Четиво в аванс:„Приятел и враг” на Матю Фицсимънс

Преди десет години внезапно изчезва дъщерята на сенатор Ломбард. Случаят се превръща в медийна сензация, но общонационалното издирване на четиринайсетгодишната Сюзан така и не дава резултат. Днес Бенджамин Ломбард е вицепрезидент на САЩ и кандидат за президентския пост, а тази мистерия продължава да обсебва страната. За легендарния хакер и бивш морски пехотинец Гибсън Вон трагедията е лична –двамата със Сюзан са израснали заедно, за него тя е повече от сестра. Затова, когато частна фирма се обръща за помощ към него, той с готовност се включва в подновеното разследване. Тайнствен източник подава нова информация за случая, а откриването му изисква умения, каквито притежава само компютърен гений като Гибсън. Изплуват мрачни тайни, свързани със семейство Ломбард, а безмилостни политически играчи няма да се спрат пред нищо, за да скрият истината. Но Гибсън Вон е винаги една крачка пред всички – и приятели, и врагове. Това е кратката версия на новия роман „Приятел и враг” на Матю Фицсимънс - зареден с адреналин трилър, в който има всичко – политическа интрига, убийства, съспенс. И герой, който обещава да задържи вниманието ни с нови приключения в киберпространството.„Приятел и враг” излиза на 21 юли (четвъртък) от издателство "ОБСИДИАН". Предлагаме ви в аванс откъс от нея:   

***

Гибсън Вон седеше сам на бара в „Найтхоук“. Беше време за закуска и заведението беше абсолютно пълно. Но шумът наоколо трудно достигаше до съзнанието на Гибсън. Очите му бяха приковани в телевизора на стената. По новините отново пускаха онзи материал. Беше станал част от духа на времето в Америка – разнищван и анализиран през годините, послужил като основа за филм, тема на телевизионни предавания и песни. Като повечето американци Гибсън го беше гледал безброй пъти и като повечето американци не можеше да отмести поглед, независимо колко често го показваха. И как би могъл? Беше единственото нещо, останало му от Сюзан.

Първите кадри бяха зърнести и бледи. Картината се тресеше и разпадаше; разкривени линии пробягваха по екрана. Управителят на магазина явно беше използвал многократно една и съща видеокасета.

Охранителната камера, поставена зад касата, бе заснела случилото се в придобилата печална известност бензиностанция в Брийзуд, Пенсилвания. А ефектът на записа се дължеше на факта, че можеше да е направен навсякъде. Във вашия роден град. С вашата дъщеря. Лишените от звук кадри представляваха меланхоличен поклон към най-прочутото изчезнало момиче в Америка – Сюзан Ломбард. Отбелязан бе часът: 22:47.

Биатрис Арнолд, студентка в колеж, работеща нощна смяна, беше последната разговаряла със Сюзан. В 22:47 ч. Биатрис беше на стола зад тезгяха и четеше опърпан екземпляр на „Вторият пол“ на Симон дьо Бовоар.

Тя първа щеше да си припомни, че е видяла Сюзан Ломбард, и да позвъни във ФБР, щом по новините съобщиха за изчезването ѝ.

В 22:48 ч. в магазина влезе оплешивяващ мъж с дълга руса коса на сплъстени кичури. В интернет беше станал известен като Мърляча, но от ФБР го идентифицираха като Дейви Оксънбърг, шофьор на камион от Джаксънвил, регистриран в полицията за прояви на домашно насилие. Оксънбърг си купи говежда пастърма и „Гаторейд“. Плати в брой и поиска касова бележка, но се позабави да пофлиртува с Биатрис Арнолд. Явно не бързаше да продължи.

Пръв и най-обещаващ заподозрян по случая, Оксънбърг беше многократно разпитван от ФБР през седмиците и месеците след изчезването. Камионът му беше претърсван отново и отново, но следа от момичето не бе открита. Макар и неохотно, подозренията от него бяха свалени, но не и преди Оксънбърг да изгуби работата си и да получи десетки заплахи за убийство.

След излизането му в магазина нямаше никакво движение. Мина цяла вечност... и тогава тя се появи за пръв път – четиринайсетгодишно момиче с твърде голям суичър и бейзболна шапка на „Филис“, преметнала през едното си рамо раница с надпис „Хелоу Кити“. Беше стояла през всичкото това време в сектор, който камерата не хващаше. И никой не можеше да каже със сигурност как поначало се бе озовала в магазина. Биатрис Арнолд не помнеше да я е видяла да влиза, а записът от охранителната камера не предоставяше отговори.

Суичърът висеше около тялото ѝ на широки гънки. Беше бледа и крехка. Медиите обичаха да съпоставят черно-белите кадри с цветни семейни снимки – усмихната русокоса шаферка в синя рокля, отново усмихната на плажа с майка си и пак усмихната с книга в ръка и загледана през прозореца. Контрастираха силно с хлапето с мрачно лице и бейзболна шапка, и пъхнати в джобовете ръце, прегърбено като животинче, надзъртащо предпазливо от дупката си.

Сюзан бродеше нагоре-надолу между стелажите, но главата ѝ оставаше извърната към витрината. Изминали бяха сто седемдесет и девет секунди. Нещо пред прозорците привлече вниманието ѝ и позата ѝ се промени. Превозно средство вероятно. Тя грабна от рафта пакет бисквити „Ринг Динг“, кутийка „Доктор Пепър“ и пликче „Ред Вайнс“. Комбинация, станала впоследствие известна като „пикника на изчезналото момиче“.

Сюзан изсипа на щанда смачкани банкноти по един долар, монети по двайсет и пет цента и по-дребни и напъха покупките в раницата си. В този момент погледът ѝ се спря на охранителната камера и тя се взря в обектива – изражение, запазено във времето и също като усмивката на Мона Лиза интерпретирано по хиляди различни начини.

Гибсън срещна очите на Сюзан. Чакаше я да му се усмихне срамежливо, както когато искаше да сподели с него тайна. Чакаше я да му каже какво се бе случило. Защо беше избягала? В последвалите години никога не бе престанал да се надява на отговор. Но момичето на записа не говореше.

Нито на него, нито на някого друг.

Сюзан дръпна бейзболната шапка ниско над очите си и отмести поглед. В 22:56 ч. тя излезе през вратата в нощта. Биатрис Арнолд щеше да каже пред ФБР, че изглеждала тревожна и че очите ѝ били зачервени, сякаш била плакала. Нито Биатрис, нито мъжът и жената, спрели да сипят бензин, бяха забелязали дали се е качила в някаква кола. Още един обезкуражаващ отговор в един случай, изтъкан от обезкуражаващи отговори.

От ФБР не успяха да открият нито една съществена следа. Никой не се яви да претендира за наградата от десет милиона долара, предлагана от семейството и техни поддръжници. Въпреки трескавата активност на медиите и въпреки прочутия ѝ баща Сюзан Ломбард бе излязла от бензиностанцията и сякаш се бе изпарила.

Изчезването ѝ се превърна в неразрешима загадка – като тези на Джими Хофа, Д. Б. Купър и Вирджиния Деър.

По телевизията прекъснаха за реклами и Гибсън си пое дълбоко дъх. Не бе осъзнал, че е спрял да диша. Записът винаги го изцеждаше емоционално. Колко дълго още щяха да го показват? От години нямаше развитие по случая. Днешната голяма новина беше, че Мърляча се бе подстригал късо и бе завършил колеж, докато излежаваше присъда за притежание на наркотици. Интернет със своята неизчерпаема изобретателност го бе прекръстил на Мърлявия професор. Всичко останало бе сълзливо преповтаряне на онова, което всички знаеха – тоест едно нищо.

Наближаваше десетата годишнина от изчезването на Сюзан, което означаваше, че медиите все така щяха да експлоатират паметта ѝ. Щяха да издирват всеки, имал и най-бегла връзка със семейството или със случая. Щяха да излъчват безвкусните си възстановки и да използват компютърно моделиране, за да гадаят как би изглеждала днес.

За Гибсън всички тези предположения бяха особено болезнени. Днес Сюзан щеше да е на двайсет и четири, завършила колеж. Какъв можеше да е животът ѝ? Къде би живяла? Каква би била кариерата ѝ – без съмнение нещо, свързано с книги. Той се усмихна при тази мисъл, но веднага се упрекна за фантазиите си. Не беше здравословно. Не беше ли време да ѝ бъде даден покой? На всички да им бъде даден покой?

– Ама че жестока история – подхвърли мъжът до него, вперил очи в телевизора.

– Не ще и дума – съгласи се Гибсън.

– Спомням си къде се намирах, когато за пръв път чух за изчезването ѝ. В хотел в Индианаполис, бях в командировка. Сякаш беше вчера. Имам три дъщери. – Мъжът почука с кокалчетата си по дървения плот за късмет. – Ужасна работа. Представяте ли си какво е десет години да не знаеш дали момиченцето ти е живо или мъртво? Непоносимо бреме за семейството. А Ломбард е свестен човек.

Последното, което Гибсън искаше, бе да влиза в разговор за Бенджамин Ломбард. Кимна от учтивост с надежда да прекрати темата, но мъжът не беше склонен да млъкне.

– След като някакво сбъркано копеле, ще ме прощавате за езика, може да отвлече дъщерята на вицепрезидента и да се измъкне, на какво можем да се надяваме ние, простосмъртните?

– Той не беше вицепрезидент тогава.

– Да де, но беше сенатор. И това си е сериозен пост. Да не мислите, че не е юрнал ФБР тогава?

В действителност Гибсън знаеше от първа ръка с какво точно влияние се ползва Ломбард и колко обича да го упражнява. Вицепрезидентът Бенджамин Ломбард бе друга тема, по която се опитваше да не мисли.

– Мисля, че от него ще излезе добър президент – продължи мъжът, – след като успя да се съвземе от подобна травма. Стана вицепрезидент, когато повечето хора биха се сврели в миша дупка. А ето че сега е кандидат за президент. За такова нещо се иска невероятна сила на духа.

Като вице втори мандат на популярен президент от Ломбард се очакваше още на ранен етап да спечели номинацията – конгресът през август бе чиста формалност. Ала ето че изневиделица се бе появила Ан Флеминг, губернатор на Калифорния, която като че бе решила да му обърка плановете. Двамата се движеха с почти изравнени позиции. Ломбард водеше по брой делегати и все още беше фаворит, но Флеминг го караше здравата да се потруди.

Обстоятелството, че десетата годишнина от изчезването на Сюзан съвпадаше с изборите, по някакъв перверзен начин помагаше на кампанията на Бенджамин Ломбард. Което не беше нещо ново: той се появи на националната сцена, след като внесе „Закона на Сюзан“ в Сената. То се знае, Ломбард тактично отказваше да обсъжда случая на дъщеря си. Циниците биха изтъкнали, че няма и нужда, тъй като медиите се надпреварваха да го вършат вместо него. А не биваше да бъде забравяна и съпругата му, естествено. Неуморните усилия на Грейс Ломбард в Центъра за изчезнали и подложени на експлоатация деца непрестанно бяха отразявани в новинарските емисии по време на първичните избори. Тя беше дори по-популярна от съпруга си.

– Ако получи номинацията, ще има моята бюлетина през ноември – заяви мъжът. – Все едно кой ще е опонентът му. Аз ще гласувам за него.

– Сигурен съм, че той ще го оцени.

Гибсън посегна за кетчупа, изсипа обилно количество, размеси го с малко майонеза и намаза картофените си кнедли, както баща му го беше учил като малък. Според безсмъртните думи на Дюк Вон, „ако нямаш какво хубаво да кажеш, отхапи голяма хапка и дъвчи бавно“.

Слова, достойни за мото в живота.

***