Павел Калпакчиев въвежда ваучерите за храна

Това се случва през далечната 1913 г. в тухларната фабрика, която построява в Пловдив

Първообраз на ваучерите за храна въвежда българският предприемач Павел Калпакчиев още в далечната 1913 г. Той отваря специална бакалия, където работниците от неговата тухларна фабрика пазаруват на по-ниски цени срещу раздадени им от собственика метални жетони. Тази новаторска инициатива заедно с цяла поредица от социални придобивки прави едно от най-тежките производства предпочитано от работниците. Не е случайно, че в тухларната фабрика на Калпакчиев, която е първата в страната, няма нито една стачка през цялото є съществуване.

Да се каже, че Павел Калпакчиев, известен и уважаван предприемач от началото на миналия век, лесно стига до успеха и богатството, няма да е вярно. Той минава през различни дейности и занаяти, докато намери своето призвание.

Роден е през 1859 г. в Етрополе от втория брак на майка си Дона. От първия тя е вдовица с две деца. Омъжва се повторно за Дойно Шишинев, от когото има още 6 деца, като четвъртото и петото са близнаците Павел и Параскева. И вторият съпруг умира и многолюдното семейство остава само на грижите на майката.

Павел още десетинагодишен става чирак при шивач в родния си град, но скоро решава, че кожарският занаят е по-перспективен, и започва да го изучава. И там не му провървява и се хваща слуга в хана на големия за времето си земеделец Петър Тодоров в близкото до София село Саранци. Там се залюбва с дъщерята Мария, за която се жени.

Скоро след сватбата семейството отива да живее в София. С тях е и по-големият брат Юрдан от първия брак на майка му. Двамата започват работа в софийската тухларна работилничка "Работник". Там усвояват този нов тогава занаят.

Братята живеят във времето, когато българските правителства се стремят да стимулират развитието на родното производство. През 1894 г. правителството на Константин Стоилов предлага и 8. Обикновено народно събрание приема първия закон за насърчаване на местната индустрия, в който са записани облекчения за българските предприятия.

Те се

- "освобождават в разстояние на 15 години след отварянето им от даджията емляк и патентов налог;

- машините и техните части, които се донасят от странство за основанието и поддържането на фабриката, се освобождават от мито и се пренасят по държавните железници с 35% отстъпка от съществующите тарифи;

- суровините и материалите, които са нужни на фабриката и които не би се намирали в страната или не би ги имало доста, се освобождават от мито".

В допълнение се казва, че държавата предоставя правото на безплатна земя и вода за фабриките.

Целият патриотичен подем и различните стимули за насърчаване на българското производство дават увереност на братята Павел и Юрдан да отворят тухларна фабрика в Пловдив. Те регистрират в Пловдивския окръжен съд събирателно дружество за производство на огнеупорни, пресовани и корнизни тухли и керемиди и за изработване на хидравлична бяла вар. Първият опит не е успешен - тухларната им фабрика фалира след три години работа. Но Павел не се отказва. Със зестрата на жена си Мария прави нова в квартал "Кючук Париж", която нарича "Остромила".

С тухлите от фабриката са вдигнати повечето от къщите в Стария Пловдив. Предприемачът отблизо следи новостите на европейския пазар и в началото на миналия век внася от Германия преси за керемиди и машини за тухли. Строи три нови рингови пещи. Важно за разширяването на производството е бурното развитие на градовете, въведените през 1905 г. задължителни регулационни планове за всички общини в България. За разцвета на предприятието му обаче спомага и авторитетът, който Павел си извоюва в стопанските среди. Той е един от инициаторите и основателите на Пловдивската търговско-индустриална камара и на Пловдивската популярна банка през 1913 г. От 1925 до смъртта си през 1929 г. той е неин председател, но условието му, преди да заеме поста, е да не получава пари за тази си дейност.

Още със създаването на тухларната фабрика Павел започва активна социална политика. Той е наясно, че технологията на керамичното производство изисква тежък физически труд, работи се на открито, а край пещите е много горещо. За да привлече работници, им дава с 50 стотинки по-висока надница. Най-щедрата по това време е 1,50 лв., при Калпакчиев - 2 лв.

Освен споменатите вече жетони за пазаруване в заводската бакалия Калпакчиев строи лечебница, която работниците ползват безплатно. Отваря заводски стол. Раздава фирмени безлихвени заеми и безплатни тухли за работниците, които строят собствени жилища.

Като истински индустриалец от старо време Павел Калпакчиев вдига свой дом едва когато вече е утвърден бизнесмен - през 1919 г. Днес къщата му е един от символите на Пловдив. Строена е в най-модерния за времето си стил сецесион. Първият етаж е използван за кантора, а на третия са спалните на Мария и Павел и на деветте им деца.

От началото на миналия век до смъртта си Павел Калпакчиев и съпругата му Мария даряват почти половината от близо трите милиона лева, нужни за строителството на детски дом при църквата "Света Троица". Трапезарията на дома е носила техните имена, защото те я поддържат със собствени средства. Павел подарява тухлите, с които е построена пловдивската гара. Това става през 1907 г. Сградата е в бароков стил по проект на италианския архитект професор Мариано Пернигони. Павел построява и мост над жп линията, за да минават каруците безпрепятствено.

Година след смъртта на Павел синовете му регистрират нова фирма под името "Керамична фабрика Павел Д. Калпакчиев" АД за производство на машинни и ръчни тухли, марсилски керемиди и капаци.

След 1944 г. членовете на голямата фамилия са дадени на съд от новата власт по Закона за незаконно забогателите, а фабриката им е национализирана. Тогава тя произвежда вече над 8 млн. тухли - близо 10 пъти повече от времето на своето начало.