Първата книга на Папа Франциск излезе на български

За милосърдието, любовта и отварянето на човешкото сърце към другите говори папа Франциск в своята първа книга, издадена след възкачването му на Светия престол. Под формата на разговори, споделени размисли, изповеди и откровения пред съставителя й, журналиста Андреа Торниели и под заглавие "Името на Бог е Милосърдие", тя излезе вече и на български, пусната на пазара у нас от издателство "Сиела".

Франциск I обяви 2016 г. за Година на милосърдието“ и в тази книга посочва милостта за най-важното качество на Бога. Изданието е призив към хората за повече милост, за повече смирение, за вяра без осъждане на другия, за единство и любов. Вижте откъс от него

- Може ли да ви попитам какъв е вашият опит като изповедник с хомосексуалните? Прочуто остана онова ваше изречение от пресконференцията по време на обратния полет от Рио де Жанейро, „кой съм аз, че да съдя?”.

- Тогава бях казал: ако един човек е гей, търси Господа и е с добра воля, кой съм аз, че да го съдя? Перифразирах по памет Катехизиса на Католическата църква, където е обяснено, че към тези хора трябва да се отнасяме деликатно и да не ги маргинализираме. Преди всичко съм привърженик на това да се говори за „хомосексуални личности”: на първо място е личността, в нейната пълнота и достойнство. А личността не се определя само от сексуалната си наклонност: да не забравяме, че всички сме създания, възлюбени от Бога, към които е насочена Неговата безкрайна любов. Аз предпочитам хомосексуалните личности да идват да се изповядват, да останат близо до Господ, да можем да се молим заедно. Можеш да ги посъветваш да се молят, да са с добра воля, да им посочиш пътя, да ги съпровождаш.

- Може ли да има противопоставяне между истина и милосърдие или между доктрина и милосърдие?

- Ще отговоря така: милосърдието е истинно, то е първият атрибут на Бога. След това могат да се правят богословски разсъждения относно доктрина и милосърдие, но без да се забравя, че милосърдието е доктрина. Въпреки това аз по-скоро обичам да казвам: милосърдието е истинно. Когато Иисус се изправя пред прелюбодейката и хората, готови да я убият с камъни, съгласно Мойсеевия закон, Той се спира и пише в пясъка. Не знаем какво е написал, Евангелието не казва, но всички, които са били там, готови да хвърлят камък, го пускат и един след друг се разотиват. Остава само жената - все още уплашена, след като е била на косъм от смъртта. На нея Иисус казва: „И Аз не те осъждам. Иди си и недей вече греши”. Не знаем какъв е бил животът ѝ след тази среща, след тази намеса и тези думи на Иисус. Знаем, че ѝ е било простено. Знаем, че Иисус казва, че трябва да се прощава до седемдесет пъти по седем: важното е да се връщаме често към изворите на милосърдието и благодатта.

- Защо в коментарите на Евангелието по време на сутрешните проповеди в „Света Марта” вие говорите толкова често за „законниците”? На кое поведение са представители те?

- На поведение, което откриваме описано на много места в Евангелието: те са основните противници на Иисус, тези, които Го предизвикват в името на доктрината. Това е поведение, което откриваме и в цялата история на Църквата.

По време на една асамблея на епископите на Италия един събрат епископ цитира думи от „За Авраам” на свети Амвросий: „Където има да бъде разпростряна благодатта, там присъства Христос; когато трябва да се приложи строгост, присъстват само служителите, но отсъства Христос.”. Нека помислим за толкова течения от миналото, които се завръщат под други форми: катарите, пелагианците, които оправдават себе си за деянията си и за тежнението към първенството на волята – като на току-що посоченото поведение вече се е противопоставил открито текстът на „Послание към Римляните” от Павел. Нека помислим за гностицизма, който носи онази олекотена версия на духовност, в която липсва боговъплъщението. Йоан е недвусмислен по този въпрос: който отрича, че Христос е дошъл в плът, е антихристът. Винаги се сещам за откъса от Евангелие от Марк (1: 40-45), където е описано как Иисус очиства прокажения. Още веднъж, както и на много други места в Евангелието, виждаме, че Иисус не остава безразличен, а изпитва състрадание, допуска да стане съпричастен и да бъде ранен от болката, от болестта, от нуждата на онези, които среща. Не се отдръпва. Мойсеевият закон постановявал отдалечаване от града за прокажените, които трябвало да останат вън от стана (Левит 13: 45-46), на безлюдни места, изолирани и обявени за нечисти. Към страданието от болестта се прибавяло изключването, изолирането, самотата. Да се опитаме да си представим какво ли бреме от страдание и срам трябва да е носил прокаженият, който се е чувствал не само жертва на болестта, но и виновен, наказан за своите грехове. Законът, който повелявал прокажените да се изолират без милост, целял да се избегне разпространяването на заразата: трябвало да се предпазят здравите. (продължава на следващата страница).

Иисус се ръководи от друга логика. На свой риск се приближава до прокажения, приобщава го обратно, лекува го. И така ни разкрива нов хоризонт - хоризонта на логиката на един Бог, Който е любов, Който желае спасението на всички човеци. Иисус е докоснал прокажения, интегрирал го е обратно в общността. Не се е спрял да проучи ситуацията, не е поискал от експертите мнения за и против. За Него онова, което наистина има значение, е да достигне до отдалечените и да ги спаси, както добрият пастир, който оставя стадото, за да отиде да върне заблудената овца. Тогава, както и днес, тази логика и това поведение може да скандализират, предизвикват роптаенето на онези, които са свикнали винаги и единствено да вкарват всичко в своите схеми на мислене и своята ритуална чистота, вместо да оставят да ги изненада действителността, да ги изненада една по-голяма любов и мяра. Иисус отива да лекува и да интегрира маргинализираните, които са извън града, извън стана. Като прави така, посочва на нас пътя. В този евангелски откъс сме изправени пред две логики на мислене и вяра. От една страна, страхът да не изгубим праведните, спасените, овцете, които вече са вътре в кошарата, в безопасност. От друга, желанието да спасим грешните, изгубените, тези извън огражденията. Първата е логиката на законниците, втората е логиката на Бог, Който приема, прегръща, превръща злото в добро, преобразява и опрощава моя грях, трансформира присъдата в спасение. Иисус влиза в контакт с прокажения, докосва го. Като прави така, учи нас как да правим, каква логика да следваме, спрямо хората, които страдат телесно и духовно. Имаме да следваме този пример, като надмогнем предразсъдъци и непреклонност, както е трябвало да сторят апостолите в зората на Църквата, когато се наложило например да надвият възраженията на онези, които изисквали безусловното спазване на Мойсеевия закон, включително и от покръстените езичници.

- А какво да кажем за риска от „заразата”, за риска да се допусне инфектиране?

- Трябва да навлезем в тъмното, в нощта, през която преминават толкова наши събратя. Да бъдем способни да осъществим контакт с тях, да засвидетелстваме нашата близост, без да се оставим тази тъмнина да ни обгърне и подчини. Да пристъпим към маргинализираните, към грешните, не означава да позволим на вълците да влязат в стадото. Означава да се опитаме да достигнем до всички, като свидетелстваме за милосърдието, каквото ние първи сме изпитали, без никога да изпадаме в изкушението да се почувстваме като най-праведните или най-съвършените.

Колкото по-живо е съзнанието за нашата окаяност и за нашия грях, колкото повече изпитваме любовта и безкрайното милосърдие на Бог върху нас, толкова по-способни сме да се изправим пред многото „ранени”, които срещаме по пътя си, с приемащ и милосърден поглед. И, съответно, да избягваме поведението на съдещи и осъждащи от висотата на собствената си безопасност, които търсят сламката в окото на другия, без никога да забелязват гредата в своето собствено. Да помним винаги, че нашият Бог тържествува повече за един грешник, който се завръща в стадото, отколкото за деветдесет и девет праведни, които нямат нужда от обръщане. Когато някой започне да осъзнава, че е заболял в душата си, когато Светият дух – т.е. Божията благодат – действа и тласне сърцето към едно първоначално признаване на собствения грях, трябва да завари вратите отворени, не затворени.  Трябва да завари гостоприемство, не съдничество, предразсъдък или присъда. Трябва да бъде подпомогнат, не отблъснат или държан в периферията.

Понякога съществува рискът християните с тяхната психология на законници да угасят онова, което Светият дух запали в сърцето на един грешник, на някой, който стои на прага, на някой, който започне да изпитва носталгия по Бог. Бих искал обаче да отбележа друго поведение на законниците, за да кажа как у тях често има лицемерие, формално придържане към Закона, което прикрива много дълбоки рани. Иисус използва много остри думи, нарича ги „варосани гробници”, спазващи само отвън, а отвътре, в съкровеното... лицемери. Хора, живели вкопчени в буквата на Закона, но пренебрегвали любовта, хора, които знаели само да затварят врати и да прокарват граници. Глава 23 от Евангелието на Матей е недвусмислена, трябва да се върнем към нея, за да разберем какво е Църквата и какво никога не бива да бъде. Там е описано поведението на онези, които връзват тежки бремена и ги слагат върху плещите на човеците, а сами не искат и с пръст да ги помръднат; това са онези, които обичат първите места, които желаят да ги наричат учители. В основата на това поведение стои загубата на удивлението от спасението, с което си бил дарен.

Щом някой се почувства малко по-уверен, започва да си присвоява правомощия, които не са негови, а на Господа. Удивлението започва да се губи, а това е в основата на клерикализма или на поведението на онези, които се чувстват чисти. Формалното придържане към правилата, към нашите схеми на мислене, взема надмощие. Удивлението се губи, решаваме, че можем да се справяме сами, да бъдем ние главните действащи лица. А ако човек е Божи служител, накрая се възприема като отделен от народа, господар на доктрината, титуляр на власт, непроницаем за изненадите на Бога. „Изгубването на удивлението” е израз, който за мен говори много.

Понякога съм се улавял да мисля, че на някои много непреклонни хора би им се отразило добре едно залитане, защото така, признавайки се за грешни, биха срещнали Иисус. В съзнанието ми изникват думите на Божия раб Йоан Павел I, който каза по време на една от аудиенциите в сряда: „Господ обича смирението толкова много, че понякога позволява тежки грехове. Защо? За да може извършилите тези тежки грехове, след като се покаят, да останат смирени. Не ти минава през ум да се мислиш за наполовина ангел, когато знаеш, че си извършил тежки провинения.” И няколко дни след това по друг случай отново папа Лучани припомни, че свети Франциск Салски говори за „нашите ценни несъвършенства”: „Бог ненавижда провиненията, защото са провинения. От друга страна, обаче, в известен смисъл обича провиненията, доколкото те дават възможност на Него да покаже своето милосърдие и на нас да останем смирени и да проявяваме разбиране и състрадание към провиненията на ближния.”

- Вие цитирахте многократно примери и поведение на затваряне: кое отдалечава хората от Църквата?

- Тъкмо тези дни получих имейл от жена, която живее в град в Аржентина. Пише, че преди двайсет години се обърнала към църковния съд, за да започне процес за анулиране на брака. Причините били сериозни и основателни. Един свещеник ѝ казал, че нямало проблем да се действа, защото ставало дума за много безспорен случай, що се отнася до установяването на причините за анулиране. Но първото нещо, когато я приел, било да ѝ поиска да плати пет хиляди долара. Тя се скандализирала, напуснала Църквата. Обадих ѝ се по телефона, говорих с нея. Разказа ми, че има две дъщери, които са много ангажирани в енорията. Каза ми и за един скорошен случай в нейния град: новородено на няколко дни умряло без кръщение в някаква клиника. Свещеникът не пуснал да влязат в църквата родителите с ковчега на малкото, поискал да останат на вратата, защото детето не било кръстено и следователно не можело да продължи отвъд прага. Когато хората се сблъскат с такива лоши примери, в които виждат как надделяват интересът или липсата на милосърдие и затварянето, се скандализират.