Да ходиш по вода

Загубите на ценния ресус достигат 60%, споделя инж. Иван Моллов. Той е изпълнителен директор и член на Управителния съвет на „Райкомерс Конструкшън“ ЕАД. Инж. Моллов завършва висшето си образование в ТУ, София, и има дългoгoдишeн мyлтинaциoнaлeн oпит във втopия пo гoлeминa в cвeтa xpaнитeлeн кoнцepн.„Райкомерс Конструкшън“ ЕАД се занимава с проектиране и строителство на водопроводни и канализационни мрежи, строителство на пречиствателни станции и депа за отпадъци. Вече над 32 години „Райкомерс Конструкшън“ ЕАД е стъпила стабилно на българския пазар и се развива успешно и извън границите на България. През последните 15 години е под ръководството на инж. Иван Моллов, който е член на Изпълнителното бюро  и зам.-председател на  Управителния съвет на Камарата  на строителите в България (КСБ).

Какво е качеството на ВиК инфраструктурата в страната?

Този въпрос няма еднозначен отговор, защото покритието на водоснабдителната мрежа у нас е близко до 100%, а в много държави, сравнително по-добре  развити, то е между 70– 80%. От друга страна обаче, нивото на загуби в България е много високо, защото мрежата е доста амортизирана, изградена е преди повече от 30–40 години, а в отделни райони на столицата мрежата е на над 100 години. По отношение на инфраструктурата за отвеждане на дъждовните и отпадните води е малко по-различно – покритието е доста по-ниско и към началото на 2022 г. е 73%, а по отношение на пречистването процентът е още по-нисък – 63%. Качеството на тази инфраструктура също не е в особено добро състояние, но докато при водоснабдителната мрежа от количеството на загубите на вода сравнително лесно може да се съди за състоянието на тръбопроводите, то при отпадните и дъждовните води това не е така.

Какъв е размерът на загубите на вода и как могат да бъдат намалени?

По отношение на загубите на вода, за съжаление, ние не сме от първенците. Нивото на загуби на вода в България е доста високо, като към края на 2021 г. средно за цялата страна те са 60% – т.е. от всеки 10 л вода, постъпили в мрежата, само 4 л достигат до потребителите! Основната причина за това е липсата на текущо адекватно финансиране за поддръжка на изградената инфраструктура.

Това, което може и трябва да се направи, е с различни методи да се намалят загубите, както и да се въведат стимули за опазване на водните ресурси. Най-добият, но, за съжаление, и най-скъп метод за намаляване на загубите, естествено, е цялостна подмяна на амортизираните водопроводи. Следващ метод е посредством регулиране на налягането. По този начин загубите могат да бъдат намалени чувствително, като за това обаче е необходимо да се изградят определени зони, в които да се поддържа необходимото налягане за осигуряване на адекватно водоснабдяване.

Ще дам един пример – за да може в една жилищна зона да достига вода до високите етажи над 10-и и 12-и, е необходимо да се поддържа сравнително високо налягане и в останалите части на квартала, където жилищните сгради са по-ниски. Ако тези високи сгради се обособят в отделна зона, може да се поддържа доста по-ниско налягане в останалата част и съответно това да доведе до намаляване на загубите. Трета възможност е всъщност да се установи къде точно са най-големите загуби и да се акцентира върху подмяна на тръбопроводите или да се зонира специално в тези области. Т.е. към мерките за намаляване на загубите да се подхожда „умно“ и да се прилага комбиниран подход след обстоен анализ и оценка на състоянието. При всички случаи намаляването на загубите е свързано с инвестиции, тоест няма как да се случи, без да бъдат направени капиталови разходи в поддръжката и подмяната на изградената инфраструктура.

Какви инвестиции са направени през последните 10 години и колко още са необходими, за да има страната ни съвременна водоснабдителна мрежа?

През 2015 г. в доклад на Световната банка беше обявено, че необходимите инвестиции в следващите 10 години са в порядъка на 12 млрд. лв. (или 1,2 млрд. лв. годишно). Това на практика не се случва, защото от 2007 г., откакто сме част от Европейския съюз, инвестициите във водна инфраструктура са основно по линия на европейското финансиране – по Оперативна програма „Околна среда“ (ОПОС), отчасти по Програма „Развитие на регионите“ (ПРР) към МРРБ и „Програма за развитие на селските региони“ (ПРСР) към ДФЗ. По ОПОС за сектор „Води“ целият бюджет за 7-годишен период е по-малко от 2 млрд. лв. (или около 250 млн. лв. средногодишно). Това означава, че изоставането ни спрямо тези 12 млрд. е значително.

 Все пак освен европейското финансиране има и частично национално финансиране. Според последния публикуван доклад на Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) инвестиции от ВиК операторите в публични активи са около 100 млн. лв. годишно и също толкова по линия на Предприятието за управление на дейности по опазване на околната среда (ПУДООС) към Министерството на околната среда и водите. Тоест груба сметка показва, че на година инвестираме около 450 млн. лв. във водна инфраструктура, или за 10-годишен период това са 4,5 млрд. лв., при положение че са необходими 12 млрд. лв.

Кой трябва да направи тези липсващи инвестиции? Може ли да се разчита и на публично-частни партньорства за подновяване на инфраструктурата?

За съжаление, финансирането по линия на Европейския съюз все повече и повече ще намалява. Един от източниците, разбира се, е националното финансиране, което обаче е в недостатъчни размери. Следващ източник е чрез самофинансиране на сектора или повишаване на цените на предоставяните от водните оператори услуги, така че секторът да се самоиздържа. Знаем, че водата е ресурс, който трябва да бъде достъпен до всички граждани и в този смисъл цената на услугата водоснабдяване не може да надвишава определени социално поносими граници, които са определени от КЕВР за всеки отделен регион.

 Още един източник е частното финансиране, като тук наистина има неексплоатирани възможности, тъй като на практика в нашата страна публично-частното партньорство не е намерило своето приложение основно поради липсата на адекватни законови регулации и механизми. Дори в последното предложение за закона за водите терминът публично-частно партньорство не се споменава. Дори концесията като вид публично-частно партньорство, като нещо, което имаме в София повече от 10 години, с всичките си плюсове и минуси също не присъства даже като терминология в закона. Това смятам е един много голям пропуск, защото все повече във всички сфери на обществения живот е необходимо да се осигури достъп на частни капитали, тъй като е очевидно, че националните бюджети не могат да се справят с всички предизвикателства.

Кои са основните проблеми, които стоят пред този сектор в момента, и какви са пътищата за тяхното решаване?

Проблемът, който винаги е стоял в последните може би 25 години, е недофинансирането на отрасъла.  Затова казваме, че това е хроничен проблем и той е в няколко посоки – няма достатъчно средства за изграждането на инфраструктура, за нейната поддръжка и за рехабилитацията ѝ. Недофинансиране на самите ВиК оператори – не е тайна, че във ВиК дружествата средното ниво на заплащане е доста по-ниско от средното за страната. Това е продиктувано от необходимостта да се поддържа определено ниво на разходите в зависимост от държавно регулираната цена на предоставените услуги. Надявам се, повечето от нас са запознати със сериозния проблем, пред който се изправиха ВиК дружествата през изминалата година. Заради драстичното повишение на цените на електроенергията разходите им скочиха драматично в пъти, цените на услугите не могат да бъдат повишени и редица ВиК дружества бяха изправени пред невъзможния избор дали да платят заплатите на служителите си и да продължат да обслужват и поддържат мрежата, или да си платят електроенергията, или просто да обявят фалит и да преустановят предоставянето на услугите за населението. Това е един от основните проблеми.

Вторият съществен проблем е нарастващата необходимост от квалифицирани кадри в сектора – справка в регистрите на специализираните в областта средни и висши учебни заведения показва драстично намаляване на приетите и на завършващите ученици и студенти. В много от специализираните строителни училища дори специалностите, свързани с водно строителство, нерядко биват закривани поради липса на интерес. Така, от една страна, ниското ниво на възнаграждение, от друга, липсата на квалифицирани кадри поставят на много високо ниво въпроса за обезпечаване на необходимите човешки ресурси за поддръжка и експлоатация на ВиК мрежите.

Трети проблем, който се появи през последните две години, свързан с пандемията и впоследствие с войната в Украйна, е, че разходите за изграждане и поддръжка на водната инфраструктура нараснаха значително, и то непредвидено. Както отбелязах по-горе, възможностите за осигуряване на допълнителни приходи на операторите са крайно ограничени. Невъзможно е да бъдат променяни или увеличавани цените на предоставяните услуги заради необходимостта от спазване на така наречения праг на социална поносимост. Всички строителни фирми в момента са изправени пред крещящата необходимост от индексация на цените по вече сключените договори за строителство от преди две-три години. Докато в останалите сектори е възможно съответните инвеститори да привлекат заемно финансиране, за да обезпечат тази индексация, то във ВиК сектора това е възможно единствено чрез осигуряване на допълнително безвъзмездно държавно финансиране. Подчертавам безвъзмездно, защото в противен случай всяко повишаване на разходите автоматично води до необходимост от повишаване на цената на водата.

В началото на първия програмен период на ОПОС 2007–2014 г. беше поставена задачата пред нас да изградим пречиствателни станции за отпадни води (ПСОВ) във всички 121 агломерации с над 10 хил. еквивалент жители до края на 2010 г., а до края на 2014 г. да постигнем пълно съответствие с европейските екологични норми и да изградим ПСОВ и в останалите над 300 по-малки агломерации. Това не успяхме да го направим. За съжаление, не успяхме да го направим и през втория програмен период, като общият брой на действащите ПСОВ в края на 2021 г. е едва 132. Незавършването  и нереализирането на проектите по изграждане и модернизация на ВиК инфраструктура може да доведе до провал на цялата програма „Околна среда“, тоест непостигане на заложените цели и показатели, което да доведе до необходимост всички изплатени вече по линия на Кохезионния фонд средства от Европейския съюз да бъдат върнати и безвъзвратно загубени.

От всичко, казано дотук, е видно, че ситуацията във ВиК сектора е много тежка, но все още имам надежда, че ще използваме възможностите по най-ефективния начин и ще се намери политическа воля за решаване на проблемите и преодоляване на препятствията. 

Борис Вълчинов. Интервюто е част от второто специално издание „Строителство инвестиции“ на списание „Мениджър“. Може да бъде намерено в разпространителската мрежа, както и в мобилното приложение ZinZin.