Макрон обеща да промени ЕС, но може да е изпуснал момента

Дипломатическите грешки на френския президент и прекаленото залагане на френско-германския съюз предизвикаха съпротива в цяла Европа.

Посветената на Брекзит среща на върха на Европейския съюз миналата седмица може да е изглеждала като уникален случай, при който Макрон се оказва изключително изолиран в Европа. По-точно е да се каже, че тя беше поредното доказателство, че европейската стратегия на френския президент се нуждае от дълбоко преосмисляне. Преди две години Макрон превзе Франция и Европа "с щурм". Той беше избран за пръв път с категорично проевропейска платформа. Това създаде възможност за потенциално значими промени в ЕС.

Решението на Великобритания да напусне, последиците от трансатлантическата финансова криза и провалилите се през 2005 г. референдуми във Франция и Холандия за проекта за европейска конституция вече показаха ясно, че са необходими институционални реформи. Макрон изложи смела визия в радикални речи. Сега тази амбиция обаче е повяхнала и много надежди се изпариха. Европейската му стратегия имаше сериозни недостатъци и той допусна грешки, опитвайки се да я приложи.

В съответствие с френската дипломатическа традиция, Макрон в началото смяташе, че ключът към промяната на Европа беше да даде приоритет и да даде импулс на френско-германските отношения. Той се опита да докаже, че държи на спазването на фискалните правила и икономическите реформи, макар че фискалните правила на ЕС са нелепи и невъзможни за спазване (Франция ще наруши тази година правилото за 3 на сто дефицит), но германският скептицизъм беше невъзможен за преодоляване. Обсесебеността от френско-германските двустранни отношения се оказа илюзорна, защото пренебрегваше дълбоките промени, случили се през последното десетилетие, както в Германия, така и в Европа.

Ограничаването на европейска стратегия до сключването на споразумение с германската канцлерка Ангела Меркел се базираше на вярата, че европейските преговори са единствено "шефзахе" (работа на шефа). Тя отразяваше концепция за властта и влиянието, кореняща се в централизираната френска президентска система. Германската политическа култура обаче зависи от коалиции между партиите и дава централна роля на профсъюзите, бизнес лидерите, центровете за анализ и гражданското общество. Дори ако оставим настрана предпазливостта на Меркел, нямаше никакъв шанс тя да излезе рязко от зоната на комфорт на Германия по собствена инициатива, без тласък от тези, които формират германското обществено мнение. Макрон обаче не успя да предизвика интереса им, камо ли да ги убеди.

Когато Макрон постигнеше френско-германски споразумения, те бързо срещаха съпротива от останалата част на ЕС. Приемането на хартия на бюджет на еврозоната и напредъка към макроикономическа стабилност (френско-германската декларация от Мезеберг през юни 2018 г.) изискваше дипломатически умения. То обаче беше отхвърлено незабавно от една водена от Холандия коалиция и така и не беше прието от Европейския съвет. Този епизод показа как кризата на еврото, разширяването на ЕС и Брекзит промениха коренно вътрешната динамика на Европа, преобръщайки идеята за френско-германски съюз, който може да обедини останалите.

На фона на новите коалиции, които се появиха в блока (Вишеградската четворка в Централна Европа и Ханзейската лига, организирана от Холандия), Макрон не успя да организира своя собствена фракция. Той не отчете реалността, че европейската политика е станала в основата си транснационална. Макар че имаше сериозен интерес към обещанието на неговото движение "Република, Напред!" да се "европеизира", той неведнъж се придържаше към двустранни преговори за сметка на един наистина безпристрастен, трансграничен съюз, който можеше да разклати германската доминация над политиката на ЕС.

Обиколката му в Централна Европа през август 2017 г. имаше за цел да убеди отделни правителства да приемат неговите планове за козметични промени в правилата на ЕС за командированите работници (изпратени от работодател да работят в друга страна членка на временна основа). Малко усилия обаче бяха вложени в изграждането на трайни връзки с либерални политически сили. След травмиращите избори в Италия през март 2018 г. Макрон продължи да мисли, че Матео Ренци, маргинализираният бивш италиански премиер, е водещ събеседник и пропусна да подкрепи призивите на президента Серджо Матарела за създаване на управляваща коалиция, която да изключва крайнодясната партия "Лига" и би осигурила на Франция далеч по-надежден партньор.

В Испания, претендирайки, че говори с всички прогресивни и проевропейски сили, "Република, Напред!" създаде специални връзки с десноцентристката партия "Сиудаданос", вместо да превърне премиера Педро Санчес и неговата Испанска социалистическа работническа партия в съюзниците, които можеха да бъдат.

Когато Макрон най-накрая реши да се обърне към европейските граждани със своя призив за "възраждане", публикуван в 28 страни миналия месец, вече беше прекалено късно. Лидерите на Европа бяха загубили доверие в искреността му, нейните граждани бяха продължили напред, а партиите й бяха укрепили съюзите си.

Всичко това означава, че предстоящите европейски избори няма да донесат промяната, на която се надявахме през 2017 година. Макрон няма да има голям избор, освен да се присъедини към центристката и либерална група в Европарламента. Някога символ на надеждата за промяна, френския президент рискува да се превърне в по-малък коалиционен партньор в управляването на статуквото в Европа.

Подобни грешки можеше да бъдат избегнати, ако той беше възприел искрено транснационалната политика, беше започнал контакти с европейското гражданско общество и беше отделил време, за да разпространява призивите си за обновление. Това обаче щеше да изисква искрена вяра в хоризонталната политика "отдолу нагоре".

Макрон пропусна шанса си да си осигури лидерска позиция в Европа и да бъде смятан за достоен за доверие носител на промяната. Това нямаше да се случи, ако беше приел по-рано някакво напрежение във френско-германските отношения - например, ако беше поставил под съмнение европейските фискални правила или блокирал спорния газопровод "Северен поток 2" от Русия (подобен ход щеше да му спечели огромна подкрепа в Южна и Източна Европа). Една възможност, която все още може да се възползва, е ако откаже да подкрепи Германия и обхванатата й от скандали автомобилна индустрия в спора със САЩ за митата. Това все още може да стане повратна точка.

Дотук зле прецененият фокус на Макрон върху тези предполагаеми двустранни интереси получи приоритет над плановете му за трансформация. Това струва скъпо на него самия и на европейския проект. Той трябва да поправи стратегията си.

Шаин Вале, в. "Гардиън"/ БТА