Четиво в аванс: "Екс орбита" на Васил Георгиев

"2097 година

Пемпо и Марион се качват на велосипедите си, за да отидат и разберат какво е останало от къщата на прабаба им и прадядо им. В Самоград, в края на държавата, в онзи изолиран район, за който не се чува нищо или поне нищо добро.

В автономния град Марион изчезва, а Пемпо е отвлечен от трансменталистите – организация, която цели да спаси човечеството, като възсъедини човека с отдавна забравения Разум."

Това е литературният тийзър на най-новия роман "Екс орбита" на Васил Георгиев - един от най-четените, оригинални и модерни  съвременни български писатели. Той излиза на 7 април, под издателството на ИК "Хермес".

„Екс орбита“ е иронична антиутопия, към която ни тласкат съвременната масова култура и политика. В същото време „Екс орбита“ е увлекателен и динамичен биопънк роман.", казва авторът му.

А какво представлява „екс орбита“? "Състояние на просветление? На нирвана? На връзка с Висшата сила? С коя Висша сила – Бог, Несъзнаваното или нещо още по-неясно? Заповядайте в книгата – тя е моето интелектуално предизвикателство към вас.", добавя той.

 Представяме ви откъс от новия роман на Васил Георгиев:

*****

Огледа градинката. Изчака минута. Нямаше я никаква.

 Може и да бе тръгнала сама към къщата. Можеше да го изчака, но не беше в стила й да прави жестове към брат си. Нищо че му се подуха шенкелите да върти педалите чак до това забито място – достатъчно бе да се отклони десет метра и тя веднага го заряза.

Качи се ядосан на колелото и тръгна по улицата, от която дойдоха. Караше покрай измазаните къщи с чисти прозорци и боядисани в бяло покриви, парници, кокошарници и градини, дървета, пътечки, фуражни клетки и плевни, кладенци и резервоари за дъждовна вода, подредени в някакъв причудлив, дори малко зловещ ред. Това беше нещо ново за Пемпо, който от двайсет и шест години живееше сред софийския упадък и го приемаше за нещо изначално и вечно – имало го е преди него, щеше да го има и след него.

Но тук не беше така. Виждаше се, че хората, освен че бяха съхранили направеното преди тях, бяха сложили и някоя и друга тухла отгоре. Пемпо не беше сигурен доколко това усилие въобще си струва труда, но със сигурност изглеждаше различно, любопитно и възбуждащо – зелено, подредено, миришещо на пролет, цветя и тор.

Марион трябваше да е на не повече от стотина метра напред. Но не я виждаше по правия път пред себе си. Стигна до някаква пряка и след кратко колебание зави надясно. Улицата беше пълна с хора –облечени в работни дрехи, с инструменти или сечива в ръце, някои ходеха пеша, други се придвижваха с колела и каруци.

Спря и потърси сестра си през конектора. Нищо. Нямаше информация и за момичето от площада – изглежда, профилът й бе заключен или бе игнорирала поканата му. Все пак понякога сестра му не чуваше конектора, друг път нарочно изключваше режима на проследяемост. Поколеба се дали да не се върне в градинката, но реши най-напред да иде до къщата.

В къщата нямаше никого. В кухнята върху прашната маса Марион беше оставила палатката, спалния чувал и храната. Изненадващо на масата имаше и десетлитрова поцинкована кофа.

Раницата й обаче я нямаше.

Някой беше влизал. Или не.

Странно.

Или беше отишла да налее вода, за да започне чистенето? Но защо ще налива вода с петдесетлитрова раница на гърба? И без кофата, която си стоеше на масата. И откъде се беше взела тази кофа?

Бяха минали не повече от пет минути.

Беше напълно възможно Марион да го чака някъде в градинката или да е отишла до някой магазин. Да е скрила раницата от крадци, преди да излязат. Да е намерила кофата в къщата.

Трябваше да се върне в парка.

Там също я нямаше. В градинката играеха деца, наблюдавани от седналите по скамейките майки. Гледката успокои Пемпо – явно не се бе случило нещо извънредно, което да разтревожи майките – например да се е появило Злото, което да прибере в голямата си торба хора, деца и подобни.

Пробва пак да намери сестра си с конектора – без успех. Защо сестра му ще офейка ей така, докато той прави жалки опити да се запознае с някаква проста селянка? Пемпо седна на една от пейките пред летния театър. Опита за трети път да намери сестра си. „Обади се, моля те“, почти прошепна.

Не му оставаше друго и със стегнато сърце се върна при лелята с гумения показалец, която регистрира постоянния им адрес, за да я пита дали знае нещо.

– Не, мойто момче – отговори чиновничката и се усмихна игриво. Пемпо забеляза това. Сигурно още се мислеше за хубава, а си беше лелче и половина. Мразеше да го наричат „мойто момче“, но от жената това прозвуча толкова закачливо, че дори му хареса. – Може да си е тръгнала.

– Че ние сега дойдохме!

– В Самоград не се разрешава престоят на външни лица без регистрация повече от четиридесет и осем часа – издекламира някаква алинея лелята.

– Сестра ми се регистрира.

– Грешиш, мойто момче – поклати глава жената. – Регистрира се само ти. Тя не пожела.

– Невъзможно! – възкликна Пемпо. – Нали бяхме заедно!

– Аз ти казвам, пък ти, ако щеш, вярвай! Ако смяташ, че е изчезнала, отсреща е полицията, дано там помогнат – отпрати го лелята с престорено загрижена физиономия.

– Значи, така – рече Пемпо. Каза довиждане на жената, която го гледаше с любезната и малко нетърпелива усмивка на човек, който е сторил възможното да помогне, няма какво друго да направи и не желае да го безпокоят повече.

Излезе навън.

Значи, го бе излъгала! Просто си бе тръгнала. Нямала е никакво намерение да остава в града! Ама нали тя го ръчкаше да дойдат тук?

Трябваше да си изясни цялата тази работа. Ще отиде в полицията. Въпреки че беше свикнал тя да търси него, а не той нея.

***