За Цвети с любов

Много очаквах реакция на колеги, когато години наред, непрекъснато, като правило се престъпваше едно от най-важните етични правила на нашата професия - да не притесняваме хора в беда, да бъдем съпричастни. Но това просто не се случваше. Тичане след близки на катастрофи, питане “Как се чувствате?” (Как, по дяволите, да се чувстват?) Интервюта с изнасилени възрастни жени в ефир. Едночасови разговори в ефир с плачещи и стенещи близки на жертви на убийства. Каквото си поискате. Никаква реакция от гилдията. И не само това - за критерий за висше журналистическо майсторство се смяташе да заклещиш някой виещ от мъка близък на жертвата и да го снимаш фронтално в неадекватно състояние. Ако може и едно-две въпросчета да му зададеш.

През последните дни обаче плеяда колумнисти се упражни по въпроса какви изроди сме всички, които искаме да знаем повече за състоянието на пострадалата грация Цветелина Стоянова и колко бездушни са медиите, че ни го съобщават. Цитираха Етичния кодекс на българските медиите в точката му, че не бива да притесняваме близките и жертвите на злощастни инциденти като този. И обявиха интереса към новината за нездрава жълта треска.

Откакто разбрах за ужасното събитие с националната ни състезателка, непрекъснато искам да знам какво става с нея. Не защото съм нездраво любопитна, а защото съм загрижена. И не смятам да се извинявам за това. Това момиче ми е донесло толкова радост с победите, които е печелило, с прекрасното си представяне заедно със съотборничките си, че ми е станало по някакъв начин близко. Ако с някой отчужден от мен съсед се случи нещо подобно, бих се интересувала доста по-малко от състоянието му, отколкото се интересувам днес и сега от състоянието на Цвети Стоянова.

Медиите, които ми дават информацията за случващото се с нея, също не са се нито самоубили, нито са скочили от 6-тия етаж, както ефектно се изразиха някои колеги. Те също са загрижени. Те страдат. Освен това през същите тези медии, които бяха обвинени в много грехове, потече страхотна подкрепа към Цвети. Ако тя или близките й са чели написаното и са гледали и слушали излъченото, са видели как цяла България отправи молитви за спасяването на пострадалото момиче, как отвсякъде потекоха окуражителни думи на любов, които се надявам да й помогнат. (продължава на следващата страница)

За случая с Цвети Стоянова трябва да се говори по много причини. Първо, за да й вдъхнем по въздуха кураж. Както на нея, така и на нейните близки. И това е най-важното. Думите имат енергия, вярвам безпрекословно в това. Второ, за да разберем и разнищим до дупка какво може да накара някой човек да направи това, което тя е направила. Върху психичните страдания у нас има стигма, за която е неудобно да се говори. И колкото по не се говори, толкова те имат повече власт над нас. Лицемерното ни общество рискува да стигне до много лош изход, вместо да признае и обсъди проблемите на душата. Трето, за да разберем какво се случва в националния отбор по художествена гимнастика и има ли някакви грешки там в работата със състезателките.

Медиите според мен бяха в голяма грешка, когато през зимата на 2013 година отразяваха обилно и героизираха самозапалите се хора. Тогава създадоха ореол около този акт на доброволна мъчителна смърт и подозирам, че това имаше политическа подплата. Призивите да погледнем на хората, които си отиваха по този начин от земята, като на хора с проблеми, а не като на герои, срещаше изумителна съпротива. Наскоро и лидерът на БСП Корнелия Нинова отново ги спомена от парламентарната трибуна и ги вкара пак в политически контекст. Което ме накара да настръхна. Това героизиране на самозапалването тогава като форма на съпротива доведе до поредица от подражатели, които така или иначе бяха решили да си тръгнат от нас и го направиха именно така, заради ореола, който медиите създадоха. Никой пурист от последните дни не го видя така. Днес политиците продължават да го предъвкват и аз се срамувам от този техен цинизъм.

Съвсем наскоро възрастна жена бе нападната и изнасилена в дома си. Всички телевизии излъчиха репортажи за нея от болницата, в която лежеше. Снимаха я, показаха я, разпитваха я. Никакъв колумнистки гняв. Никакви есета на тема журналистическа етика, никакви цитати от Кодекса. Очевидно става въпрос за невежество, затова припомням: имената и лицата на жертви на изнасилвания никога не се огласяват. Световен стандарт. Жертвите изпитват срам от престъпното деяние спрямо тях - парадоксално, но факт. Ако съобщим самоличността им, ги изнасилваме повторно в ефир.

Моля се с Цвети Стоянова всичко да е наред и тя да се оправи. Надявам се до нея да достигне цялата загриженост, която и аз, и всичките й фенове изпитваме към нея в този момент. Кураж и на близките й. И оставете този път медиите на мира. Сега те бяха адекватни, почтителни и проявиха вкус и емпатия. Виж, славословията им на самозапалванията никога няма да им ги простя.