В търсене на доверието

„Доверие – всекиму; вересия – никому!” Сигурно и вие сте чели този шеговито-страховит лозунг в някой квартален магазин, кръчма или друго подобно „продоволствено-просветно” заведение. Шизофреното му значение е особено важно, за да си обясним много неща, които хем ни ни дразнят, хем напук продължаваме да търпим и възпроизвеждаме с безкрайния си мазохизъм. Подобно на стивънсовия д-р Джекил ние, по душа добри, изобретателни и влюбени в прогреса хора и неговото впрягане за доброто на човека всекидневно експериментираме с най-различни знайни и незнайни фокуси, с които започваме неочаквано и за самите нас да изпадаме в странни състояния, които ни превръщат в социопатични злодеи. После се оправдаваме, че това е погрешка и че причината за безобразията ни е в липсата на обществено доверие.

Доверието е спойката, върху която се гради всяко човешко взаимодействие. Всеки иска нещо от вас, вие на свой ред искате нещо от някого и всички ние се стремим да убедим другите, че си струва да ни се доверят. В това няма нищо лошо – дори животните, които живеят в групи изграждат инстинктивно определена форма на доверие. Ние понякога бягаме от този инстинкт и прекъсваме доверието към себеподобните. С което не ставаме по-човечни, а тъкмо обратното – падаме по-ниско дори от някои животни, които обикновено наричаме „стадни”, „глутница” и т.н. Един български монарх дори стана български премиер, намирайки слабото място в нашата нищета на доверието, след което го излъга и недоверчиво напусна страната...

Доверието не е някаква отвлечена категория, както се опитват да ни убедят хората, които го рушат. В САЩ с методиката на Мичиганския университет „индекс на потребителското доверие” се измерва увереността на хората в текущата икономическа ситуация, т.е. състоянието на Голяма Америка зависи от емоциите и очакванията на Малкия Потребител. И макар този индекс да отразява просто желанието на хората да харчат своите пари. У нас непрекъснато се стремим към парите, но пък за сметка на това имаме малко или съвсем нямаме. Затова и лозунгът, с който започнах, отразява всъщност пълното изпразване от смисъл и ценност на доверието в обикновените отношения между хората – то е фалшиво и може да се раздава богато, защото в нашите разбирания не задължава с нищо, не струва нищо и не ни помага с нищо. Повечето хора у нас реално не могат да ви дадат доверие, защото отдавна го нямат; доверието в България е като германските марки по време на хиперинфлацията - номинално всички са милиардери, а реално са последни мизерници.

Доверието е истинската нова световна валута. Хората правят сделки за милиарди, както ние в България бихме казали на „голо доверие”. Светът на свръхсимволната (по Умберто Еко) икономика се гради основно върху доверието, че срещу пари и ноу-хау ще бъде свършена качествена работа. Ако искате да правите бизнес с хора извън България, доверието и неговата взаимност е най-важният актив на фирмата.

И не на последно място – в българския език думата „доверие” има за свой корен думата „вяра”. Не е лошо след Великден да се замислим колко вярваме – в Бога, едни на други и във възможността да дадем и изискаме насреща доверие. Убеден съм, че това е една първа стъпка към порастване на така мечтаното от всички забогатяване и по-щастлив живот. Моля, доверете ми се и повярвайте!