Трябва ли ни валутен борд

В България разговорите за икономическа политика спират, колчем стигнем до темата за валутния борд и мантрата, че трябва да спазваме финансова и фискална дисциплина за да имаме едни от най-ниските равнище на дълг към БВП. И така от осемнадесет години. Стабилността е трудно постигнато състояние, но без развитие нейната цена ескалира - бавно и неусетно - до границите на своето отрицание.

Истината е, че сме закотвени на най-ниските равнище на благосъстояние в ЕС.

Главната ни цел е по-високо жизнено равнище и благосъстояние, а валутният борд и ниските дългови равнища са само средство.

Тъй като целта - по-високият стандарт - не може да бъде грешна посока, трябва да променим средствата - или нещо не правим както трябва или пропускаме да  направим нещо, което ни убягва. Второто обяснение изглежда по-логично - реформите у нас не само че буксуват: те трудно не започват. Най-вече "майката" на всички реформи - съдебната, която за пореден път бе отложена.
Поради някаква си самоналожени възприятия, издържани в крайно либертариански дух, у нас се твърди, че държавата не трябва да прави икономическата политика - да оставим всичко на пазарните сили. Това е откровено невярна теза, особено във времена в които пазарните рискове са свързани със значителна доза реални дестабилизиращи непазарни въздействия на хора, които няма как да се самобалансират без съзнателни контрадействия на други хора. Така се роди олигархията - ще се изненадате колко от олигарсите в последните двадесет и под години настояват за по-малко държава или по-точно за държава, която от едната страна могат да използват за достъп до финансови ресурси и привилегии, а от друга - съдебната и правораздавалетланата - да не им наднича в делата. У нас самоналагащият се пример е КТБ. В еврозоната е гротескната политика на количествени улеснения, ниските лихви и играта с дълговете.

Накратко - налице е нарастващо въздействие на извънпазарни фактори, в това число най-вече политически и геополитически. Без съзнателна икономически политика за компенсация и неутрализация на тези въздействия сме обречени завинаги да останем на последното място на ЕС. Дори ако страни като Албания влезнат в Европейския съюз няма да бъдат далеч деня, в който ни изпреварят, тъй като имат по-динамични растежни фактори.

Професор Стив Ханке ни зове да не влизаме в еврозоната, но забравя, че чрез твърдото привързване към еврото ние на практика консумираме всички ефекти на монетарната политика на ЕЦБ и на трусовете в нея. В този смисъл въпросът за влизането в зоната на еврото е интегрална част от по-големия въпрос за членството в Евросъюза. В този смисъл призивите да не влизаме в еврозоната при твърдата привръзка към еврото и тясното сако на валутния борд не са особено умен и най-вече лишен от смисъл призив.

Докато ЕЦБ направи всичко възможно чрез банките и правителствата да се налеят трилиони евра в икономиката на страните от еврозоната, които без съмнение изиграха роля за стимулиране на икономическия растеж, ние регистрираме скромни и при всички случаи не достатъчни за догонващо развитие

темпове на растеж. У нас няма кой да налее подобна евтина ликвидност в банките, което поставя нашите компании и потребители в по-неизгодни условия спрямо тези в еврозоната. От там изводите за по-ниска конкурентноспособност и достъп до пазари.

Да, тази политика на ЕЦБ само задълбочи проблеми в еврозоната, защото структурата и качеството на дълговете на много страни, банки и корпорации в еврозоната рязко се влоши, т.е. ако има падане, а то изглежда неизбежно, то ще бъде от по-високо и по-болезнено..

Лихвените равнища спаднаха радикално, което само увеличи лихвения спред с равнищата, на които заемат българските клиенти на банки. Да не говорим, че след КТБ банките се намират в менгемето на много по-строги изисквания към оценката на кредитните рискове, което на практика свива и без това слабото желание и въможност на българския бизнес да се кредитира чрез банки. Не се учудвайте, ако по-голяма част от българския бизнес се стреми да реализира растеж чрез финансиране от собствения си кешов поток или отвън. Не е трудно да се пресметне какви са растежни тавани.
Ниските дългови равнища към брутния вътрешен продукт при тази вакханалия на неспазване на бюджетни дефицити и фискална дисциплина в Еврозоната - претеглени през новините за тревожно състояние на ключови западни финансови институции и най-вече радикалното изоставане на Европа в отношение на технологии, растеж, иновации и структурни баланси не могат да не предизвикват въпроси към политиката или по-скоро липсата на спефични политики на растеж у нас - какво прави България при тези негативни тенденции, още повече, че сме закотвени на последното място в ЕС?. Само с фанфари и медийни внушения няма да минем.

С валутния борд и твърдата привръзка към еврото България инкасира всички негативи на еврозоната, на политиката на ЕЦБ което обезмисля стоенете ни извън нея с твърда привръзка и валутен борд. Дори водещи икономики - доскоро символ на развитието - като датската и финландската изпитват сериозни проблеми. Банки икони на стабилност като Дойче банк са разследвани. Островите на стабилност изчезват - няма свещени опори - всичко се движи и единствено собственото движение дава спасение и равновесие.
Европа изостава от САЩ и от Азия - вече системно и значително и е на път да блокира един от малкото си спасителни пътища за изход от ситуацията - споразумението за инвестиции и търговия със САЩ - не, че е перфектно и няма нужда от допълнителни преговори. Тревожно е отношението и участието на Европа към новите технологии и иновациите в икономиката, като източник на развитие. Болестта на "европейските фондове" е особено силна у нас - вместо иновации, инвестиции в изследване и развитие и управление на предприемаческия риск, ние залагаме на грантове и субсидии от ЕС и то в сфери, в които има достатъчно пазарни възможности и ресурси.
Още по-тревожно е, че в банковата и финансова сфера в ЕС назравят процеси, които не вещаят нищо добро. Гърция е най-малкият проблем. Задбалансово осчетоводените дългове на банките светят, а отписването им като загуби ще изправи правителствата на съответните страни пред поредното поемане на загуби от данъкоплатците и наливане на пари в името на системната стабилност.

Проблемът на Европа, че расте бавно и некачествено, липсват специфично оптимизирани за съответните страни растежни политики на ЕС, докато основното ударение е на монетарните лостове през ЕЦБ. В икономиката на еврозоната се наливат огромни пари, лихвите дори са отрицателни, но от това няма особен, да не говорим дълготраен, ефект и икономическия ръст е повече от скромен, при всички случаи несравним с тези в САЩ и Азия.

Европа издъхва под тежестта на своите политически предразсъдъци, на социални, здравни, миграционни тежести и най-вече поради липсата на координация и синхрон между общоевропейски и национални политики. В същото време докато Европа продължава своя дрейф на национално равнище, европейската бюрокарция успява да "фосилизира" общи политики на ЕС чрез налагането на абсурдни общоевропейски цели и стандарти в сферата на производство, екология, безопасност, климатични промени, в които единственото, което е очевидно са по-високите разходи. Вместо да сближават жизненото равнище и изравнят разликите между отделните страни и региони в ЕС, този тип политика води до изолацията и отчуждението на значителни групи и страни. Режимът на постоянни фискални и финансови ограничения, който и без това не се спазват, без адекватна растежна и стиумлираща политика, обрича Европа и най-вече слабите й звена на постоянна загуба на позиции и конкурентноспособност.
Това се отнася в пълна степен за България. Въпреки, че износът ни расте, най-вече спрямо трети страни и благодарение на по-евтиното евро, това не уплътнява веригата на местната добавена стойност и не води до по-високи доходи на заетите или приходи в хазната, до усилването на реформите и устойчиви растежни перспективи.
Въпреки спазените критерии за бюджетни дефицити и фискална дисциплина, постоянния режим на строги икономии и на "затегнати" колани - входящите капиталови потоци и особено делът на качествените като структура - например в изследвания и развитие - чуждестранни преки инвестиции не расте. Само с европейски фондове България не може да направи нищо значително, още повече, че матрицата на тяхното използване създава собствени проблеми - защото поставя значителни групи от населението и пазарни субекти в устойчиво привилегировани позиции, т.е. в непазарна среда и зависимости.

Цели сектори от икономиката се огъват по тежестта на споделената цена на изключителни тежките последствия на незапочнатите реформите. Именно поради високите стартови разходи те продължават да се отлагат, като обезкървяват публичния и корпоративните бюджетит без да дадат ползите на по-високата степен на свобода и ефективните институции.

Примери много, но като че най-ярките са енергетиката и ж.п.транспорта, претеглен през съдбата на БДЖ. Ако състоятелността и логиката на реформите се извежда от умението на мениджмънта в тези сфери да балансират новите си перспективи на развитие на сегашното равнище разходи и приходи, то очевидно реформата в БДЖ никога няма да се състои. По-ниските разходи не могат да реализират реформи, защото новите равнища на ефективност и по-ниските загуби изискват стратегическа визия и инвестиции. Без рестарт на ново технологично равнище, се затъва все повече в дълг, икономиката и най-вече потребители не могат да получат съразмерна като качество и конкурентност услуга както при товарните, така и при пътническите превози.  Така се затваря кръгът на самоусилващата се несъстояла се добавена стойност и срив в ползването на услугите, които само вдигат летвата на стартовите разходи на реформите за всеки следващ управленец. Последствията се инкасират от всички сектори в икономиката, тъй като ж.п. превозите са системна публична инфраструктура, чиято целесъобразност не трябва да се доказва само с прекият профил на приходи и разходи, а със системната

значимост за другите отрасли в икономиката и за населението.

Основният аргумент против реформите - във валутен борд сме и в бюджета няма пари. Не трябва да наливаме пари в БДЖ защото ще увеличим дълга! Съгласен, но стягането на корсета в името на ниските равнища на дълга, докато в Европа и особено в еврозоната  реално се печатат пари, в компаниите и инфарструктурата се налива на практика неограничена ликвидност, която ни обрича на още по-голяма изостаналост кънти със своята академична абстрактност . Докато около нас се опрощават стотици милиарди не само на Гърция, и на свързаните с гръцкия дълг банки в ЕС, екстремните варианти на самоналожена ни дисциплина отлага възможността чрез реформирани сектори да постигнем по-висок жизнен стандарт или икономически растеж. Въздържането от финансиране на реформи, които ще ни спестят бъдещи дефицити и дългове, ще доведе до състояние на тихо и постепенно покачване на дълга - на каквото сме свидетели - и до още по-високи стартови разходи на реформите в името на управленския комфорт. И така докато накрая не се окажем с високи дългове и без реформи - по партитурата, която Гърция се учи да живее.

Така е и в енергетиката - без външно финансиране и наливане на ограничен, целеви и обвързан с контрол и отчетност, свеж ресурс - в това число и чрез целеви реформаторски заем - системата не може да намери своето равновесие при преход към свободен пазар. Така ще се окажем пред прага на разпадаща се база от активи и с единствения вариант - фалит и форсирана приватизация.

Приветствам по-радикалния подход към привилегированите в енергетиката, но възможността в устойчиви и постепенен режим да намерим скрити ниши на приходи в енергетиката, които да удовлетворят всички е твърде химерна. Буферният фонд, който трябва да се финансира доброволно от всички участници в системата също изглежда утопия - никой няма излишни пари по веригата. Това е като с доброволните вноски във Фонда за гарантиране на депозитите на гражданите - уж трябваше банките да осигурят достатъчен ресурс чрез доброволни вноски, а излезе, че държавата пак трябваше да налее пари за да плати "гарантирани" от фонда влогове в КТБ. Не дай боже междувременно нова банка да "потъне".
За намаляването на загубите по веригата трябват инвестиции, а инвестиционните програми са в колапс.

Именно за да избегнем постепенно плъзгане към висок дълг без реформи те трябва да стартират час по-скоро и да бъдат финансирани адектватно, без да се самострахуваме, че ще увеличим дълга. По-високи разходи и генерирането на нов дълг до Маастрихските критерии са винаги по-приемлими и в дългосрочен аспект по-оправдани от ескалиращите дългове на отложените и несъстоялите се реформи.
Особено в еврозона, която се разтърсва от масово натрупване на дългове на суверенно и корпоративно равнище.
В същност истинската дилема е, че изходът от валутния борд е възможен само при членство в Еврозоната. Колкото по-скоро, толкова по-добре.