Омагьосаният кръг на пътната безопасност

Под надслов "За 100 живота повече", вестник "24 часа" стартира преди седмица нова кампания срещу войната по пътищата. Списание "Мениджър", новинарското онлайн издание "Мениджър Нюз" и нашият сайт "Новите родители" се присъединиха към апела на кампанията. Подкрепяме и ще работим за  каузата "За 100 живота повече" с поредица от материали, в които ще представяме различни гледни точки, позиции, полезни идеи и предложения за ефективни мерки. Представяме ви гледната точка на един от най-известните журналисти, за когото автомобилите са страт от години, Христо Мишков. 

„Войната по пътищата продължава да се разраства, независимо от полаганите усилия и на законодателя, и на органите на МВР и КАТ да налагат по-тежки финансови санкции и наказания на нарушителите“. Този цитат е от мотивите към законопроект, с който се предлагат... още по-тежки санкции и наказания за шофьорите. Усещате ли порочния логически кръг, в който са попаднали депутатите? Ако те се опитат да подходят по-творчески към работата си, би трябвало да го отхвърлят и да се откажат от играта с все по-строгите наказания, но болшинството от тях не са го направили. Закопроектът стана закон и част от мерките, които се въвеждат с него, звучат наистина стряскащо. Глобите за превишена скорост се удвояват и могат да стигнат над 1000 лв, полицията може да сваля номера на място, да спира от движение коли за година, да отнема книжка за дълъг срок и т.н.

Може би и затова около тях се вдигна повече шум от обикновено. Всъщност у нас „общественото мнение“ не се вълнува особено от рутинните процеси на „законотворчеството“. Репортажите от Народното събрание, ако въобще ги има, обикновено са кратки и скучни. За да влезе в заглавията, парламентът трябва да роди или скандал, или политическа интрига. Същото важи и за ставащото по пътищата. За тях обикновено се вдига шум след някоя ужасяваща катастрофа (или катаджийска издънка), когато по правило всички автори (и медии) искат по-строги наказания и забрани. А като се измие кръвта от асфалта, същите хора клеймят забраните като глупави и произволни.

В случая обаче имаме закон, който предизвика сериозна реакция. Коментарите по вестници и сайтове, дискусиите по форуми се изляха като пълноводна река. И от тях има полза - както от задълбочените, така и от повърхностно-едностранчивите –дори и само като поучително четиво или материал за размисъл. Всъщност - добре е тази тема по-често да влиза в медиите. Все пак става дума за закон, които засяга пряко ежедневието на практика на всички и който шофиращите (както и пешеходните) българи трябва да познават и спазват добре. А как да го познаваш, като самият закон се променя непрекъснато? Ако се перифразира една антична поговорка може да се каже, че „всичко е преходно, само промените в Закона за движение по пътищата са вечни“. Последният вариант на закона бе приет през 1999 година и оттогава насам по него могат да се преброят 41 поправки, което ще рече по 2,3 поправки годишно.

И каква е ползата от тях, може да попитате. Ако вярваме на законотвореца по-горе – никаква. „Войната по пътищата продължава да се разраства, а санкциите и наказанията не действат“, твърди той, но може и да не е съвсем прав. Статистиката за жертвите на пътно-транспортни произшествия е публична и според нея, през 2015-а жертвите на пътя у нас са два пъти по-малко, отколкото през върховата 1990-а (708 срещу 1527). А за последните 18 години, когато са направени въпросните 40 поправки, жертвите са спаднали с около 30%. Броят на ранените обаче е постоянен – около 9000 човека. Това, че все по-голяма част от тях оцеляват, може да се дължи по-скоро на медицината или пък на техническия наредък при автомобилите, които стават все по-безопасни. Може обаче принос да имат и въпросните поправки в закона. За същото време броят на колите по улиците като цяло се е увеличил. При това огромната част от „новите“ всъщност са стари и опасни таратайки. Така че – прогрес все пак има и това не трябва да се забравя.

А въпросът доколко законът е в основата на този прогрес е наистина сложен. Тези, които го прилагат (най-вече КАТ) постоянно се оплакват, че е неефикасен, че наказанията, записани в него, не действат. Наказанията се повишават, а КАТ продължава да се оплаква. Значи - проблемът по-скоро е в това, че законът не се прилага. При това именно катаджийската корупция позволява на много от наглите нарушители да се чувстват безнаказани, което ги прави още по-нагли. Всеизвестно е и че голяма част от глобите не се събират заради административни недомислици. Ако корупцията и ниската събираемост се запазят, каквито и наказания да се налагат, те ще си останат пожелателни и на практика – безсмислени. И по-скоро ще имат обратна последица – астрономическите глоби могат да накарат и почтените, принципни шофьори да предложат подкуп. И веднъж тръгнали по наклонената плоскост, те с лекота ще се включат в армията на „пътните рецидивисти“. Съзнанието, че законът не те лови, е по-опасно от липсата на закон и това има своя логика в дълбините на човешката природа. Така че отвъд една граница, по-строгите наказания водят до обратни резултати, особено ако заедно с тях не се вземат мерки за реален и принципен контрол. Впрочем, в юридическата практика още от римско време е добре известно, че не строгостта, а неизбежността на наказанието е реално въздействаща.

И около контрола над превишената скорост има интересен парадокс, както разкрива един експеримент в Австралия. Там, в пустинна местност, е отделен участък от прав път, на който няма никакви ограничения за скоростта. Катастрофите в него са по-малко, отколкото в съседните контролирани участъци. На пръв поглед е странно, но всъщност си има своя логика – пак в странностите на човешката природа. Когато карат бързо, шофьорите са по-мобилизирани, докато с ограниченията започват да придрямват и изхвръкват от правия монотнен път. Между другото – нещо подобно се случва и със старите коли. Разбира се, че те са по-опасни от новите, но на практика новите коли катастрофират по-често, просто защото се карат по-бързо, както и защото на много от собствениците им не им пука от глобите или пък се чувстват недосагаеми.

Както виждате, в областта на пътната безопасност няма лесни и еднозначни решения. Така че и сегашните поправки в закона, колкото и решителни и драконовски да изглеждат, надали ще променят нещата. До някаква промяна може да се стигне ако има комплексност на мерките, ако заедно с по-строгия закон се появи по-ефикасна и - най-вече - принципна пътна полиция. На знам дали това може да стане толкова лесно.

Но в цялата история с пътната безопасност у нас има и нещо добро. В България нещата все пак се случват, понякога по своя странна логика и някак независимо от институциите и законите. Като шофьор със солиден международен опит мога да кажа, че у нас трафикът, макар и не съвсем европейски, е много по-дисциплиниран, отколкото в съседните страни. В последните десетина години шофьорските нрави у нас се промениха драстично – при това някак от само себе си. Никъде на Балканите пешеходните пътеки не се уважават като в София. Бус-лентите у нас са си направо празни в сравнение с Букурещ, Истанбул или Белград. И по кръстовищата, дори и в най-изнервения трафик, често могат да се видят сценки на колегиалност и взаимно уважение които преди десетина години изглеждаха направо невероятни. А най-хубавото в цялата история е, че това стана някак от само себе си, по-скоро покрай институциите, отколкото заради тях. Така че – не законът е важен, а съзнанието на онези, които трябва да го спазват. Знам, че звучи назидателно и някак оптимистично тъповато, но май на пътя у нас става точно това.

Христо Мишков