Животът на един ангел

За една сирийска лекарка войната не е „грубо продължение на политиката с други средства“, не е бездушна статистика или абстрактна концепция. За нея войната гледа с очите на задушаващо се след атака с химическо оръжие дете или през сълзите на майка, загубила рожбата си. За тази жена войната понякога се изчерпва в най-жестокия избор, пред който може да бъде изправен един лекар – на кого да помогне с оскъдните ресурси, с които разполага, и кого да остави. За д-р Амани Балур войната е преди всичко тежка травма, заради която признава, че ако някога се завърне към професията си отново, едва ли би работила с деца.

Почти 5 години Амани Балур работи като педиатър в болница под земята, известна сред местните хора като Пещерата, в контролирания от бунтовниците сирийски анклав Източна Гута. Там всеки ден младата жена се изправя лице в лице с жертвите на въздушни удари, атаки с химически оръжия, хлорни бомби. Най-тежко ѝ е, когато не може да помогне.

„Нищо не можех
да направя за тях…
Просто плачех.“

„Приех 9-годишно дете, беше тежко ранено след бомбардировките. То умираше… Сърцето му още биеше, но за него нямаше никаква надежда. Знаехме, че няма да преживее. Майка му смяташе, че то се мъчи и ме помоли да му дам нещо… Представете си! Майката ме помоли да го убия… Аз избрах да остана там, за да спасявам животи, не за да убивам хора… Нищо не можех да направя за тях… Просто плачех…“, разказва д-р Балур по време на дискусия в Амстердам, организирана от De Balie.

БЕЗ УПОЙКА

Амани и колегите ѝ се трудят в условията на краен недоимък – липсва елементарно оборудване, медицинските консумативи и лекарствата непрекъснато намаляват, по време на въздушните удари често прекъсва токът. Оперират без упойка, защото такава няма, под звуците на симфонична музика. Това са малка част от моментите, запечатани в кадрите на документалната лента „Пещерата“ на National Geographic. Филмът представя „живота на един сирийски ангел“. Номиниран е за „Оскар“ и е обявен за един от най-добрите филми на 2019 г. „Всеки работеше извън сферата на своята експертиза“, разказва д-р Балур. Пред камерата на режисьора Ферас Фаяд се редуват епизоди на ежедневни бомбардировки, масови убийства, ужасното лице на една жестока война и моменти на невероятна смелост, сила и солидарност. Снимачният екип записва около 1000 часа материал, голяма част от който е толкова мъчителна и травмираща, че е нужна намесата на терапевт, който да помогне на постпродукционния екип.

Само по време на снимките на филма болницата е атакувана по въздух три пъти. „Те искаха да ни накарат да се откажем“, смята Амани Балур.

Първият пациент

Едва на 24 години, докато все още следва медицина в Университета в Дамаск, Амани Балур се включва в протестите срещу управлението на Башар Асад.

„Бяхме изпълнени с надежда, когато започна сирийската революция, мирните демонстрации. Бяхме видели какво се случи в Египет и Тунис и си мислехме, че същото ще стане и в Сирия“, спомня си младата жена. Скоро обаче мирните демонстрации са окървавени. Силите за сигурност откриват безразборна стрелба по протестиращите.

„Това беше много шокиращо за нас – когато виждахме как убиват хора. Първият ми пациент беше 12-годишно дете, простреляно в главата. Дете, което просто беше попаднало в периферията на протеста. Стреляха по хората по време на мирна демонстрация. Протестиращите в този ден носеха цветя“, продължава своя разказ д-р Балур.

От страх да не бъдат арестувани и преследвани от властите, ако потърсят помощ в болница, родителите на 12-годишното момче се обръщат към младата лекарка. Но детето вече е мъртво, припомня си в интервю за The Times Амани: „Нищо не можех да направя за него“.

Пещерата

Веднага след завършването си д-р Балур започва работа като доброволка в болница в последната бунтовническа крепост край Дамаск – Източна Гута. Тя е един от малкото лекари в района. По това време болницата, която все още се строи, трябва да се превърне в шестетажен медицински център, но заради войната работата е изоставена. А 13-те лекари са принудени да преместят операционната и спешния кабинет в сутерена, в основите на недовършената сграда. Скоро новата полева клиника под земята ще се разшири с мрежа от скрити убежища и ще стане известна сред местните като Пещерата.

Лекарите там никога няма да забравят датата 21 август 2013 г., когато атака със зарин отнема живота на стотици сирийци. Д-р Амани си проправя път през телата на хора – живи и мъртви, проснати на пода, в опит да достигне склада, за да започне да лекува пациентите.

„Не знаехме какво точно беше. Виждахме просто, че хората се задушават. Всеки беше спешен случай. Пациент, който се задушава, не може да чака, а те всички се задушаваха. Спасихме тези, които успяхме да спасим, онези, до които не успяхме да стигнем навреме, починаха. Не успяхме да се справим.“ Така Амани Балур описва пред National Geographic най-трудния избор, пред който медиците в Пещерата се изправят често.

През 2016 г. д-р Балур е избрана за управител на клиниката, което я превръща в първата и единствена жена администратор на болница в окупираната от бунтовници сирийска провинция.

Семейството

Амани е четвъртото от общо пет деца – двама братя и три сестри, и винаги е била „инатливата“ в семейството. Най-голямата ѝ сестра е омъжена на 13-годишна възраст, може би точно за това Амани настоява да завърши образованието си. „Исках да правя нещо различно“, казва тя пред New Yourk Times. „Преди да започна да уча медицина, исках да стана инженер.“ Семейството ѝ не я подкрепя, защото това е мъжка професия. Следва промяна в плановете, Амани започва да учи за педиатър, което изглежда по-приемливо за членовете на нейното семейство.

„Никой не може да ми каже какво да правя“

Макар че успява да се докаже като лекар и лидер, Амани Балур непрекъснато се сблъсква с предизвикателствата на това да си жена в едно консервативно религиозно общество.

В сцена от документалния филм съпругът на пациентка настоява да разговаря с мениджър от мъжки пол, който може да свърши по-добре работа, като казва на Балур, че жените трябва да си стоят у дома. „Никой не може да ми каже какво да правя или къде да работя“, отговаря младата лекарка.

„Хората вярват, че жената трябва да си остане вкъщи. Време е тази представа да се промени. Аз вярвах, че мога, и затова исках да бъда управител на болницата. Между мен и моите колеги няма разлика… Аз мога да правя същото като тях, а може би дори и по-добре от тях.“

Д-р Балур успява да разшири Пещерата и да я свърже с тунели с две по-малки медицински клиники в града и с гробището.

„Режимът успя да унищожи всички болници около нас, но ние в Пещерата бяхме добре защитени. Тогава дойдоха някакви мъже при мен и казаха: „Ти беше права и свърши чудесна работа“. Бях много щастлива, защото бях успяла да променя една дългогодишна култура на приемане на жените. Няма нещо, което да не може да бъде променено.“

През 2018 г. с настъпването на войските на Асад в Източна Гута д-р Балур и екипът ѝ са принудени да вземат тежкото решение да затворят Пещерата и да напуснат Сирия.

Заради проявената лична смелост, храброст и отдаденост при спасяването на стотици животи по време на войната Амани Балур е отличена с престижната награда „Раул Валенберг“ на Съвета на Европа.

Сега д-р Балур живее със съпруга си в Газиантеп, Турция. „Вярвам, че един ден справедливостта ще възтържествува и престъпленията срещу човечеството в Сирия ще бъдат изобличени и наказани, но не вярвам това да е скоро.“ Тези думи на д-р Балур са изречени 9 години след началото на десетгодишната гражданска война в Сирия.

Автор: Гена Трайкова