Елизабетинска трагикомедия

Английската кралица Елизабет І се задържа на власт цели 45 години (повече и от Тодор Живков), и то в смутното време на прехода от Средновековие към модерност. Неведнъж се опитват да я убият или детронират, затова й се налага да е изкусна в предотвратяването на заговорите и обръщането им в своя полза. Междувременно заповядва да се отсекат доста глави, и то без да изпитва сантименти, че собствената й майка Ан Болейн загива по същия начин по заповед на баща й Хенри VIII. Елизабет І е и сред най-големите покровители на театъра и докато е на трона, избуяват талантите например на Шекспир и Марлоу. Затова и английската драма от онова златно за нея време се нарича „елизабетинска“.

Към края на живота си кралицата има известни проблеми с парламента. Част от издръжката на двореца идва от даваните от монарха разрешителни за монополи на царедворци срещу заплащане. Така, разбира се, цените в кралството скачат неестествено. През 1601 г. това предизвиква бурен дебат в Камарата на общините. Гневен представител прочита списък, който включва монополи както за производство на желязо, така и за сушене на сардели. “Нима хлябът не е включен?”, провиква се някой от задния ред. Секретарят на Елизабет І - Робърт Сесил, се нахвърля върху парламента. “Какво безчестие!”, възкликва той. Но кралицата действа бързо и елегантно. Премахва някои монополи. Обещава, че всички ще бъдат разследвани. (Не са.) Така предотвратява директната заплаха да й отнемат правото да раздава нови разрешителни и да печели от тях за себе си. Пред парламентаристи, повикани в покоите й, казва: “Макар Бог да ме е издигнал високо, аз все пак отдавам славата на моята корона на това, че управлявам с вашата любов.”

Да ви напомня на нещо? На мен - на българската политика от последните дни. Живеем в истинска елизабетинска трагикомедия. В ролята на Елизабет – министър-председателят, отменящ поръчки, обещаващ разследвания и търсещ народната любов в лицето на чистачки от летището, български финансови консултанти в Лондон, зелени активисти и каквото още се мерне пред очите на пиарите му. Имаме и неспирни заговори срещу живота му. Последният - само от преди дни, и то зареден с истински шекспиров драматизъм: писмо с куршум, снимка и послание от изрязани от

вестници букви. „Рибица от блатен смок,/остро жило от слепок,/ мъх от прилеп, клюн на сова,/ от усойница отрова…“ (У. Шекспир, „Макбет“, превод Валери Петров)

Шегата настрана, обаче аз имам известен проблем. Уинстън Чърчил в своята „История на англоговорящите народи“ обяснява властването на Елизабет І така: „Все още не е настъпила ерата на партийната политика, все още сме във времето на патроните и клиентелата.“ Т.е. - още в средата на миналия век, когато видният британец пише своя труд, той слага ясна граница между два вида държавен живот – на партийната политика от една страна и на „патроните и клиентелата“ от друга. Аз си го обяснявам така – когато няма сблъсък на идеи, носени от ясно определили се като леви, десни или центристки политически партии, имаме сблъсък на клиентела и патрони. И прилежащите му дворцови интриги. При Елизабет І е така – няма принципни политически различия между боричкащите се фракции на царедворците, обяснява Чърчил, има само личен ламтеж за власт и богатства. Нещо подобно се разиграва и в българската елизабетинска трагикомедия.

У нас политическият компас отдавна е така полудял, че аз нямам усещането да живея във „времето на партийната политика“, за което говори Чърчил. Още не сме се начудили как така уж лявата БСП предложи и с гласовете на своите депутати прие може би най-дясната мярка на целия преход – плоския данък, и миналата седмица отново получихме идеологически световъртеж. Депутатът от уж десния РБ Петър Славов предлага работодателите да плащат изцяло осигуровките на служителите, а не солидарно с тях, както досега. (От сега му казвам, че работодателските организации по никакъв начин няма да го приемат в тристранката, като ги знам как реагират всеки път, когато някой се опитва да вдигне минималната работна заплата. ) И това са само два от многобройните примери на подобна безпринципна политическа шизофрения.

Да речем, че случайно някой избирател наистина разумно, а не емоционално, изясни за себе си какъв е – ляв или десен. И на базата на това реши да подкрепи партия, която му се рекламира като най-близка до неговата партийна ориентация. Е, как сега левият избирател да си прости, че е гласувал за БСП, която по най-десен начин облагодетелства бизнеса? И как десният да се оправдава

, че е гласувал за РБ, като те искат пък да прецакат предприемачите? И когато тези ориентири не работят, както е у нас, „клиентелата и патроните“ стават по-важни от политическата ориентация. Защото излиза, че няма значение на каква се прави една партия, тя в крайна сметка действа по логика, различна от идеологията й. Остава да го прави под напора на скрити лични интереси, друго обяснение просто няма. Или има, но е неласкателно за държавниците ни – чиста глупост.

Освен това политическите ценности напоследък се опаковат пропагандно и с някакви други – нещо като промоцията „плащаш телевизор, получаваш и тунер като подарък“. Например – ако се обявиш за ляв, т.нар. десни задължително те произвеждат и в русофил и православен патриот. Защо? Нима не може да има например леви космополитни франкофони атеисти? Доколкото ми е известно – те не са никак малко по света. Ако си десен, твърдят уж левите, ти непременно си пещерен антикомунист, либерал и войнстващ натовец. Отново не виждам причинно-следствена връзка. Либерализмът е ценност, много по-характерна за левицата по света, десните са обикновено консервативни набожни хора. Че и обичайно са патриоти, дори националисти.

Изобщо имам чувството, че нарочно някой се опитва да създаде пълен идеологически хаос в главите на избирателите, нарочно им опакова политически ценности с други категории. Да го е страх човек наистина да се определи. Целта изглежда е да могат „патроните и клиентелата“ лесно да ни разджуркват емоциите. Защото един наистина политически ориентиран човек, и то според съвременните критерии на тези понятия, който вижда ясно и чисто политическо представителство у подкрепяната от него партия, трудно може да бъде накаран да мисли с чувствата и комплексите и да бъде воден за носа. Независимо дали е ляв или десен. Независимо какъв театър му играят по телевизора и дали пиесата е писана от Шекспир, Марлоу или пиарите на МС.

А междувременно положението у нас си остава, както казват трите вещици в „Макбет“:

„Пламти, пламти! Котел, бълбукай!/ Адска смес, мехури пукай!“