Ще пушим, няма да пушим...

Незнайно защо в България всички пак се занимават със забраната на пушенето. Тази смешно-тъжна история напълно потвърждава старата максима, че всеки народ си заслужава управлението. И си го избира по свой образ и подобие.

Самият аз съм пушач - от тези, които ако въобще отидат на заведение, от време на време стават от масата и излизат да зъзнат с цигара в ръка на чист въздух. Преди шест месеца смятах, че забраната във вида, в който беше въведена, е прекалено крайна и че може да се намери далеч по-разумно, работещо и балансирано решение, което при съответния стриктен контрол да удовлетворява всички. Тъй че сега би трябвало да съм доволен. Но не съм. По-скоро ме е срам.

Смешно и тъжно

От една страна ситуацията е много смешна - „пълната” забрана на тютюнопушенето на практика вече два пъти се приема със закон. Ако пък сега се отмени, пак ще е за втори път и пак със закон. Като не броим междувременните отлагания и обещания ту в едната, ту в другата посока. Все едно два пъти да сключиш брак и два пъти да се разведеш с един и същ човек.

Шумният спор, в който никой никого не чува и който се разгаря всеки път от начало, сякаш досега нищо не е било, също е много смешен. Но и много тъжен. Тъжно е, че като общество сме склонни да влагаме толкова много енергия в един въпрос, който е относително несъществен на фона на нерешените жизненоважни проблеми, заради които нито спорим, нито протестираме. Тъжно е, че каквото и да решим не го спазваме. Предишният закон за пушенето се нарушаваше повсеместно. Новият горе-долу също - например чрез платения „абонамент” за предупреждение при проверка. Казано накратко: ние сме общество в невръстна възраст, което постоянно зацикля на едно и също място и нищо не е в състояние да довърши докрай.

Тъй рече премиерът

Смешно-тъжната история с пушенето напълно потвърждава и старата максима, че всеки народ си заслужава управлението. И си го избира по свой образ и подобие.

Показателна в това отношение е позицията на премиера, която през ден еволюира според ситуацията. Преди половин година, когато беше приета забраната, всички го критикуваха, че се извърта като фурнаджийска лопата и че не може да направи нито една реформа. А и идваше лято и ресторантите работеха на открито.

Но ситуацията се промени - застудя, пушачите мръзнат, негодуват и протестират. Заедно с ресторантьорите. И премиерът сам даде сигнал за преразглеждане на забраната. „Разбира се, когато приехме тази забрана, ми се виждаше прекалено”, разказва той. Мнението му по темата било „категорично” срещу пушенето, „но ако има отделно помещение, може би да...” и „след като е толкова важна темата и толкова се коментира от обществото, да се повдигне в парламента и нека да я обсъдят”. „В края на краищата аз не съм мерило дали нещо е абсолютно правилно”, заключи в крайна сметка премиерът.

Два дни по-късно повтори „с големи букви”, че е против промяната, но от друга страна „разбира се, може да се направят някъде изключения или подобрения”. На депутатите си някога бил наложил да гласуват забраната „въпреки волята им”, но този път им е дал свобода за преценка, понеже много от тях били „за либерализация” и „браншът много ги притиска”. Депутатите, естествено, веднага поеха инициативата и задвижиха парламентарната процедура.

Ситуацията обаче пак се промени - на протести този път тръгнаха непушачите, а коментарите в медиите се оказаха категорично на тяхна страна. И премиерът набързо си взе обратно „свободата за преценка” и заплаши депутатите си с оставка, ако гласуват внесената от самите тях по негов сигнал отмяна на тоталната забрана. Макар и пак с уговорката, че „разбира се, би могло, ако има някаква друга форма, да се обмисля”. Въобще, хубаво би било да „има някаква форма” да се харесаш на всички, особено преди избори.

Шега, която може да се сбъдне

Затова предлагам компромисен законов вариант, който би могъл да се спазва с лекота от всички. Трябва просто със закон забраната на пушенето да се направи сезонна. От, да кажем, Димитровден до Великден пушенето на закрито е „забранено” по стария начин, а през останалото време е „забранено” по новия.

Това, разбира се, е шега. Но при българските условия хич няма да е учудващо, ако и тя някой ден се превърне в реална законодателна инициатива. Колкото и смешно и тъжно да ви се вижда това...

Анализ на Ясен Бояджиев за "Дойче веле".