Калпазанов - един от първите фабриканти

Индустриалецът по свой начин разбира значението на иновациите и корпоративната социална отговорност - купува най-модерната за времето си механична предачница, строи домове за работниците си, най-добрите от тях кани често в дома си

Годините преди и след Освобождението са златно време за бизнеса в България. Неразвитото производство и началото на индустриализацията дават много възможности за хората с идеи и решимост да печелят. Сред тях е Иван Калпазанов, един от първите фабриканти у нас, човекът, който в прохождащата корпоративна култура разбира колко важни са иновациите и хората за бизнеса. Затова внася най-модерните за времето си механични предачници, строи домове за работниците, а най-добрите кани често в дома си.

Роден е в село Калпазани, Габровско, откъдето идва и фамилията му. Баща му Колчо правел кании за ножове. Някога този занаят бил толкова развит, че представителите му си имали сдружение още от 1820 г. Бащата не бил богат човек, производството финансирал брат му Иванчо, а Колчо участвал само с труд. За да спечели повече пари, се захванал с търговия, пътувал по крайбрежието на Мраморно море и из Анадола и продавал стоките на габровските занаятчии.

Колчо починал, когато първородният му син Иван бил на 17 години. До това време той е минал при една учителка цялата програма на тогавашното първо светско училище на Васил Априлов. От 12-годишен учи и шивашкия занаят при поп Йонко Станчев. Две години след смъртта на баща си направил фамилно сдружение с братовчед си Петко. Двамата отворили насред Габрово дюкян за шивашки стоки. Продавали памучни платове от Брашов за 55 гроша лакътя, басма и американ за по 2 и 3/4 гроша, копринен гайтан по 1 грош грама, кърпи от Цариград, Измир, Виена и Будапеща, конци и фесове по 12 гроша.

Иван отворил и шивашка работилница зад магазина, та като нямало клиенти, сядал да шие. Правел кожухчета, антерии, потури, женски фустани, но постепенно осъзнал, че с шивачество сериозни пари няма да изкара.

Тогава решил да изучи тънкостите на производството на гайтани. Този занаят се развил най-напред в Карлово, Калофер и Сопот, но по онова време габровци вече били съумели да им отнемат първото място. През 1860 г. отново с братовчед си Петко и зет си Иван Парлапанов Иван Калпазанов купил три чарка и започнали да произвеждат гайтани. След малко повече от година разбрал, че ще печели повече, ако работи самостоятелно, и се отделил от фамилното сдружение. Взел за съдружник стария гайтанджия Тотьо Станчев и в една стая инсталирали десетина чарка.

За да се развива производството обаче, трябвало често да тегли заеми, като гарант му бил неговият по-млад зет Стоян Кирилов. Парите давал известният търговец и лихвар Добри Стоянов. Иван винаги му се издължавал навреме, спечелил благоволението му и след две години той лично му отпуснал заем от 150 лири без гарант. Иван върнал този заем предсрочно. Лихварят окончателно се убедил, че младият мъж е сериозен и предприемчив човек, и дал благословията си да го приеме за зет.

През 1865 г. Иван Калпазанов си направил нова къща на главната улица на Габрово. Към края на 60-те години на 19. век вече бил известен производител на гайтани, търговец и името му все по-често започнало да се чува с добро из града и района. През 1869 г. дал в Казанлък близо два тона вълна на жени, за да му я изпредат. Същата година само за 6 месеца купил още 1842 килограма друга прежда. Завързал търговски връзки в Анадола, Бесарабия и Румъния и започнал да изпраща еднократно стока за по 15 хил. гроша. Пак тогава решил да си направи и ковачница, в която да произвежда гайтанджийски чаркове. Наел майстор, надничар и слуга и работел наравно с тях. За половин година изработили 10 нови чарка и ремонтирали няколко стари. Една нова машина Иван продавал за 1300 гроша, а за ремонт вземал между 100 и 400 гроша. На майстора плащал 3600 гроша за половин година, на надничаря - 1600, а на слугата - 1000.

През 1870 г. си направил нова стая до старата и вече имал 20 чарка. Скоро видял механичния дарак за влачене на вълна и го пуснал в действие в една от стаите. У него вече се била зародила мисълта как да обработва вълната изцяло по механичен начин и решил да създаде своя предачница. Освободителната война, участието му в Габровския съдебен съвет и Учредителното събрание в Търново временно го отклонили от това му намерение.

През 1880 г. получил 1500 златни френски наполеона наследство от покойния си тъст и заминал в Германия, за да купи предачни машини. Скоро в Габрово се появила първата механична предачница. Платовете се търсели все повече и повече и Иван Калпазанов решил да построи фабрика. За съдружник привлякъл Петър Цокев, който участвал с дял от 1/3.

Двамата купили воденицата на поп Рачо в квартал "Бичкиня" и върху 23 декара вдигнали новата фабрика, като изградили общежитие за работниците. Докарали машините от Германия. На 14 ноември 1882 г., Коледни Заговезни, фабриката била тържествено открита. Жителите на града и околните села се втурнали да видят какво ще да е това чудо, при което прежда се получава без хурка и чекрък. На откриването машините произвеждали прежда, боядисана в цветовете на българското знаме, и Калпазанов раздал на всички присъстващи.

Мъжете работници получавали заплата 10-15 лв., а жените - 3-4. Работели по 14 и половина часа. Скоро започнали и нощна смяна, която била по 8 и половина часа. За една година фабриката донесла на Иван Калпазанов печалба от 67 056 лева.

Той ценял работниците и майсторите, уважавал ги и често канел в дома си най-добрите и им устройвал тържества. Това не се нравело на останалите търговци и производители на гайтан, които се "големеели". Те пуснали слух, че Иван Калпазанов ще фалира, като пусне новата си фабрика "Александър", именувана на българския княз, която започнал да строи. Нямало да издържи на конкуренцията, защото пръскал пари да посреща гости и ги черпел с бира - питие, което по онова време било смятано за разкош.

Вместо да фалира, към края на 1884 г. изхвърлил много заслужилото водно колело като движеща сила, заменил го с турбина и поставил два нови стана за тъкане на шаяк. Това вероятно е привлякло княз Александър Батенберг, който лично дошъл да разгледа фабриката и я обявил за придворен доставчик на платове. След три години Калпазанов създал нова предачница и тъкачница и започнал да произвежда камгарни платове, които за разлика от шаяка са от дълговлакнеста вълна и гладки. Обособил я в нова фабрика. За да осигури гориво за турбината пък, платил на специалисти да проучат Балкана за каменни въглища. Купил около 40 декара под връх Бедек и започнал да експлоатира една галерия. Скоро тя прераснала в мина и, естествено, била наречена "Калпазан".

Иван Калпазанов умира нелепо. Помага при разтоварване на нови машини, изпотява се, настива и издъхва от бронхопневмония на 54 години през 1889 г. Оставя 7 деца, от които четири момичета. Фабриката наследяват тримата му сина. Те създават през 1889 г. събирателното дружество "Иван Калпазанов", което по-късно превръщат във фамилно акционерно дружество. Начело е най-големият син Добри, който довършва и новата фабрика, започната от баща му. С течение на времето под негово ръководство фабриката достига най-голямото си развитие и годишно производство от 300 хил. кв. м платове. През 1896 г. основният капитал вече е 483 хил. лв. при печалба от 135 хил. лв., а през следващите 10 години капиталът нараства на 1,08 млн. лв. Най-малкият син Димитър загива на фронта в Балканската война.

Фабриката е национализирана на 23 декември 1947 г. и е включена в габровския комбинат "Гаврил Генов".