Цензура - моя любов!

Едно време, когато комунизмът си отиваше (защото се беше изплашил, че Васко Кръпката ще изпее песен за него и реши да изчезне рязко) комсомолът правеше финални усилия да изглежда cool и реши да заложи на набиращите сила ъндърграунд банди, организирайки рок фестивал в бившето лятно кино „Мир” в София.
Всичко вървеше повече от чудесно, докато на сцената не излязоха младежите от група „Кале” и запяха песента си „Чичо”.

„Дали капачката запушва всичко
виното как е сухо, щом тече
кажи ми що е авангарда,

а ЦЕНЗУРАТА МОЖЕ ЛИ ДА СЕ ЯДЕ"

Това запяха Воев, Гюров и компания, а властта се усети, че е пуснала твърде силно духа от бутилката и моментално дръпна шалтера на озвучаването, оставяйки групата без звук (и без глас), доказвайки, че да, цензурата може би не е петзвездно ястие от гурме ресторант, но служи за прехрана на доста хора. В случая дори на цял един отдел на въздесъщата ДС (6 отдел).

А после – после знаете всичко – нежна революция, туй-онуй и комунизмът „си отива, спете спокойно деца”. И днес живеем в демокрация, членове сме на НАТО и ЕС, чакаме в чакални някакви за еврозоната. И ако бяхме нормална държава в нормален свят, тук моята статия трябваше да свърши, аз да напиша „Отивам до седемте рилски езера да играя хоро”, да пия един традиционен български таратор, да засуча мустак и да побягна в свински тръст (телесните ми дадености го позволяват с доста висока доза реалистичност) към близкия автобус в посока – Рила планина. Ама де тоя късмет...

Иначе днес у нас цензура няма! Ако не вярвате, питайте ръководството на една телевизия, което подкрепи една своя водеща, задаваща множество неудобни въпроси, като създаде специално за нея ново светско предаване. Е, предаването вече почти години го няма, водещата – също. Но все пак това не е цензура, защото телевизията е частна и може би не се е съобразила с политическия натиск на определени хора, а само и единствено с пазарния принцип.
 

Но кои сме ние, че да тълкуваме това. Кои сме ние, че да се чудим защо никоя българска телевизия не каза дори две думи за скандала с раздаваните финансирания на културни проекти по време на европредседателството, където сред финансираните стени от тухли и работилници за мартеници имаше участници, които не знаеха, че участват. Не, ние отдавна не се чудим, защото сме спокойни – цензура у нас няма.

Цензура няма дори когато ни се струва, че я има. Например, когато Комисията за защита от дискриминация (КЗД) пуска становища за това какво може и какво не трябва да има в българските учебници, ние не се съмнявахме, че това е цензура. Нищо, че през 2012 КЗД спусна окръжно, в което твърдеше, че не било много ОК да се изучава баладата „Смъртта и детето” от клетите Йозеф Шуберт и Йохан Волфганг фон Гьоте, защото „образът на смъртта плашел учениците”. В препоръките към учебника бе изтъкнато, че е далеч по–добре учениците, вместо да си губят времето с тоя Шуберт, да се запознаят с песни от различните съседни нам етноси (кючек, кафански песни, дзифтадели, туй-онуй). Не, това не е цензура, нито факта, че в същия фундаментален документ, наречен "Стереотипи и предразсъдъци в учебниците и учебните помагала за учители от предучилищно и основно образование", в рамките на проект „Равенството – път към прогрес”, се обясняваше, че революционерите ни били „нарушители” по силата на тогава действащото законодателство. Става дума за епохата на така нареченото „турско робство” или „османско присъствие” или както там е правилно да се нарича. Препоръчваше се да не се учи „Къде си, вярна ти любов народна”, защото тая песен е зла, лоша и ни учи на омраза. Не, това не е цензура, а призив към всеобща любов.
Каквито вече облича всичко, което се опитва да вкара словото в определени рамки и да го кастрира, лишавайки ни от цялото му великолепие и богатство.

Днес цензурата не съществува.Тя няма нищо общо с факта, че „Репортери без граница” са ни поставили в дъното на таблицата по свобода на словото – някъде след Нигерия и Бутан. Освен това съм ходил в село Бутан, врачанско и там свобода на словото имаше, защото пихме по две ракии и после такива ги говорихме, че не е за пред хората...

Но по – интересното се случва не в институциите, а извън тях. Там, в зоната за напълно свободно изразяване, в социалните мрежи, регулации почти няма. Като казвам „почти” имам предвид, че можете да говорите, каквото си искате, но вероятността да постнете във FB репродукция на Делакроа и ботовете на чичо ви Зукърбърг да я свалят, защото има гола женска гръд е силно възможна.

И не, това не е цензура, това е по-страшно – алгоритми, опит за изкуствен интелект. Което би трябвало да е нещо напредничаво...Но никога не бива да забравяме, че зад изкуствения интелект има огромна вероятност да стои посредствен човешки такъв.

В българските социални мрежи винаги текат различни дискусии. Няма да ви занимавам с вечната битка на „доброто” и „злото” в българската медийна ливада, където олигарсите са ни „готини” и „лоши”, в зависимост от това, дали сме в единия или в другия лагер.

Не, мен ме вълнува единствено и само начинът, по който се отървахме от старата комунистическа цензура и със същия комсомолски плам сами, без да ни кара никой, се вкарахме в ямата на новата цензура, маскирана като „политкоректност".· Например – дълги години липсата на права за определени групи от населението ни показваха, че живеем в тоталитарен и посттоталитарен строй. И че не е нормално да има дискриминация – по пол, по политическа принадлежност, по вероизповедания, по убеждения. Когато се случиха промените у нас всички бяхме щастливи, че ето сега, в тоя момент всичко това отива в миналото и за нас няма да има значение дали някой е гей, или пък будист, или пък с нещо друго се различава от нас.
 

Каква огромна изненада ни чакаше години по-късно, когато от една страна дебатите по темите за равноправие се превърнаха в цирк, а от друга – маргинали и крайни люде от двете страни на барикадата превърнаха цирка в бойно поле. Опитайте се да напишете нещо по темата „гей” VS „хетеросексуални” където и да е – ще ви се случи случка.

Но по-интересното е друго. Хора, принадлежащи към някоя от фракциите и борци за свободи често прибягват към интересни прийоми, когато нещо им се стори нередно. Например – влиятелен фейсбук активист призовава всичките си приятели да докладват даден пост, защото според него този пост нарушава свещената политкоректност.
И се започва едно павликморозовско докладване за реч на омразата до пълната победа на либералните ценности над нещо друго.

Или пък някой, когото сте определили за идеологически враг в социалните мрежи, трябва да млъкне. Просто е като фасул – намирате някой негов стар пост, в който е споменал думата „гей” или „тъмнокож” или нещо подобно. И отново го докладвате, след което въпросният човек млъква за различен период от време – от седмица до месец, а след няколко доклада – завинаги.

Но това не е цензура. Цензура имаме тогава, когато нещо, написано от вас не може да се появи никъде. А в същото време вероятността вие физически да изчезнете е огромна.

Като Хармс, който изчезнал, след като написал едно детско стихотворение, в което говорел за човек, който внезапно изчезнал безследно, вървейки в гората. Или като Булгаков, който не доживял да види издаден великият си роман „Майстора и Маргарита”.

Днес ние цензура нямаме. Имаме зависими медии. Имаме агресивни НПО-та. Имаме и хора, налагащи с помощта на доноси политкоректността така, както те си я представят. Преди време една сутрин гледах едно предаване на водещ по една от двете частни ефирни телевизии. Там, в студиото излезе млад активист на организация за защита на ЛГБТ хората и започна да чете едни странни листа. Правила за това какво може да се говори и какво не. И после каза – „ще съдим всеки, който не говори по тези правила".· Спомням си колко силно се възмутих, защото тогава мислех, че така, както дискриминираните хора са били мачкани години наред, сега би трябвало точно те да проповядват тотална свобода на словото, вместо да четат прокламации в стил ранния Жданов. Наблюдавайки случващото се наоколо днес разбирам, че цензура няма, но има нещо далеч по-тъпо. Нарича се „постцензурна истерия”.

Иначе у нас цензура няма. Тук все още няма да ви осъдят, ако изпълните музикалната пиеса „Цигански напеви” от Пабло Сарасате на концерт, без да ѝ смените името с някое по-политкоректно. Нито ще ви арестуват, ако си пуснете рапсодия „Циганка” на Морис Равел (макар че не съм поглеждал в YouTube дали рапсодията не е с променено име заради някакви директиви). Тук цензура няма нито в медиите, нито в социалките, нито в главите ни. Тук сега спорим дали да играем хора в Седемте рилски езера или масово да се самоубием, защото изповядваме източно православие и имаме кофти антиевропейски фолклор.

И знаете ли, в заключение ще завърша с нещо оптимистично. Цензурата у нас е невъзможна. Знаете ли защо? Защото, за да я има са нужни два компонента – „свобода” и „слово”, а аз не съм сигурен, че тях ги има в KLETA MAJKA BALGARIQ. Ако не вярвате, мога съвсем спокойно да ви съобщя фактите, че Секира бе ге беше най–четения сайт през миналата година, а “Огледален свят” (турски телевизионен сериал) съвсем неотдавна бе най-популярното търсене в българската част на Google. В такива условия за какво ви е цензура? Тя не може да се яде...Освен, ако не сте на върха на хранителната верига.