Оптимизираме. До смърт.

Има един известен мисловен експеримент в икономиката, познат като "дилемата на затворника". В него двама мъже са заловени в извършването на престъпление. Всеки от тях е поставен в отделна стая за разпит и той разполага с две възможности: да си признае и да се изповяда, или да излъже. Има три възможни изхода от това.

Изход 1. Двамата се признават за виновни и двамата излежават по 8 години затвор. 

Изход 2. И двамата лъжат, и двамата излежават по 1 година затвор. 

Изход 3. Единият признава, че е извършил престъплението, вторият лъже. Лъжецът излежава най-дългата възможна присъда - 10 години, а призналият е освободен. 

И така, оказва се, че ако и двамата излъжат, те ще се разминат с най-лека присъда, като и двамата в крайна сметка ще лежат в затвора.

И това изглежда цялата история. Само че не е. Значението на дилемата на затворника е в разбирането, че като избере стратегия, всеки играч има предвид това, което би направил другия играч. Да обмислим ситуацията от гледна точка на Затворник 1. Ако той мисли, че Затворник 2 ще излъже, трябва да признае, защото така няма да лежи в затвора изобщо. Ако той мисли, че Затворник 2 ще признае, пак трябва да признае, защото да излежи 8 години е по-добре от да излежи 10. В този случай признаването е доминиращата стратегия на двамата играчи. Това е стратегията, която те трябва да използват, независимо какво направи другия. 

Този мисловен експеримент илюстрира как две заинтересовани от себе си личности с ясен начин да максимизират своята колективна полза, може и да не успеят да го направят.

Експериментът е и добър начин да разберем настоящия момент и времената, в които живеем.

Хората от т.нар. Милениъл поколение - не всички от нас, но много от нас - днес са "прегорели" от работа и всичко останало. Дилемата на затворника може да хвърли светлина върху причината защо това е така.

За съжаление обаче тя осветява път до едно малко депресиращо заключение: Като изключим появата на някакво чудо на човешката координация, нашето търсене на постоянна оптимизация на живота ни никога няма да се забави, да не говорим за спиране. Даже то ще се ускори.

Ние (се) оптимизираме до смърт. 

Ако приложим мисловния експеримент със затворниците върху поведението на двама съвременни млади хора в работния си разцвет, и предположим, че те могат да избират между да работят или да релаксират, ако са им предложени услуги, с които да оптимизират живота си и така да си освободят едни 2 часа дневно, повечето биха приложили стратегия, съобразена с поведението на другия в конкурентния свят, а именно - в свободните 2 часа те ще работят. Няма да релаксират (защото другият вероятно ще работи). 

Продължава на следващата страница.

Като служители на компании, живеещи в един хиперпродуктивен, обсебен от работата свят, сме станали остро чувствителни към всяка възможност да оптимизираме времето си, за да си освободим повече време, в което... да работим.

Нашите профили в Инстаграм са всъщност комбинация от качествата на услугата за доставка по пощата и поведението на онлайн купувача.

Стартъпи се повяват всеки ден, за да автоматизират всяка рутинна дейност, която възниква. Целта е да освободят време от монотонни неща като пазаруване в супермаркета, избор на дрехи и др. 

Смята се, че най-успешните хора са тези, които са достатъчно свободни да прекарват времето си, за да търсят по-добри начини да прекарват времето си. 

Ескалаторите сутрин са пълни с депресирани лица, метрото също, обикновено на хора, които вместо да стоят изправени, са привели гръб. Има още едно нещо, което, ако не друго, е симптом на настоящия момент на живот на непрекъсната оптимизация - повечето хора винаги избират ескалатора, вместо да се качат по стълбите. Те търсят най-бързия начин с най-малко усилие да достигнат до крайната си цел. За да си зададат следващата цел. Бързо. 

В скорошна статия на BuzzFeed News, озаглавена "Как милениълите се превръщат в поколението на бърнаута", Ан Хелън Питърсън коментира парадокса, пред който е изправено това поколение. "Опитите на компаниите да обезкуражават работата извън работно време е разчитана от милениълите не като разрешение те да спрат да работят, а като още един начин да се отличат от другите, че са налични по всяко едно време за работа, казва авторката. 

Появата на една болна удовлетвореност от оптимизирането на живота се дължи в известна степен и на това, че оптимизацията е станала символ на висок обществен статус. 

Добрата страна на цялата тази продуктивност е, че всеки прави повече пари. Но често това не е достатъчно.

Популярно мото е, че след като сме работили по-услено, заплатите са се покачили, например в последните 40 години, и че има много по-висока покупателна сила. Но за какво ни е това, което си купуваме? Често то не ни е крайно необходимо. 

Да се върнем към дилемата на затворника, тъй като тя се отнася до хилядолетната за човечеството "мания за работа". Когато му се предостави помощта на спестяващи време услуги (Google, Freshly и т.н.) и му се даде опцията да ги използва за а.) релаксация или б.) оптимизиране на работата, за да се работи по-засилено, почти всеки представител на милениъл поколението по-вероятно би избрал второто.

Това обяснява защо ни се струва, че животът ни не става по-лесен, въпреки че нещата никога досега в света не са били толкова добре.

Ние приспособяваме поведението си да оптимизираме към всяко удобство, което съвремието ни дава. 

Играем с манипулирана игра и всеки път, когато правим това, животът ни се ускорява и светът се движи още по-бързо. 

Ускоряването на нашето колективно темпо на живот не е резултат от глупост или ирационалност; по-скоро, това е симптом за нещо, което е напълно предсказано от дилемата на затворника в глобален мащаб: хиперрационалните личности правят хиперрационални решения за това как да прекарват времето си, като сформират неизбежна раса на въоръжението на производителността.

Прегарянето е неизбежно.

По коментар на Зандър Нидъркът в Medium.com