Поемете дълбоко дъх и не се вземайте насериозно!

Елинор и аз бяхме дълбоко заспали в къщата на родителите ми в северната част на щата Ню Йорк, когато пет годишната ни дъщеря София дотича в стаята. "Погледнете през прозореца, има сняг!", изпищя тя. Погледнах часовника си: 06.00ч. Не е толкова зле. София скочи и с вълнение заяви: "Искам да карам ски!"

Няколко часа по-късно, стоях със София и нейната осемгодишна сестра, Изабел в горната част на междинен наклон, където съм карал ски много пъти преди това. Но този път беше различно. Снегът беше тежък и беше трудно за каране на ски, особено, когато тежиш 45 кг. Изабел се пребори и успя да се приспособи към условията. София от друга страна, падна почти веднага. Засмя се, стана и започна отначало. Няколко метра по-надолу падна още веднъж, пак се засмя и стана. Изабел също започна да се смее.

Но не и аз, бях притеснен. Трудно е за София. Можеше да се нарани. Извиках няколко окуражителни думи и съвета. Но нейният смях й пречеше да кара ските. Нарочно ли падаше? Защото беше смешно?

Стоях зад нея, така че да мога да я хвана, когато падне, но тя ставаше все по-разочарована. Казах й да спре да си играе по този начин, но тя продължаваше да пада и да се смее.

Погледнах си часовника: „София, хайде спрете да се търкаляте наоколо, не е смешно. Ще изпуснем часа с инструктура по ски”, извиках аз. „Опитвам се”, отговори тя. Погледнах нагоре и поех дълбоко дъх. Красотата на покритите със сняг дървета е невероятна. И най-накрая осъзнах – аз съм идиот.

5-годишната ми дъщеря трупаше опит, въпреки че беше изправена пред трудно предизвикателство. И аз как й помагах, крещейки след нея? Това беше, защото се бях поддал на собствените си страхове, предубеждения и цели. Грешката е моя. Забравих, че не съм там заради себе си, а заради нея. Забравих да се фокусирам върху нуждите на моята публика – в случая моята 5-годишна дъщеря, която искаше да се научи да кара ски.

Никога нямаше да направя същата грешка, ако изнасях реч пред клиенти например. С други думи, ако бях мислил. На момента е лесно да пропуснете частта с мисленето. Служител идва при нас с недовършена работа и ние се ядосваме. Но това дали наистина ще му помогне да се справи по-добре следващия път. Ако причината беше, че слабото представяне е вследствие на това, че служителят не го е грижа и гнева ми би го стреснал да се представи по-добре, тогава може би да. Лошото представяне обаче рядко е причинено от липсата на страх. То е от липса на способности. В този случай подходящите въпроси биха свършили повече работа от гнева.

Решението е просто - когато ви завладее гняв, поемете дъх и си задайте въпроса: "Какво се случва с човека пред мен?" Когато разбрах грешката си, се ядосах на себе си и завидях на ентусиазма на София. Вдишах дълбоко няколко пъти и просто я гледах. Тя падна, засмя се, стана и започна да кара ски отново. Докато я наблюдавах как се смее на грешките си, си напомних да не се вземам толкова насериозно.

Питър Брегман за Harvard Business Review