Кога ще пораснеш?

Всеки от нас е чувал този въпрос поне веднъж в живота си! Когато е трябвало да правим избор как да подължим  напред, каква професия да изберем, как да поемем отговорност за постъпките си или  когато от нас се очаква да постъпим разумно. Този въпрос обикновенно ни задават близките, приятелите, тези които са загрижени за нас.

Наистина кога порастваме в действителност? Когато забравяме какво искаме и правим каквото смятаме за правилно! Когато започнем да вярваме на утвърдени постулати като „Не се доверявай, „Не разкривай същността си пред никого”.
Когато ни обичат страстно или когато ни разбиват сърцето? Когато ставаме след като сме паднали или когато сме се изкачили толкова високо, че полетът надолу ще е смъртоносен?  Раните и болката ли са тези, които  ни изграждат като личности или моментите на щастие? Когато се съюзяваме с разума и мъростта или когато осъзнаем, че е време да ги оставим на закачалката вкъщи и да излезем на разходка с мечтите си? Дали съзряването е въпрос на светоусещане или въпрос на трезва  мисъл?

Със сигурност това не се определя от датата на раждане, защото светът е пълен с 80-годишни деца, дръзнали да реализират мечтите си и с 30-годишни старци, които преминават през живота без цел и посока!

Едно е сигурно - истински се променяме, когато в сърцето ни се настатят силните чувства като любовта, обичта, грижата за някой друг освен нас.  

Спомням си една малка история за любов, която изглежда почти невъзможна - но само на пръв поглед! Любовта между кленовия лист и една звезда:

„Много дълго те живели един без друг, много дълго - почти цял живот. Той трептял на вятъра, като останалите листа, радвал се на дъжда и на слънцето. Тя шепнела с другите звезди и звънтяла нощем над дърветата в парка. И макар че живеела във висините, рядко мислела за възвишеното.

Те били различни. Тя никога не би го познала сред другите листа, той не би я отличил от другите звезди. Животът им бил съвършено различен - на вид, по дължина и по смисъл.

Когато видят падаща звезда, хората си намислят желание. Когато видят падащ лист, си спомнят за зимата. Една нощ те започнали да падат и им оставало да проживеят още един миг живот. Един миг и край!

- Падаш ли?
- Падам ...
- Да падаме заедно?
- Заедно? Да, хайде!

Никой не знае кога се ражда любовта. Може би когато два погледа не искат да прекъснат нишката, която ги свързва. Може би когато две дихания се слеят в едно. А може би когато в цялата Вселена, цялото Мироздание не остава никой, освен двамата, които хората наричат влюбени.

Съдбата сама ги откъснала от техните светове и ги оставила насаме. За миг, всичко на всичко един миг, последния в техния живот. Но струва ли си да се мисли за това, щом в този последен миг те били заедно и се обичали? Какво би струвал техният дълъг живот - едно негово лято и милиарди нейни години - без този единствен миг? И толкова ли е важно колко е продължило щастието им, щом го е имало и те никога няма да го забравят?”

Може би истински порастваме не когато се затваряме за света от страх да не бъдем наранени, а в моментите, когато си позволяваме да обичаме и поемаме отговорността да  бъдем обичани истински, дори когато знаем, че можем да бъдем наранени! Отваряме сърцата си за някого или нещо, което става по-важно от самите нас. За един кратък миг или за един цял живот  -  няма значение. В глобален план и на езика на учените - това е само въпрос на компартиментите простарнство - време.

Но истински големи ставаме, когато имаме смелостта да признаем чувставата и слабостта си.

Това е моята истина. Вашата може би е друга.Това ни прави различни и придава цветове на живота ни.

Аз пораствам истински, когато обичам. Когато сутрин погледна в очите на децата си и когато чуя гласа на любимите си хора. Когато получа SMS  с топла дума от близък човек  и когато срещам усмивката на приятелите си! Те ме карат  да се чувствам цяла.