Кинотехнологиите промениха мечтите ни

КИНОТО Е НАЙ-ВЕЛИКОТО технологично изкуство на 20. век. Неговите корени обаче стигат до зората на нашата цивилизация. Дори най-ранните скални рисунки показват стремеж към запечатване на движенията в изображения. Много от тях съдържат последователни движения на хора и животни - точно като отделните кадри на анимационен филм. Има много доказателства, че още в дълбока древност хората са били наясно с човешката

биологична особеност, без която киното щеше да бъде невъзможно. Когато види бързо сменяща се поредица от изображения, човешкият мозък "запълва празнотите" и ги възприема като непрекъснато движение. Тази особеност била експлоатирана в една популярна играчка от викторианската епоха - т.нар. томатроп (thaumatrope), който по нашите земи бихме нарекли просто "заврънкулка". Той представлявал карта или диск, закрепени с две парчета връв и с различно изображение от двете страни. Бързото завъртане на "заврънкулката" с пръсти води до сливане на двете картинки за човешкото око. Затова двете картинки били допълващи се - например празна ваза и цвете или пък кон и ездач. Било въпрос на време някой да реши да комбинира движенията на "заврънкулката" с поредица от изображения. Сред най-ранните видове "протокино" джаджи бил въртящият се диск с радиално изобразени върху него картини. Бързото въртене на диска създава илюзия за движение. Това просто устройство било изобретено в началото на 30-те години на 19. век почти едновременно и напълно независимо от белгиеца Жозеф Плато и австриеца Симон Стампфер, съответно под имената фенакистоскоп (phenakistoscope) и стробоскоп. Много популярен през викторианското столетие бил и зоитропът (zoetrope) - "модерен" вариант на устройство, изобретено през 180 г. в

древен Китай. Зоитропът представлявал вертикален цилиндър, в който се въртял пръстен с поредица от изображения. Зрителят поглеждал през вертикалните процепи на цилиндъра и виждал това, което днес бихме нарекли видеоклип. Около средата на 19. век в Европа и САЩ започнала истинска мания за изобретяването на всевъзможни оптични механични джаджи, симулиращи подвижни изображения. Стотици устройства били инсталирани на панаири и в развлекателни паркове. Те били задвижвани с въртене на ръчка и в повечето случаи били оборудвани с "шпионка", т.е. били предназначени за един зрител.

Едва ли по това време някой от предприемачите, създаващи панаирджийски оптични играчки, е можел да си представи съвременното кино със способността му да създава глобални митове и световни знаменитости. Тази бурно развиваща се "протокино" индустрия обаче има ключова роля за появата на киното. Преди всичко тя показала потенциала на подвижните изображения като развлекателна индустрия. Хората идвали на тълпи и плащали добре, за да видят движещите се картинки. Паралелно с оптичните играчки се развивал и друг ключов компонент на киното - прожекцията. Праобразът на съвременните прожекционни апарати е т.нар.

магически фенер, изобретен в средата на 17. век от известния холандски астроном и физик Кристиан Хюйгенс. Той представлява кутия, съдържаща източник на светлина (свещ), и вдлъбнато огледало. В центъра на тръбата се поставяли стъклени плаки с нарисувани изображения. Уголеменото копие на картината било прожектирано чрез обектива на фенера - прикрепена към единия му край тръба с лещи. Това просто прожекционно устройство станало популярно средство за магьосници и илюзионисти, които започнали да го използват в триковете си. Около средата на века се появили и първите професионални шоумени, които започнали да правят публични прожекции (т.нар. фантасмагории), които най-често включвали демони, призраци, дяволи и всякакви други видове чудати визии. Един от тях бил германският собственик на кафене Йохан Шрьопфер, който започнал да дава представления в бившата билярдна зала на заведението си. Десетилетие по-късно фантасмагориите вече били заменили напълно кафетата в бизнеса на Шрьопфер. Тези прадеди на съвременното кино станали особено добри в "магическите" представления. Те започнали да използват специални звукови ефекти, както и няколко прожектора едновременно, за да създадат всепоглъщащо усещане у зрителите. Шоумените усъвършенствали и симулираното движение на образите чрез движение на устройствата или чрез рязка смяна на изображенията. Реакцията на публиката

била феноменална. Хората били едновременно очаровани, ужасени и хипнотизирани и с удоволствие плащали за всичко това. Фантасмагориите се превърнали в изключително популярно забавление в предреволюционна Франция. В края на 18. век същото започнало да се случва и в цяла Европа. Следващата голяма стъпка направил френският изобретател Шарл-Емил Рейно. В годината на Априлското въстание той създал подобрена версия на зоитропа, наречена праксиноскоп (praxinoscope). Рейно продължил да усъвършенства изобретението си и през 1888 г. вече разполагал с най-съвършената прожекционна система преди изобретяването на филмовата лента. Апаратът на Рейно бил първият, който можел да прожектира произволен по дължина материал. "Лентата" представлявала закрепени на кожени ремъци стъклени плаки с ръчно нарисувани върху тях изображения, движението се осъществявало чрез въртящ се барабан. Въоръжен с това чудо на техниката, Рейно започнал своето шоу Thеаtre Optique ("Оптичен театър"), което включвало три

анимационни филма, всеки съставен от няколкостотин ръчно рисувани изображения и с дължина около 15 минути. Първото представление на Thеаtre Optique в Париж на 28 октомври 1892 г. изпреварва с три години първата публична кинопрожекция на братя Люмиер. След всичко това е ясно, че сцената (или по-скоро екранът) за появата на киното е била напълно готова много преди първите филми. Все още обаче липсвал един ключов компонент - фотографията. Тя съществувала от 30-те години на 19. век, като с времето част от рисунките в оптичните джаджи започнали да бъдат заменяни с фотографии. Първият, който заснел поредица от снимки със специфичната цел да улови движението, бил известният английски фотограф Едуард Майбридж. Мотивацията за това нямала нищо общо с развлекателната индустрия. През 70-те години на века богатият американски бизнесмен Леланд Станфорд наел Майбридж. Фотографът трябвало да докаже тезата на Станфорд по един от "най-наболелите" по това време спорове сред висшите кръгове от двете страни на Атлантика - дали конете вдигат всичките си крака във въздуха по време на галоп. Майбридж се заловил за работа. Той подредил покрай пистата 24 фотографски камери, които трябвало да направят поредица от високоскоростни снимки на галопиращ кон. На 19 юни 1878 г. Майбридж "намерил златото", представяйки серия от фотографии, запечатали движенията на

расовата кобила Сали Гарднър. Оказало се, че Станфорд е прав - конете в галоп отчасти летят, т.е. и четирите им копита са във въздуха в определени моменти. Неочакваният страничен ефект от този експеримент са първите заснети движещи се кадри в историята. Затова най-старият видеоклип в света днес може да бъде открит в интернет под името Sallie Gardner at a Gallop ("Сали Гарднър в галоп"). Това било най-важното proof of concept (доказателство на концепция) в предисторията на киното - вече било безусловно ясно, че движението може да бъде заснемано и възпроизвеждано чрез фотографски методи. Майбридж обаче не се спрял дотук и през 1879 г. създал своя zoopraxiscope - прожекционен апарат, който използвал въртящи се дискове, за да "анимира" серийните фотографии. Следващата стъпка в мъчителния, но неизбежен генезис на киното направил талантливият френски учен Етиен-Жул Мари. Той изследвал движенията на животните с високоскоростна фотография и през 1882 г. изобретил т.нар. хронофотографска пушка. Това устройство било изключително инженерно постижение за времето си - можело да заснема фотографии със скорост от 60 кадъра в секунда и великолепно качество. При това Мари заменил стъклените фотографски плаки с по-портативна и удобна за манипулация медия - хартиения филм (хартиена лента с фоточувствително покритие). Така талантливият французин поставил две от последните парчета от пъзела на кинотехнологиите - камерата и лентовия формат. От този момент нататък събитията от

ранния генезис на киното започнали да се случват с все по-голяма скорост. В този момент на сцената се появява почти напълно забравеният изобретател Луи льо Принс. През 1887 г. работещият в Англия и САЩ французин създава и патентова първата в света кинокамера-прожектор (т.е. съчетание на камера и прожектор в едно) - чест, която традиционно се приписва на неговите сънародници братя Люмиер. Година по-късно, на 14 октомври 1888 г., Льо Принс заснема първата филмова сцена, запечатвана някога на лента. Това кратко филмче с продължителност около 2 секунди е запазено и може да бъде открито под името Roundhay Garden Scene ("Градинска сцена в Раундхей"). Основната причина за слабата известност на Льо Принс е, че той изчезва безследно от историята в буквалния смисъл. На 16 септември 1890 г. изобретателят изчезва заедно с целия си багаж от нощния влак Дижон - Париж. Това става в момент, когато французинът се подготвял за патентоването на своя киноапарат във Великобритания, както и за първото му публично представяне в САЩ. Междувременно в края на 80-те години на 19. век Eastman Kodak започва масовото производство на целулоидна фотографска лента - формат, който бързо се превръща в индустриален стандарт. Това осигурило друга важна съставка на бъдещата киноиндустрия - наличието на достъпна, качествена и стандартизирана

медия за запис и възпроизвеждане. В допълнение на своите добре известни постижения американският изобретател Томас Алва Едисън изиграва сериозна роля в генезиса на киното. Той гледал на ранната кинотехнология като на начин да добави "визуален акомпанимент" към фонографа - изобретеното от него устройство за запис и възпроизвеждане на звук. Твърде вероятно е тази идея да се е оформила в главата му след срещата с Майбридж през февруари 1888 г. Тогава фотографът показва на Едисън своя zoopraxiscope и му предлага да го съчетаят с фонограф, за да създадат невижданата дотогава комбинация от движещи се изображения и звук. Американецът отказва предложението. Следващият му ход обаче е много показателен. Скоро след срещата Едисън извиква своя инженер Уилям Дикинсън и му нарежда да създаде устройство, което да заснема обекти в движение. При това трябвало да бъдат използвани постиженията на Майбридж, хронофотографската пушка и лентовият формат на Мари, както и целулоидният фотографски филм на Кодак, допълва конкретните си указания Едисън. Младият инженер се залавя за работа, дава всичко от себе си и след няколко години, през 1891 г., представя пред света кинетографа (kinetograph) - филмовата камера, която се превръща в прототип на всички следващи устройства от този вид. Дикинсън прави едно

фундаментално нововъведение, което става неизменна част от кинотехниката на 20. век. Той изобретява механизъм, който прецизно регулира движението на лентата, така че да създаде серия от последователни фотографии върху нея. Дикинсън въвежда и друг елемент, който се превръща в киностандарт - 35-милиметровата лента. Паралелно инженерът разработва прожекционно устройство, на което могат да бъдат възпроизвеждани филмите, заснети с кинетографа - кинетоскоп (kinetoscope). Той представлявал задвижван с батерия монетен апарат, с който зрителят можел да гледа филмите през шпионка. Едисън представя двете машини на световното изложение в Чикаго през 1893 г. и светкавично развива печеливш бизнес с тях. За кратко време в САЩ и Европа изникват стотици салони, оборудвани с кинетоскопи. За да ги захрани с платено съдържание, Дикинсън започва масово производство на кратки филмчета в първото киностудио в света "Черната Мария". Тяхната продължителност в повечето случаи била под 30 секунди, а тематиката им включвала например представления на акробати или спортни състезания, включително първия заснет боксов мач в историята. Сред "сюжетите" имало и ежедневни случки със съмнителна развлекателна стойност като клипа с

най-известната кихавица в историята на киното - "Кихавицата на Фред От" (Fred Ott's Sneeze). Случило се така, че през 1884 г. френският бизнесмен и собственик на фабрика за фотографско оборудване Антоан Люмиер присъствал на една от демонстрациите на кинетоскопа в Париж. Антоан е впечатлен от видяното и веднага след като се връща в Лион, извиква синовете си Луи и Огюст на важен разговор. "Ето това трябва да направите", им казва той, показвайки им част от филмова лента от кинетоскоп. Двамата братя нямали нужда от много обяснения и веднага се захванали за работа. Те имали зад гърба си най-доброто техническо образование на своето време и разполагали със солиден опит от фабриката на баща си. При това Луи бил особено надарен инженер, изобретил нов фотографски процес още на 17-годишна възраст. Братята виждат два солидни недостатъка на Едисоновите устройства. Първо, кинетографът е масивна и тежка машина, която може да бъде използвана само в студио. Второ, кинетоскопът не можело да бъде използван за прожекции пред големи аудитории и това ограничавало потенциала за печалба. След няколко месеца работа Луи и Огюст създават своето устройство, наречено кинематограф (cinеmatographe), и го патентоват през февруари 1895 г. Машината включва редица важни нововъведения и представлява един от

инженерните шедьоври на всички времена. Кинематографът бил механично прост и надежден, задвижван с манивела, компактен и с тегло от едва 5 килограма. При това машината включвала в себе си целия кинопроцес - с нея филмът можело да бъде заснет, проявен, а след това и прожектиран. Тази комбинация "три в едно" сама по себе си осигурила експлозивен потенциал за развитието на киното. Кинематографът можело да бъде отнесен буквално навсякъде, като сутринта филмът можело да бъде заснет, следобед - проявен, а същата вечер да бъде прожектиран пред публика. Луи и Огюст въвеждат и превърналата се по-късно в стандарт скорост на лентата от 16 кадъра в секунда. Те заснемат първия си филм, показващ как работниците излизат от фабриката на баща им. Този филм, заедно с още няколко кратки ленти, бил показан на поредица от представления пред отбрана публика, първото от които се състояло на 22 март 1895 г. Братята очевидно имали добър маркетингов усет, защото тези частни прожекции породили оживени дискусии и добре подгрели публиката за истинския старт - първата платена публична кинопрожекция в историята, проведена на 28 декември в Париж. На това историческо събитие братя Люмиер показват 10 кратки филма. Реакцията на публиката е феноменална и моментално доказва стойността на киното като колективно забавление. Луи и Огюст не губят време и еднолично полагат основите на световната киноиндустрия във всичките й аспекти. Още в първите месеци на следващата 1896 г. вече са отворили кина в Лондон, Брюксел и Ню Йорк. Те тръгват и на световно кинотурне, което включва Бомбай и Буенос Айрес. Паралелно с това братята заснемат и финансират много филми, като до 1903 г. каталогът им включва над 2100 заглавия. Най-парадоксалният факт е, че при всичко това братя Люмиер очевидно не са имали дори най-бегла представа какво "чудовище" създават и какви колосални

креативни сили пускат на свобода. Те неведнъж казвали, че "киното е изобретение без никакво бъдеще", и отказвали да продават камерите си на ранни кинотворци като Жорж Мелиес. При това не остават само с думите. След като вече са запалили фитила на новата индустрия, през 1900 г. братя Люмиер се оттеглят от кинобизнеса и се отдават на своята страст - фотографията. С това работата на изобретателите в генезиса на киното приключила. Основите били положени, а сцената била готова за появата на творците като Жорж Мелиес, които взели разработените технологии и ги превърнали в изкуство. Творците, които в следващите десетилетия превръщат киното във фундаментална част от културата на човечеството, както и в най-могъщата индустрия за забавления на 20. век.