Четиво в аванс: "Кървава светлина" на Пол Дохърти

Невероятната двойка - монахът брат Ателстан и коронерът сър Джон Кранстън, любимци на хиляди читатели по света, отново се впускат в разгадаване на невъзможното из улиците на средновековен Лондон в новия роман на Пол Дохърти  "Кървава светлина" - пета книга от поредицата “Скръбните мистерии на брат Ателстан”, която вече е пусната на книжния пазар у нас от издателство "Еднорог".

Тежки времена са настанали за Англия в края на XIV век – френски пиратски кораби непрестанно нападат южните ѝ брегове и застрашават дори столицата. Флотилия английски бойни кораби е на котва в Темза, за да отблъсква нападенията. От един от тях, “Светата светлина Божия”, първият помощник на капитана и двама моряци изчезват безследно. Капитанът на кораба е издъхнал по време на последното плаване, а заможният му приятел сър Хенри Оспринг е жестоко убит в една кръчма. Веселякът сър Джон Кранстън и секретарят му брат Ателстан трябва да решат загадките, които се трупат една след друга около злополучния кораб. Разследванията им разкриват отдавнашни скандали, държавна измяна и кървава мъст.

Находчивите отговори на заплетената мистерия дава отново магьосникът на средовековните криминални загадки, неповторимият Пол Дохърти. Предлагаме ви кратък откъс от  романа.

****

Голямата буря, опустошила южното крайбрежие на Англия, вече се носеше през северните морета към заледени земи, където хора, облечени в кожени дрехи, отдаваха почит на безименни богове. Монасите летописци от Лондон до Корнуол обясняваха подробно защо тази буря е Божие наказание за греховното кралство. И наистина, Божият гняв беше повече от явен през последните месеци. Голяма френска флотилия под командването на пиратския капитан Йосташ Монаха плячкосваше градовете по южното крайбрежие. В Рай, Съсекс, селяните потърсиха убежище в църквата. Френските пирати ги залостиха вътре и изгориха сградата до основи, без да обръщат внимание на писъците им, докато товареха на каруци откраднатите сребърни предмети, гоблени и храна от претършуваните къщи.

Но френската флота се беше оттеглила и сега Лондон и неговите защитници отдъхваха спокойно, докато мрачната есен преминаваше в мразовита зима. Корабите стояха на котва в Темза, обтягайки котвените въжета, докато моряците почиваха и гуляеха в града, оставили на борда малобройни постове, които да обявяват на всеки час, че всичко е наред. Но едномачтовият платноход „Светата светлина Божия“ тънеше в тишина. Фенерът, окачен високо на мачтата, примигваше и проблясваше в студената сива светлина на утрото. Корабът се люшкаше и поскърцваше, танцувайки на котвеното въже в ленивите черни води на Темза. Подемните съоръжения на кея „Сейнт Пол“ отсреща бяха неподвижни, портите на склада – затворени и залостени. Само по някоя котка, дебнеща за тлъсти мишки, както и охранени плъхове притичваха безшумно от време на време покрай навитите въжета, купчините дърва и големите бурета със сол, оставени отвън.

За мишките и плъховете нощта беше минала в пиршества – вместо да ровят в камарите боклук, те се промъкваха под вратите на складовете, за да хрупат зърно от чувалите и да гризат големите парчета сочна шунка, увити в ленено платно. Разбира се, гризачите трябваше да се пазят от легионите котки, които също ловуваха там. Един плъх, по-дързък от останалите, изтича по дължината на кея, плъзна се по мокрите стъпала и заплува през реката към котвеното въже на „Светата светлина Божия“. Плъхът беше опитен ловец, толкова умел и хитър, че беше преживял три лета и мустаците му бяха посивели. Той внимателно се изкачи по въжето с помощта на малките си лапички и опашката и се промъкна през клюза на палубата. Там спря и вдигна заострената си муцуна, за да подуши въздуха. Нещо не беше наред – чувствителният му нос надуши миризма на пот, смесена с парфюм. Плъхът се напрегна, мускулите на малкото му черно тяло се издуха. Очите му – черни лъскави топчета – се взираха през мъглата, която се носеше като призрак над палубата, беше наострил уши в тишината, за да долови лекото помахване на котешка опашка или острото скърцане на дърво под друг хищник, промъкващ се по дъските. Но като не видя и не чу нищо необичайно, той продължи напред. После рязко спря, защото чу шум – блъсване на лодка в борда на кораба, последвано от звука на човешки гласове. Усетил опасност, той се обърна, върна се до клюза и забърза надолу по котвеното въже. Плъзна се тихо във водата и преплува до брега, където попадна право в устата на един крастав котарак.

Малка лодка, която доставяше провизии на корабите, беше подплашила плъха, а гласовете принадлежаха на моряк и спътницата му – млада проститутка от рибния пазар край Винтри. Косата ѝ вече беше влажна от мъглата по реката, а яркият ѝ грим се беше размазал. Морякът разпалено се опитваше да я убеди да се качи по въжената стълба. Той се олюля пиянски и лодката опасно се наклони.

– Хайде – изфъфли мъжът, – ставай! Когато доставиш удоволствие на мен, можеш да се позабавляваш и с другите! Всеки ще ти даде по монета!

Момичето погледна несигурната въжена стълба и преглътна с мъка. Морякът беше щедър, вече ѝ беше заплатил цяла сребърна монета от четири пенита. Сега я беше върнал тук за още ласки с него и нещастниците, които бяха останали на пост, за да пазят кораба. Гледаше как той върти друга сребърна монета между пръстите си.

– Ожени се и бъди проклет! – измърмори тя любимото си проклятие. Хвана въжената стълба и следвана от моряка, който пъхна ръце под полите ѝ, за да я бута нагоре, се прекатери през фалшборда на палубата. Морякът я последва, стовари се до нея задъхан, шепнейки ругатни, примесени със сподавен смях. Момичето се изправи.

– Хайде, ела! – прошепна то. – Работата иска време, а времето е пари. Къде ще го направим?

Тя прегърна моряка през кръста с тънките си ръце, притисна тялото си до неговото и започна да се движи. Морякът се усмихна, хвана боядисаната коса на момичето и придърпа главата му към гърдите си. Разкъсваше се между възбудата в слабините си и подозрението, че нещо не е наред, което го глождеше въпреки замайването от изпития ейл.

– Корабът е твърде тих – промърмори той, после извика: – Бракълбери! Бракълбери, къде си?

Момичето вдигна глава.

– Да не си от онези, които обичат някой да ги гледа? – прошепна то.

Морякът я плесна по задника и се взря в мъгливия мрак.

– Нещо не е наред! – прошепна той.

– О, стига!

– Стига, малка мръснице! – морякът отблъсна момичето, хвана се за фалшборда, за да запази равновесие и се заклатушка по палубата.

– Смили се, Боже! – прошепна той. – Къде са всички? – погледна през борда на кораба, без да обръща внимание на проститутката, която се беше сгушила в подножието на мачтата, мърмореше нещо и гледаше над мъгливата река. Скоро щеше да съмне, той виждаше по реката други кораби и силуетите, които се движеха по палубите им. Студеният утринен въздух прочисти изпаренията на ейла от ума му.

– Няма ги – прошепна той.

Погледна тъмните вълни на Темза и отново огледа палубата. Лодката още беше привързана за борда. Без да обръща внимание на молбите на проститутката, която още клечеше до мачтата, той изтича до кърмата и отвори вратата на каютата. Маслената лампа, увиснала на дебелата кука, още светеше ярко. Вътре всичко беше чисто и подредено. Морякът стоеше неподвижно с разкрачени крака и се олюляваше в такт с кораба, вслушваше се в скърцането на гредите и рейките и си спомняше ужасяващите истории, които си бяха разказвали със спътниците му за нощните вахти. Дали това не беше някаква магия? Дали духовете не бяха отнесли Бракълбери и другите двама членове на екипажа? Определено не бяха напуснали кораба по нормален начин, защото лодката беше още там, а ледената вода едва ли щеше да изкуши дори най-отчаяния моряк да плува, за да се отдаде на наслади в града.

– Бракълбери! – извика той и излезе от каютата.

Само корабът изскърца и изстена в отговор. Морякът погледна към върха на мачтата и съзря воалите от мъгла, които се виеха там.

– Какво става? – изхленчи проститутката.

– Млъкни, кучко!

Морякът отново отиде до борда. Искаше му се да не се беше връщал.

– „Светата светлина Божия“ ли? – прошепна той. – Този кораб е прокълнат!

Капитан Рофъл беше самият дявол; дори морякът, който години наред беше водил кървави битки в морето, беше изпитал искрица съжаление към френските пленници, към които капитанът се отнасяше безмилостно. Но сега той беше мъртъв, покосен от внезапна болест. Трупът му, увит в насмолено платно, беше отнесен на брега, а душата му навярно бе отишла в ада. Морякът потръпна и се обърна към проститутката.

– Най-добре да вдигнем тревога – каза той – и дано има полза от това. Сатаната е бил на този кораб.

*****