Новата икономика: Митът за китайския свръхкапацитет

Източноазиатският модел на износ е най-лошият икономически модел – с изключение на всички останали, които са изпробвани.

Популярното изказване на държавник Уинстън Чърчил всъщност е за демокрацията, но ние можем да го приложим към икономическото развитие.

Въпреки че някои може да гледат с възхита на това как Япония, Южна Корея, Тайван и, разбира се, Китай градят пътя с към богатство на база износ, в действителност това е труден, изтощителен и брутален процес, който е оставил трайни белези. Икономическото развитие наистина не трябва да се случва по този начин.

Източноазиатският експортен модел плува срещу течението, играе видеоигрите на най-високото ниво на трудност и тича нагоре по движещия се надолу ескалатор. Какъв вид стратегия за развитие изисква бедните страни да пестят, само за да дават после тези пари на заем на богати клиенти, за да купуват чужди продукти?

Източна Азия трябваше да се пребори с „Парадокса на Лукас“. Източна Азия спечели не защото експортният модел е толкова ефективен, а напук на този модел, пише Хан Фейзи за AsiaTimes.

„Парадоксът на Лукас“ е наблюдението, че капиталът не тече от богатите страни към бедните, както предвижда класическата икономика. На теория, тъй като капиталът е обект намаляваща възвръщаемост в богатите икономики, той се насочва към по-бедните икономики, където капиталовите инвестиции са с висока възвращаемост. На практика обаче богатите страни привличат капитал от развиващите се икономики, оставяйки много страни по света гладни за инвестиции.

Източноазиатският модел

Източна Азия, започвайки с Япония, успя да се развие въпреки „Парадокса на Лукас“. След Втората световна война  Министерството на международната търговия и промишлеността на Япония (MITI)  използва оскъдните ресурси на нацията, за да инвестира в стратегически индустрии – стомана, автомобили, електроника, полупроводници и др.

Страната купи държавни облигации с приходи от износ и бавно натрупа капитал чрез реинвестиране на неразпределени печалби – малко по малко.

Това не разкрива толкова ефикасността на модела на развитие, ориентиран към износа, колкото демонстрира усърдието и саможертвата на японския народ, както и управленския опит на MITI.

Докато следвоенна Япония се издигаше със собствените си сили, Европа беше обсипана с капиталови инжекции по плана „Маршал“ - начинът, по който нещата трябва да работят.

Двата различни следвоенни пътя със сигурност са повлияли на тези общества. Две поколения служители пожертваха семейство, здраве и личен живот, за да преследват национално подмладяване чрез Кайзен (непрекъснато подобрение) за корпоративна Япония.

Европейците, с достъп до американския капитал, имаха възможност да подходят към развитието с по-спокойно темпо - наслаждавайки се на кафенета, заведения на открито и песни на Битъл. Със сигурност може да се направи пряка връзка между суровия модел на развитие на Япония до настоящите проблеми на страната – ниска раждаемост, стагнация и застаряване на населението.

Така наречените „Азиатски тигри“ (Южна Корея, Сингапур, Хонконг и Тайван) последваха японския пример, постигайки още по-зрелищни резултати и също понасяйки подобни щети. В крайна сметка най-големият играч излезе на сцената с версия на модела, която, поради размера на Китай, накара западните политици да започнат да натискат паник бутони.

Чрез справедливи и не толкова справедливи методи САЩ отдавна успяха да демонтират японския модел за растеж чрез износ и сега отчаяно опитват да направят същото с Китай.

Рисковият капиталист Ерик Ли наскоро се пошегува, че най-големият икономически проблем на Китай е, че не може да излезе и да си набави един куп колонии. Империализмът е другият модел на развитие, който работи невероятно добре. Но подобно на източноазиатския експортен модел, той също е оставил трайни белези. Като цяло обаче преуморените служители имат далеч по-малка обществена вреда от колониалните практики, от чието влияние все още не могат да се измъкнат много държави в Глобалния Юг.

Парадоксът на Лукас

От дълго време икономисти опитват да разберат каква е причината за „Парадокса на Лукас“. Но има ли всъщност какво толкова да се разбира?

Америка представлява една гигантска територия с умерен климат, простираща се между  брегове както на Атлантическия, така и на Тихия океан. Нейното разположение и богатство на ресурси са я предразположили към успех. Както се казва, това е „страната на неограничените възможности“. Америка също така винаги е разменяла активи срещу труд, независимо дали чрез заселнически колониализъм, робство, имиграция или търговия.

Класическата икономическа теория няма как да функционира правилно, когато в света има страни като Америка (както и Канада, Австралия и Нова Зеландия), събиращи хора и капитал от цял свят.

В тази среда моделът на развитие на Източна Азия е не само най-лошият, но и единственият възможен. И това работи не защото тежкият труд и отпускане на заеми на богати клиенти е толкова лесен начин за натрупване на капитал, а защото хората от източна Азия няма друг избор, освен да направят така, че този метод да сработи.  

В свят с перфектни лабораторни условия, където природните ресурси са равномерно разпределени и гигантски земни масиви не са просто отворени за икономическа експлоатация, капиталът ще следва правилата на класическата икономика и ще тече от богати към бедни.

„Парадоксът на Лукас съществува“, защото перфектните лабораторни условия не са възможни предвид реалностите на историята. Може обаче да сме достигнали момент, в който теоретичните резултати ще започнат да се налагат в реалния свят.

Неотдавнашното посещение на министъра на финансите на САЩ Джанет Йелън в Китай даде началото на нов кръг от критики срещу индустриалния свръхкапацитет в Китай.

Въпреки че нито едно китайско електрическо превозно средство (EV) не е продадено в САЩ, сенатор Шерод Браун вече призова за тяхната забрана, заявявайки: „Китайските електрически превозни средства са екзистенциална заплаха за американската автомобилна индустрия“.

Считащите се за прогресивни хора в западните страни  са затънали в когнитивен дисонанс по отношение на отдавна разгласените си ангажименти за климата, тъй като решението на проблема, което им е представено, идва под формата на евтини и произведени в Китай слънчеви панели.

Целият проблем със свръхкапацитета е още една на западния солипсизъм.

Когато САЩ наложиха „доброволни“ квоти за износ на Япония през 90-те години, азиатската страна имаше 40% от световния автомобилен пазар. През 2023 г. делът ѝ в този сектор вече е 13%.

Китай не изнася автомобили за САЩ и, предвид геополитическата реалност, вероятно ще опита да заобиколи страната, изграждайки фабрики в държави като Мексико за регионалните пазари. Около 35 милиона автомобила са били продадени на развитите пазари (Северна Америка, ЕС, Япония, Южна Корея, Австралия) през 2023 г., което представлява едно и също ниво от 1990 г. насам.

80 милиона автомобила са били продадени в развиващите се икономики през 2023 г. спрямо 10 милиона през 1990 г. Досега, а вероятно и в бъдеще, Китай насочва експортния си капацитет към развиващите се икономики – Асоциация на страните от Югоизточна Азия (АСЕАН), държавите от Персийския залив, Русия, Централна Азия, Латинска Америка, Индийския субконтинент и Африка.

Износът на автомобили от Китай очертава по-големи тенденции. Износът на Китай за развиващите се страни се удвои през последните пет години и сега надвишава износа за развитите икономики. Износът на Китай не само не е заплаха за индустриите в Глобалния Юг, но „свръхкапацитетът“ в Китай е напълно необходим за тяхното развитие.

Глобалният Юг не може да натрупва капитал чрез империализъм и не трябва да натрупва капитал чрез съкрушителния източноазиатски експортен модел. Тези страни имат късмет, защото „свръхкапацитетът“ на Китай е точно начинът, по който развитието трябва да работи според класическата икономика.

Излишният капитал в Китай трябва да потече към развиващите се икономики под формата на заеми и инвестиции заедно с капиталови стоки – 5G станции, железопътно оборудване, електрически системи, търговски камиони и, да, автомобили. Това е цялата теоретична основа на инициативата „Един пояс, един път“ на президента Си Дзинпин.

Без „свръхкапацитет“ в Китай, Глобалният Юг няма да има достъп нито до капитал, нито до капиталови стоки. Като се има предвид дефицитът по текущата сметка и излишъкът по капиталовата сметка, за Запада е математически невъзможно да предостави помощ за развитие на Глобалния Юг в значителен мащаб.

Отдавна забравени инициативи като Build Back Better World (B3W) на Г-7 и Blue Dot Network изглежда няма да стигнат наникъде, защото САЩ не страдат от „свръхкапацитет“.

Привидната загриженост за това, че Китай залива развиващите се пазари с промишлени стоки, е представлява объркано разбиране. Модел на развитие, основан на притока на капитали, изисква развиващите се страни да имат търговски дефицити по дефиниция. Притокът ще се използва за закупуване на капиталови стоки, необходими за индустриализацията. Това е решение на „Парадокса на Лукас“.

Китайският министър на търговията Уан Уънтао твърденията на Джанет Йелън за свръхкапацитет като неоснователни и настоя, че китайските индустрии просто са по-конкурентоспособни. На този фон САЩ и ЕС вероятно ще издигнат нови търговски бариери, тъй като Китай изглежда малко вероятно да направи компромис.

Като се има предвид всичко, спорът между Китай и развитите икономики в крайна сметка не е от най-голямо значение. Истинското движение ще бъде потокът от китайски капитал и стоки към Глобалния Юг.