра, Ханой или Рияд?

Какво се случва в такъв свят с културата в нормалните човешките отношения? Тя изчезва в секундата, в която „либерално“ и „дясно“ станат мръсни думи, а доверието е сведено до нула. Изпарява се в момента, в който страхът от „нещо“ вземе превес над любовта към хората и свободата. Умира в мига, в който „какво представя артиста“ се превърне в идеологически аргумент на сляпа вяра и в отговор на въпроса: „От „нашите“ ли е, или служи на „другите“?“.

Тогава всякакви опити за критика и анализи – от професионалните до коментарите на „обикновения“ човек из дигиталния свят (бил той естествен участник в племенните борби, полезен идиот или трол) са обречени. Силно инструментализирани, те се пишат и четат единствено в контекста на културните битки.

I’m not Bangaranga

Въпреки доскоро традиционното си презрение към „скучния и нагласен политически конкурс“ враждуващите лагери в българското общество се хванаха гуша за гуша, теоретизирайки какво е изкуство и доколко Bangaranga е представителна за идентичността, езика и религията, без да знаят фактите. Нещата бяха доста сериозни. „Разрушавам в Името на Господ Исус Христос всяка дума, която се пее в тази песен, и силата ѝ върху страната ни“, остава любимият ми фейсбук цитат, събираем за цялата анатема, която привидя в Bangaranga евросатанизъм с разрушителна за нацията сила.

Цялата концепция около избора на изпълнителя и песента, както и стратегическото изграждане на представянето ѝ за конкурса, не заинтригуваха българската публика, заета да кръстосва шпаги в отровната истерия, изляла се след конкурса на БНТ.

Реализирано с единствената амбиция да бъде завършен глобален продукт в жанра си, изпълнението на Дара постигна своята цел – феноменална континентална популярност и отлично представяне. Но и я надхвърли. Едва ли Дара или някой от екипа е искал и очаквал повече от това – огромен трамплин за кариерата ѝ и видимост на отсъстващата от света българска популярна сцена. Последствията от победата ѝ обаче са доста по-драматични и значими.

Проектът никога не е целял драматична музикална сложност или философска лирика, за да бъде обвиняван за липсата им. Той въздейства максимално силно върху масовата публика и хилядите клипове с ликуващи след победата на Дара хора от цялата планета са свидетелство за това. А както знаем от мистър Емори Дъглас: „Изкуството е за масите“. Ако не сте съгласни, имам и друг цитат – на Маргарет Атууд, която казва, че „популярното изкуство е сънят на обществото…“, и добавя – „то не се самоизследва“. Тогава

какво сънува съвременното общество?

Масовото изкуство има склонността много по-често отвисоко да избира живота. И да не признава граници. Затова и импулсите за свобода, автономност и бунт често се раждат именно в него. Днес изкуството на елита ги концептуализира, пази и отстоява.

Съвременните културни войни не се водят в оперните зали или в галериите за съвременно изкуство. Те се водят в Холивуд, в Боливуд, в Евровизия, в стрийминг платформите, гейминг индустрията и в TikTok. Масовото изкуство днес е най-желаната награда, защото който контролира попкултурата, той оформя и ценностите.

Да, Дара наистина по някакъв начин спаси Евровизия в поредния опит конкурсът да бъде убит по линия на антисемитизма като един от най-успешните европейски проекти за износ на мека сила в света. С откритата си подкрепа за кандидата на Тел Авив Ноам Бетан, не заради тиражираните нови конспиративни сценарии. Тя буквално съсипа, без да има намерение за това, няколко евроскептични наратива в културната война: за европоцентризма, в който големите задушават малките, за силата на изолацията и национапопулизма, и за всемогъщия публичен остракизъм, който не би позволил на една нация да се обедини.

Подценяван от мнозина, конкурсът Евровизия се възприема от стотици милиони млади потребители по целия свят като целогодишен културен феномен и семейство. 42% от 95 000 билета за шоу програмите във Виена през 2026 г. са закупени от фенове, пътуващи от над 75 държави (включително САЩ, Австралия, Бразилия, Япония и Южна Африка). Активните и пасивните потребители са близо 170 милиона. След години на преговори на 14 ноември 2026 г. в Банкок, Тайланд, ще се проведе първото издание на Eurovision Asia – с потвърдени засега 10 азиатски държави. EBU очаква аудитория от над 600 милиона души в региона, а победителят ще пее на голямата Евровизия в Европа. Вероятно в София.

Ние, хората, мислим чрез символи. Затова ви пожелавам Bangaranga!

Банкси: слепият патриотизъм
Новата му скулптура в Лондон показва мъж в костюм, който марширува напред, но лицето му е закрито от голям флаг, а фигурата сякаш пристъпва отвъд ръба на постамента. Медиите разчетоха образа на патриотизъм, който вече не води, а заслепява, и я свързаха с възхода на крайната десница и политическата слепота преди местните избори във Великобритания.