Аматриче няма да изчезне, съдбата му е друга

Аматриче, едно от най-живописните италиански градчета, беше разрушено от жестокото земетресение в ранните часове на 24 август.

За съжаление, не за първи път Аматриче и близкия до него град Акумоли, намиращи се на границата на италианските региони Лацио и Абруцо, минават през тежките последствия на силно земетресение. На 7 октомври 1639 г. трус, с подобен на сегашния магнитуд, унищожава населените места Аматриче и Акумоли. В писмените паметници от онази епоха е записана „мъчителната смърт на много хора, загуба на животни от всякакъв вид. Цялостните вреди, които бедствието причини възлизат на 400,000 скуда. Най-силният трус продължи четвърт час. Множество намериха смъртта си под срутванията.”

Днес кметът на града Пироци плаче, докато произнася думите „Градът вече го няма!” С него плаче и целият свят – от осветената с цветовете на италианския флаг статуя на Христос в Рио де Жанейро до съболезнователната реч на губернатора на Ню Йорк.

Централната улица е изцяло пропаднала в земята, а всички пътища, които позволяват влизането в града, са недостъпни. Над 280 души са намерили смъртта си под развалините, като има данни за още изчезнали. Търсят се и двама младежи от афганистански произход, част от група бежанци, както и туристи.

Представители на властите сравняват мястото с бомбардирана зона, която поглъща животите на десетки хора, сред които и деца. Всичко напомня на изображения от войните в Близкия Изток.

Снимка:Guliver/ Getty Images

Търсенето под затрупаните с прах отломки продължава с голи ръце в опит да се намери още едно дете: „Чухме викове на дете и майка му под развалините”, казват няколко фотографи, които се намират на мястото на трагедията.

Едно от тези деца е малката Джорджа на 4 години, намерена жива от отрядите на Гражданска защита, след като е прекарала 18 часа под разрушената къща. Преживяване, през което трудно би оцелял и най-силният, съзнателен и балансиран възрастен. „Надяваме се, че ще забрави всичко”, казва пред репортер на Tg1 нейният спасител, Анджело Морони. Спасяването на момичето е продължило часове наред, останките са разчиствани с голи ръце.

Джорджа е била погребана почти цял ден на едно от най-бедствените места в Пескара дел Тронто. До нея е бил намерен трупът на по-голямата ѝ сестра. „Бяхме убедени, че ще бъде спасена, веднага щом я поставихме на носилката и лекарите я отнесоха към болницата. След това усетихме еуфорията от спасяването на момичето”, разказва Морони. В необикновената история на Джорджа водеща роля играе също и Лео, лабрадор от екипа на местната полиция, който разкрива присъствието на живото дете под три метра отломки.

Снимка: Guliver/ Getty Images

Под развалините на Централна Италия продължава да се търси и вади това, което е оцеляло. Между кръв, страх и прах се вижда, че Аматриче е ударен жестоко, но не е изчезнал. Това е неговата съдба – съдба, написана в сърцата на неговите светци патрони.

           Преданието твърди, че в средата на XV в. жена на име Киара Валенте, която водела овцете си, намерила подслон от задалата се буря под един дъб. Точно там тя открива медальон с образ на жена. След като го занася вкъщи и го поставя на видно място, на идната сутрин я събужда силна светлина, озаряваваща целия ѝ дом. Уплашена от случилото се, тя решава да вземе странната вещ и да я изгори.

Така Киара отива на мястото, където днес се намира Аматриче, и започва опити да се отърве от предмета. Всичко се оказва напразно. От този ден в лика на медальона бива разпознат образът на Богородица, а на мястото, където е бил открит, се издига храм. И така, всяка година с литийно шествие тържествено се отбелязва Покровителката на града, неунищожима и изпълнена с кураж, точно както жителите на Аматриче.

Тези части на Италия се населяват от хора, израснали с планината и притежаващи особен дух и достойнство – със скръб на лицето и със сълзи в очите, но със запретнати ръкави, един до друг, местят развалините, за да спасят живота.

Много са бедите, удряли това прелестно кътче от света и много са причините за това – от войни, през наводнения, до земетресения. И въпреки това местните не си тръгват, не напускат своя град. Със сърца, изпълнени с надежда, солидарност и вяра, предпочитат да продължат, за да съграждат. Един град, „истинно достоен за плач и ридание”, както свидетелства в своя „Разказ за страховития и ужасяващ земетръс” през 1693 г. летописецът Карло Тиберий.

Ранен, но не и унижощен. Аматриче няма да изчезне.

Автор: Вера Найденова, Рим