… а нас също ни тресе!

Няма как коментарът тази седмица да не е посветен на трагедията в Япония. Един народ, който винаги е заставал срещу суровата природа с увереността, че може да я победи днес търпи тежко поражение. И всички ние сме едновременно потресени и възхитени от това; желанието на всеки човек да помогне по някакъв начин е с най-искрени подбуди. Но на японците сега ще им трябва най-вече време, а никой от нас не го владее. Време, което те няма да изгубят, а ще използват, за да си върнат отнетото от природата.

Няма как в коментара да не споменем втората много страшна дума – радиация. Авариите в централите „Фукушима” все още държат света изтръпнал в неизвестност за последствията от тях. В България по традиция изтръпваме от подобни събития, независимо къде се случват, защото тук властта обича да прикрива сериозността на положението и да успокоява хората, че всичко си е в реда на нещата.

И по време на Чернобил, и при бомбардировките с обеднен уран над Югославия две различни правителства криха истината и заплахата, от страх да не ги залее цунамито на общественото недоволство. И сега, макар опасността да е много далече, инстинктивно мнозина от нас не вярват на официалните изявления, че няма никаква опасност.

Да, Япония е далече, но опасността при нас винаги е налице – защото ако има в света държава, чийто власти и големи фирми да позволят нещо радиоактивно за продаване или за унищожаване да влезе контрабанда и да заплаши здравето на хората – то това е именно България.

Информациите за сделки с метали от Чернобил и горене на радиоактивни отпадъци в „Кремиковци” са публично достояние, но никому не е повдигнато обвинение за заплаха срещу здравето на хората, няма дори задълбочени разследвания по случая. Защото такива случаи е имало и ако на някой му се удаде да направи подобна „мръсна” сделка – ние всички сме почти сигурни, че ще я направи. Много ми е болно да направя подобно заключение, но няма как да го скрия.

Сега всички държави и ЕС правят преоценка на политиките си по отношение на сеизмичната защита в строителството, в плановете си за строеж на нови ядрени мощности. И пак една българска поговорка: „След дъжд – качулка!” отразява най-силно колко далеч са всички от хладнокръвието и куража на японците.

Защото когато земята под краката ни е спокойна, ние сме склонни да забравяме, че един ден буквално може да се отвори и да ни погълне – заедно с незаконното строителство, заедно със занижените критерии при строежа на сгради, мостове и пътища и не на последно място – заедно с хората, които са позволили всичко това. Затова днес всички по-скоро трябва да помогнем на японците с каквото можем, а за политиките и размяната на удари между газови, петролни и ядрени лобита ще има достатъчно време след това…

Човешко е да не се мисли непрекъснато за лоши неща. Но е важно да мислим за тях изпреварващо и да взимаме мерки ПРЕДИ, а не СЛЕД. Така японците живеят на своя малък Остров на изгряващото слънце и са третата икономика в света – след тези на държави, които имат на разположение големи цели и най-вече – стабилни части от континенти. И вероятно скоро ще видите, че макар и не забравили за ужаса на трусовете, цунамитата и радиацията те ще се радват на прости и нетрайни неща като разцъфването на вишневите цветове…