Преходът продължава

Нов период на политическа и икономическа трансформация - това вещаят събитията от последната седмица. Преди време мои колеги излязоха с тезата, че преходът е свършил. Още тогава публично се разграничих от подобен извод, а случилото се тези дни категорично потвърди правотата ми. Няма как преходът да е свършил, когато целите му не са постигнати. За 23 години българското общество построи фасадна демокрация, изгради икономика, контролирана от арогантни олигархични кръгове, с дълбоко преплетени бизнес, политически и откровено престъпни интереси.

Хората излязоха на улицата, защото нямат какво да губят нито в икономически, нито в политически план.

Борисов дойде на власт с обещанието да поправи грешките на прехода, да въздаде справедливост, която народът ни очаква с всеки следващ кабинет от началото на прехода. Може и да е имал добри намерения, но реалностите се оказаха различни. Финансовата политика на Дянков не бе реалистична от самото начало, а впоследствие се оказа и дълбоко сбъркана. Манията за финансова стабилност и нисък бюджетен дефицит прехвърли всички тежести на трудно въртящата обороти българска икономика върху плещите на не особено конкурентния български бизнес.

Така още през първите три месеца от управлението на ГЕРБ бяха спряни плащанията по обществените поръчки. Бизнесът реагира като закри стотици хиляди работни места, ограничи плащанията към социалните фондове и окачи безработните на изтънелия и без това бюджет на държавата. Оттук нататък негативната спирала на икономическо развитие беше предначертана.

Вторият удар беше по администрацията. Още с уволнението на първия здравен министър Божидар Нанев бе даден ясен знак. При това управление най-безопасно е бездействието, всяка инициатива може да бъде наказана, така че – по-кротко. И без това мудната българска администрация съвсем заспа.

През първата и втората година от управлението на Борисов на повърхността всичко изглеждаше спокойно, но в дълбочина вече са зреели симптомите на разрухата. Премиерът се успокояваше, че ролята му на строител ще покрие с прах неизпълнените обещания за справедливост. Да се скараш с елита изглежда дребна работа, страшното е когато на улицата се излее недоволството. Така в първата година беше ударен бизнесът, на втората – средната класа, а на третата – всички.

Борисов май последен разбра, че е загубил народната любов. Сляпо вярваше на гуруто си - Дянков. Точно това разминаване доведе до светкавичната и нелогична оставка, която срази всички – и протестиращи и опозиция.

На Станишев му трябваха цели четири часа, за да се овладее след шока. Всички планове, тънки сметки, подмолни организации се сгромолясаха. Исканията на протестиращите бяха изпреварващо изпълнени. Остана хаосът и страхът. Докъде ще стигнат исканията? Ще издържат ли институциите!? Какво се случва с монополите!? Кой командва държавата!? Ще имаме ли устойчиво държавно управление при следващия парламент или мразените стари партии ще бъдат бързичко и регулярно гонени с хули. Ще има ли нови политически субекти, които да канализират общественото недоволство!? Какви са възможните граници на гражданско участие, които няма да задавят фалиралата политическа система!?

Ясно е, че старите политически актьори се опитват със сетни сили да удържат статуквото, разчитайки не хаоса и неподготвеността на улицата. Но също така, че улицата повече от всякога държи властта в ръцете си.

Бойко Борисов създаде прецедент в новата българска история – всеки път отстъпваше на всеки уличен натиск. Така протестът доби самочувствие, лиши се от постсоциалистическите си комплекси, проумя, че колкото по-нахален и провокативен изглежда, толкова повече всява страх у политиците. От тук нататък едва ли ще сме свидетели на 45-дневни стачки, подобни на учителската по времето на тройната коалиция. Вероятно властта дълго ще се търкаля по улиците, докато намери следващия си лидер.

Мира Янова, Институт за социални изследвания и маркетинг МБМД