Твърде умни за мъдрост?

Чудесно е човек да е умен, но мъдростта също е изключително важна. Всички знаем това, но какво точно се има предвид под мъдрост? И не е ли синоним на интелект?

Този въпрос съвсем не е лесен. Една статия в New York Times например се разравя в онова, което купища проучвания и голям брой експерти имат да кажат по темата, както и в причините да помъдряваме с възрастта. Една от по-ясните и полезни дефиниции на мъдростта е на психолога от Columbia University, Урсула Щаудигнер:

„Истинската лична мъдрост включва 5 елемента... самопознание; способността да демонстрираме личностен растеж; самопознание от гледна точка на историческата ера и историята на семейството; разбиране, че приоритетите и ценностите, включително нашите, не са безусловни; познаване неяснотите на живота.“

От това определение следва, че мъдростта е способността да знаем какво не знаем, да приемаме неизвестното и ограниченията, да гледаме на ситуациите през различни призми, да уважаваме другите такива, каквито са. Ясно е, че тя е ключ към истинското лидерство и е тясно свързана със смирението – друга черта на великите водачи.

Твърде умни за мъдростта?

Ако между мъдростта и лидерството съществува положителна взаимовръзка, възможно ли е връзката между мъдростта и интелекта да е отрицателна? Може ли прекомерният стремеж към интелект да ни направи по-малко мъдри?

По тези въпроси разсъждава Шарън Залцберг, учител по медитация, в една своя публикация в блога на предприемача Катерина Фейк, On Being. Въпреки че Залцберг говори за напрежението между интелекта и мъдростта в собствената си медитационна практика, не е излишно предприемачите и мениджърите също да се замислят над идеите й.

В статията си Залцберг признава, че като млад студент по медитация често просто медитирала, вместо да се чуди как да медитира и коя практика или традиция да следва. Подобно съмнение, обяснява тя „е една от петте пречки пред вникването в дисциплината медитация“.

Съмнението, продължава Залцберг, често се появява, когато се стремим да сме умни. Именно тогава започваме да се питаме; „Има ли по-добър начин да направя това?“; „Пропускам ли някаква уловка в сделката?“

Разбира се, често пъти е чудесно да сме скептични, да се фокусираме върху усъвършенстването и да правим сравнения – може би дори в повечето случаи. Но не във всички. Понякога са нужни смиреност и мъдрост, за да приемем отговора; за да разчистим пътя пред себе си, вместо да търсим пряк или заобиколен път; за да приемем ситуацията или човека, вместо да се опитваме да я/го променяме.

„Съмнението“, пише Залцберг, „често ни изглежда като добро, дори брилянтно решение.“ Или, казано по друг начин, онова, което смятаме за интелект или разсъдливост (съмнението), може би е просто нерешителност – избягване на онова, което знаем, че трябва да направим.

„Съмнението ни кара да бягаме от интуицията си, от вътрешното си усещане за това, кое е правилно. Затова започваме да сравняваме и да се вторачваме в детайлите“, пише тя.

Непрекъснатият стремеж към интелект е симптом на съвремието, смята Залцберг. „Живеем в иронично време. Общоразпространеното схващане е, че цинизмът е сила, или поне така си мислим. В действителност той ни кара да тъпчем на едно място, пречи ни да поемаме рискове и да правим опити“, предупреждава тя. Казано просто, понякога интелектът е пречка за мъдростта.

Това е неуловима идея, която лидерите – които са програмирани да се съмняват и да се стремят към интелект – си струва да обмислят. Ето какво казва Фейк за публикацията на Залцберг: „Брилянтните мисли често са умел начин да бягаме от разбирането и приемането.“

Джесика Стилман, писател на свободна практика, за Inc.com