Жени от цяла България, обединявайте се!

Психология на общественото сестринство

ТАЗИ ВДЪХНОВЯВАЩА ФРАЗА принадлежи на Мадлин Олбрайт. Ако я идентифицирате смътно само като "политичката с брошките", нека припомня, че тя е първата жена държавен секретар на Съединените американски щати в периода 1997 - 2001 година по времето на президента Бил Клинтън и бивш постоянен представител на САЩ към ООН. Тя е още емигрантско дете от славянска страна, католичка от еврейски произход, майка на три дъщери и професор в университета в Джорджтаун, където ръководи програмата "Жени в международните събития". Мадлин Олбрайт е жена, която безспорно успя да разбие "стъкления таван", поне в своето кариерно развитие.

А тези нейни думи, произнесени през 2006 година в реч на официално събитие на WNBA (Женската национална баскетболна асоциация на Америка), днес са повече от мото на женската солидарност. В страна като нашата, където социалната равнопоставеност на жените все още се декларира с лицемерна готовност, но реално на нея се гледа с трудно изкореним балкански скептицизъм, те отекват и с много конкретен, направо личен смисъл. Защото съвременната българка дълго време страда от един особено тежък синдром - този на социалната самотност. И най-неоспоримото доказателство за това е бумът на роящите се непрекъснато нови и нови български малки и големи структури, организации и формации, които изрично определят себе си като "женски" или "дамски" и в които очевидно нашите момичета имат нужда да се разпознаят като общност.

Женски клубове по социални липси

Отделих няколко дни да събера информация и да опозная по-отблизо тези женски обединения. Практически систематизирана такава няма, така че буквално сновах из онлайн търсачката, въоръжена с няколко ключови думи. Попаднах на десетки клубове, асоциации, сдружения и центрове, които се занимават с всякакви джендър проблеми, касаещи жените, най-вече домашно насилие, професионална реализация, обществена и политическа кариера. Наравно с тях са формациите, които поставят в основата на дейността си темите за майчинство, свободното време, здравето, възрастта. Виртуалните миниобщества също са добър маркер за регистриране на нивата на женска обществена самотност, тъй като те не изискват особена организация по създаването си, а и са резултат от нечия лична обществена реакция, която търси съмишленици. В социалните мрежи например освен групи, събиращи жени по линията на подобния им статус на съпруги (като "Група на жените на граничари" или "Група на жените на международни шофьори"), има и такива, които - къде на шега, къде не чак толкова - с името си загатват някакъв женски обществен проблем или нужда. Съществува например дамски клуб, който се казва "Моите лични два часа - това е кауза между две хрумвания". Разбира се, че не търся цяла джендър война под това название, но обединяващият принцип тук е ясен - честата липса на лично време в женското ежедневие. В този ред на мисли да спомена и още няколко - Клуб на дамите от Първия ред, клуб "Светът на жените", дамски клуб "Бизнес на високи токчета", че дори и такива като ДК "Чаено парти" - с. Антон" с членска маса от цели шейсет и шест човека. Да се чуди човек колко запалени по чаените партита са жителките на това софийско село с има-няма 1500 постоянни жители! Ако оставим настрана шегата обаче, става ясно, че жените у нас постепенно и настоятелно очертават своето сестринство. Събират се точно така, както някога са го правили техните баби, за да си извоюват правото да гласуват, да учат и да работят. А мобилизирането на женската солидарност е най-естественият начин да се воюва за индивидуалната свобода. Всъщност точно тя е човешката ценност, която често липсва на жените у нас, а и на съвременните жени като цяло. Пък нали за правото на войника трябва да се бори армия.

Тройният женски баланс

Аз съм от хората, които не се чувстват уютно в организации, сдружения и всякакви видове административно контролирани формации. Женските групи са ми любими, но опитат ли да се институционализират, ме отблъскват. От типа "Сексът и градът" съм - имам много и фантастични приятелки, с които мога да споделя всичко, на които мога да разчитам и благодарение на които знам, че ще оцелея при всякакви обстоятелства. Заедно си помагаме една на друга, но и няма как да постигаме обществено значими промени в името на жените изобщо. Приличам на повечето жени - създадена съм за свят от двама, в който се нуждая от самота точно толкова, колкото и от чести вливания в обществото. Тях приемам като кръводаряване - необходими са ми, за да мога да функционирам, да захранвам интелектуалния, културния и емоционалния си глад и благодарение на тази храна да бъда активен производител на някакви смислени неща. Въпреки късмета да имам добра професионална реализация, непрекъснато се сблъсквам със сексистки стереотипи по отношение на работата си - че не мога, не разбирам, не знам достатъчно и не ставам, защото вместо топки имам вагина. Нищо, че за разлика от нежните и чувствителни мъжки тестиси женската вагина носи тежко и издържа на натоварвания. Чувала съм и съм чела за себе си всякаква обидни квалификации и те неизменно са били свързани с пола ми. И "стара чанта" е най-милото от тях.

Аз обаче съм от щастливките. Защото издържам на тази обществена атака благодарение на втория от моя свят за двама - мъжа, когото обичам. Той е сърдечният ми ритъм. Дава темпо на моята динамика, стимулира обществените ми влизания и излизания, катализира мисловните ми функции и дава смисъл на женствеността ми. Да, ама съм случила на мъж, както би казала баба ми. Попаднала съм на точния човек, както би заключило обществото. Или "извадила си късмет", както със сестринско заблазяване и суеверно почукване на дърво би се изразила една средностатистическа българка. Просто защото за нея, да си постигнала тройния баланс между женската си природа, социалната си активност и човешката си същност, е толкова трудно възможно, че тя го дефинира като щастливо и изключително събитие. Нещо, което си получила като дар от съдбата. Нещо, което практически почти няма как да ти се случи. Поне тук, в България.

Шизофреничната българка

Нуждата от съпричастност винаги е породена от човешката необходимост за споделяне. А споделянето е начин да преодоляваш моментите, в които си най-несигурен - невъзможността да приемеш дадена ситуация, трудността да вземеш решение, съмнението в собствените възможности, неубедеността на другите, че можеш да се справиш. Всичко това българските жени го имат в достатъчно количество. В последните двайсет години, когато съвременният свят естествено наложи своите параметри за оценяване на човешките способности, без непременно да ги дефинира откъм полова принадлежност, в България изглеждаше, че няма да има препъникамъни по усвояване на тези ценности. Реалността обаче отново се оказа лицемерна - по времето на социализма жените така или иначе бяха активна и произвеждаща част от обществото, но в същото време като дълго необран прах под бюфета сексисткото разбиране за мисията на жената си стоеше и се трупаше. Жената задължително беше и труженичка, но и домакиня. Строителка на новия обществен строй, но и носителка на домашните мъжки чехли. Символ на равноправието и преизпълнителка на петилетки, но и повелителка на прахосмукачката и парцала. И често - тайно - боксова круша за емоционалната нестабилност на "другаря в живота си". Този социален натиск тегнеше над нея със силата на комунистическата идеология, която само привидно се бореше за равноправие на половете - само толкова, колкото да разчита на повече работна ръка.

След първия романтичен полъх на новото време дойде очакваната вълна на връщане на изконната национална идентичност. А с нея на бял кон изпод воала на демокрацията изприпка и народопсихологията, която приема женския пол като производен и съответно подчинен на мъжкия. Към това се прибавиха и т.нар. ортодоксални християнски ценности и българският женски свят съвсем взе да отеснява под новата преса от изисквания.

Днес българката живее шизофренично. Нейни са невидимите, но осезаеми морални норми и наказания, нейна е отговорността за възпитанието и пазенето на българския дух, тя стои в осмиваната, но напълно жива позиция на "жената на мъжа си". Като в претъпкани догоре пазарски чанти влачи още човешкия си стимул за реализация, стремежа си непрекъснато да се образова и да учи, нуждата да се реализира и копнежа нищо от това да не попречи на майчинството и женствеността є. По тази истерична до лудост състезателна писта, на която є се налага непрекъснато да тича, жената, естествено, има нужда от отбор и от агитка, която да я подкрепя. Пък ако ще и тя да е за чаено парти и да се намира в село Антон.

Започнах с цитат, с цитат и ще завърша. Избрах думите на още една преборила се със системата жена, американската писателка Рита Мей Браун. В романа си Cat on the Scent (бих превела на български това заглавие по-скоро като "Котешка интуиция") тя казва: "Когато Господ създаде човека, тя се упражняваше".

Харесва ми дързостта й да приеме Бог за Жена. Дали да не помислим и върху това, момичета?