Четиво в аванс:„Лунно сияние“ от Майкъл Шейбон

Лауреатът на „Пулицър“ Майкъл Шейбон* ни поднася поредния литературен шедьовър: роман за истината и лъжата, за семейни легенди и екзистенциални приключения – и за силите, които се опитват да ни унищожат.

Когато дядо му е на смъртно легло, авторът води с него дълги разговори, старият човек разказва несподелени тайни за любов и страдания, за надежда и предателства, събудени в съзнанието му от приближаването на смъртта. Тези късчета спомени осветяват отдавна отминали събития, лични преживявания и истинското, страшно лице на войната, ужаса и отчаянието на хората с разбити съдби, мечтите и вярата в доброто, надмогващи всичко.

„Лунно сияние“ не е документален разказ – това е историята на един млад мъж, изпълнена с приключения, секс и страст, с попарени копнежи и пориви за оцеляване; разказ за разрушителната сила на лъжата и за пагубните последици, които може да има дори една красива мечта. Това е разказ за една ера в историята на Америка, обхванал и Втората световна война, и последиците от нея – мечтите за Луната и тяхната грозна сянка, и най-вече за силата на човешкия дух и за прошката.

Вижте откъс от най-новия му роман, който ще се появи и на българския книжен пазар на 11 декември

***

– Срамувам се – каза той.

– Дядо…

– Разочарован съм от себе си. От живота си. През цялото си съществуване, каквото и да съм опитвал, все не го довършвах. Човек се опитва да се възползва от времето, с което разполага. Нали така те учат да правиш. Но когато остарееш и се обърнеш назад, виждаш, че единственото, което си направил с всичкото това време, е било да го пропилееш. Единственото, което ти е останало, е разказът за нещата, които никога не си наченал или пък не си могъл да завършиш. Нещата, за които си се борил с цялото си сърце, за да ги изградиш, не са устояли на времето, а пък онези, срещу които си се борил с всички сили, за да се отървеш от тях, те все така си стоят. Срамувам се от себе си.

– Аз не се срамувам от теб. Гордея се.

Той пак направи гримаса. Тази пък ми казваше, че разбирането ми за срам може да се побере в едната половина от черупката на шамфъстък, изобщо какво разбира от срам цялото мое поколение с неговото използване на изповедта като средство за самоизтъкване.

– Както и да е, историята е много добра – казах аз. – Признай си.

– Така ли? – и смачка салфетката, след като бе отстранил самотната сълза. – Твоя е. Давам ти я. След като си отида, можеш да я запишеш. Да обясниш всичко. Да ѝ придадеш смисъл. Използвай онези, твоите изтънчени метафори. Подреди всичко, както си му е редът, да не е тоя бъркоч, който разливам. Започни с нощта, когато съм се родил. Втори март 1915 година. През онази нощ е имало лунно затъмнение, знаеш ли какво е това?

– Когато сянката на земята пада върху Луната.

– Много показателно. Убеден съм, че това е съвършената метафора за нещо. Започни с него.

– Доста банално – отвърнах.

Той хвърли салфетката към главата ми. Тя отскочи от бузата ми и падна на пода. Наведох се, за да я вдигна. Някъде сред нишките ѝ може би бе последната сълза, която дядо щеше да пролее. От уважение към неговите настоявания за безсмислеността на живота, неговия, а и на всички останали, я изхвърлих в кошчето за отпадъци до вратата.

– И тъй. Отишъл си в Нордхаузен.

Поклати глава, но знаеше, че ще се поддаде. И двамата го знаехме.

– Да, дявол го взел, отидох в Нордхаузен – тонът му бе по-скоро пораженски, отколкото яден. Тогава разбрах – без да знам нищо, – че сигурно е било най-лошото място на земята. Тогава част от природата ми, тънала дълго време в летаргия, изведнъж се отвори като око.

Отгледан съм сред кротки хора, които винаги са потискали чувствата си. Знаех, че баща ми бил „дрънкало“, „цар на глупостите“ и (определение, което чух дядо да запраща право в лицето му) „женкар“, но това бяха само слухове и предвид неговата история, определено довод в полза на потискането. Знаех, че в някаква далечна епоха баба е била извор на огън, лудост и поезия, но онова време бе някаква смътна легенда. Човек можеше да се досеща за тези неща само от останките в геоложките пластове. В моето семейство, през целия ми живот, винаги сме предпочитали да оставим тая работа с чувстването и говоренето за чувства на хората, които нямат какво друго да правят.

Следователно младежкият бунт ми наложи да прегърна възторжено поезията, огъня и лудостта, както и всички онези, които търгуваха с тях – Рембо, Пати Смит, Сид Барет, момичетата, които преследвах. Много след уталожването на този бунт развях и знамето на себеизразяването. Излязох от юношеството в края на седемдесетте, това велико освобождаване от задръжки. В ранните години на възмъжаването ми изгряващото движение за възстановяване на психичното здраве тъкмо работеше по възприемането на виждането, че изкуплението се крие в споделянето на преживяването и чувствата, и че зад отричането на проблема се крие нещо като проклятие. Точно до следобеда край леглото на дядо, когато го подтиквах да ми разкаже за Нордхаузен и набития млад блондин, вярвах и в голяма степен все още вярвам, че мълчанието е мрак, че изричането хвърля светлина. Смятах, че тайната е злокачествено образувание, а изповедта – скалпел, ярък и жарък лъч радиация, който лекува, изгаряйки. Вярвах, че е добре „да излееш всичко“ и че това е едно от малкото неща, които наистина не се нуждаят от изричане.

И тогава чух горчивината от поражението в гласа на дядо, когато каза, че отишъл в Нордхаузен.

***

*Известният американски писател Майкъл Шейбон е роден на 24 май 1963 г в град Вашингтон. Той е автор на над десет книги в разнообразни жанрове, носител е на наградите "Пулицър", "Хюго" и "Небюла". Освен в литературните среди, е познат и в киното като един от сценаристите на блокбъстърите "Спайдърмен 2" и "Джон Картър".

Третият роман на Майкъл Шейбон "Невероятните приключения на Кавалиър и Клей" излиза през 2000 г и представлява грандиозен разказ за златната ера на американските комикси, зараждането на модерната рекламна индустрия на "Медисън Авеню"(атмосфера, позната ни от сериала "Момчетата от "Медисън Авеню" (Mad Men), Втората световна война и дългата сянка, която тя хвърля дори над артистичния свят на предвоенен Ню Йорк. Романът е отличен с най-престижната литературна награда "Пулицър".

През 2007 г следващият му роман The Yiddish Policemen's Union печели едновременно наградите "Хюго"и "Небюла". Майкъл Шейбон твори в разнообразни жанрове като Young Adult, фентъзи, алтернативна история, комикси и дори детски книжки с картинки. Писал е за популярните издания "Ню Йоркър", "Харпърс Базар", "Ескуайър" и GQ. През 2011 г е приет за член на престижната Америкнска академия за изкуство и литература. Женен е за писателката Айлет Уолдман и има четири деца.