Как влияе интернет на психиката и поведението?

Почти всеки пробив в човешката история е бил посрещнат от паникьосани хора, които настояват, че той ще превърне бъдещето ни в неузнаваем ад. Но когато казваме, че интернет коренно променя поведението ни, не очакваме да срежете кабелите, преди да е станало твърде късно. Той няма да унищожи света, но начините, по които влияе на психиката ни, са доста странни:

1. Интернет тренира очите ни да се движат по определен начин

Някои хора смятат, че заради интернет, социалните медии и звуковите съобщения, обществото навлиза в „пост-грамотен” стадий на развитие. Когато „статия” от голям уебсайт като Buzzfeed, съдържаща GIF и макро изображения, свързани помежду си от 100 думи и фрагменти от изречения, се превърне в хит, тази теза става трудна за оборване. А според проучване на Nielsen Norman Group и Mediative, съдържанието, което консумираме, променя начина, по който четем.

Откакто "светуват" големите текстове, очите ни са свикнали да приемат информацията, прескачайки хоризонтално от една дума на следващата и вертикално – от един ред на следващия… и така, докато не ни писне или не решим, че сме схванали същината. Но така е било преди години, когато хората са четели по един носител на ден. Днес, мозъците ни са като пребити бежанци, попаднали в капана на виещ тайфун от уеб съдържание. Не можете дори да се надявате, че ще сканирате всеки текст, на който попаднете, камо ли че ще го прочетете целия. Затова очите ви са се приспособили към така наречения F-образен или триъгълен модел на четене – четете целите първи няколко реда, а след това започвате да четете все по-малко и по-малко с всеки следващ ред, докато не спрете напълно.

Според скорошни проучвания, триъгълният модел на четене продължава да се променя и сега изглежда по-скоро така:   

2. Поведението ни в реалния живот се променя според това, колко привлекателен е аватарът ни.

Един от най-стресовите моменти във всяка онлайн ролева игра е създаването на герой. По тази причина, много хора прекарват също толкова време в изработката на идеалното алтер-его, колкото и играейки. Изборът между горски елф и горски елф с големи гърди хвърля в ужас всеки по-нерешителен играч. И все пак се оказва, че всичките време и вълнение, които наливаме в създаването на идеалния аватар, са учудващо важни.

Конструираните идентичности, които използваме – било то в социалните медии, или в компютърните игри, - са причина за феномена, наречен  „Ефекта Протей”, който описва как, с течение на времето, започваме да се държим все повече като онлайн образа, който сме си изградили, и в реалния живот.

3. Виртуалната анонимност кара хората да си помагат

Колкото и клиширано да звучи, че анонимността кара интернет потребителите да се държат като обезумели чудовища, наистина е вярно, че единственото, от което се нуждае скритият във всеки от нас психопат, за да излезе наяве, са лесно заличим имейл адрес и изкуствено надуто чувство за морал. Има логика – елиминирайте всички социални последици от грубостта или жестокостта, дехуманизирайте се, принизявайки личността си до потребителско име или аватар, и всичко е супер. Но дали е възможно тази нова форма на човешко общуване да бъде от полза?

Да, и, за голямо учудване, причините са същите – защитата от последиците, която ни носи усещане на комфорт и безопасност, когато нагрубяваме някого, ни кара и да се чувстваме по-полезни, когато използваме анонимността си за добро.

Проучвания сочат, че анонимните участници в онлайн уъркшопове проявяват значително по-големи умения за решаване на проблеми от неанонимните си колеги в офиса. Освен това, анонимността стимулира хората да задават повече въпроси. Представете си колко трудно ви е било да вдигнете ръка по време на учебен час. Рискът някой да ви се изсмее за това, че сте задали глупав въпрос или че сте дали грешен отговор, присъства и в двата случая, но в онлайн общуването с непознати никой не знае кои сте в действителност.

И въпреки че може би асоциирате анонимността с липса на загриженост и интерес към околните, оказва се, че тя силно благоприятства общуването в онлайн общностите, на които наистина им пука. Тъй като събеседниците не знаят нищо един за друг, разговорите помежду им са лишени от напрежението, което идва с желанието да се отличат от тълпата, и от склонността към проявяване на лоялност към една група индивиди за сметка на друга. С други думи, вместо да кръжат около „популярните хлапета”, в онлайн пространството всички кръжат около общността като концепция и около нейните общи цели.

В жертването на индивидуалността има много власт. Важно е как ще я използвате. 

4. Губим умението да общуваме в реалния живот

Макар че модерните технологии правят общуването много по-лесно, те ни дават и възможност да прекараме целия си живот, без да се налага да общуваме на живо с други човешки същества. С всяко следващо поколение, зависимостта ни от невербалното общуване става все по-голяма. Искате доказателство? Просто посетете най-близкото училище и ще забележите как всеки ученик е усъвършенствал паешкото си чувство до такава степен, че да не се спъва в стъпала и да не се блъска в стълбове, докато погледът му е залепен за екрана на смартфона.

И въпреки мненията на някои, че това не е по-вредно от отглеждането и възпитаването на цяло поколение с помощта на интравенозни дози популярна култура, според психолози, технологиите създават изкуствена дистанция. Накратко, не общувайки лице в лице (и давайки на децата си таблети и смартфони, за да ги укротим и да продължим да гледаме футболния мач), ние притъпяваме тази си/им способност.

За да измерят ефекта на мобилните технологии върху децата ни, учени от Калифорнийския университет накарали две групи шестокласници да живеят в горски лагер за седмица. Едната групата имала право да използва смартфоните си, а другата била лишена от тази привилегия и принудена да се държи като банда диваци (разбирайте 12-годишни деца от 90-те). Само след 5 дни, учените установили, че втората група се справяла много по-добре с разпознаването на невербални сигнали като изражения на лицето, погледи и нотки в гласа.

Младежите може би са се възстановили бързо от щетите, нанесени им от модерните технологии, но броят устройства, с които имаме ежедневен контакт, се увеличава с всеки изминал ден.

За да си дадете сметка какво значи това, искам да се замислите каква част от общуването между хората зависи от невербалните сигнали – какво количество разочарование може да изрази майка ви само с левия крайчец на устата си? Едва ли сте се родили научени да разчитате тези невербални сигнали. А на тях се основават и всичките ни културни норми – за добър партньор смятаме онзи, който знае от какво се нуждаем, без да се налага да му казваме изрично.

Не че искам да вдигам аларма за някакъв апокалипсис от антисоциални роботи, но смятам твърдението, че липсата на общуване лице в лице не оказва влияние върху човешкия живот, за абсурдно. Ако не друго, хората се чувстват по-нервни, когато им се налага да вършат нещо, за което са изгубили тренинг. Така че, когато чуете за тийнейджъри, които се притесняват от общуването на живо, не се изненадвайте – напълно е възможно.

И все пак…

5. Ставаме все по-зависими от общуването с другите

Като се има предвид непрекъснатата ни връзка с интернет, не е изненада, че някои хора стават леко раздразнителни, когато интернет доставчикът им ги лиши от луксозната услуга. Но ако временната липса на достъп до онлайн пространството ви кара да се чувствате не просто раздразнителни, но и да се „обвивате в мъгла от екзистенциално отчаяние”, вероятно страдате от „Страх да не изпуснете”.

Само преди 10 години, това разстройство се проявяваше под формата на врънкане на приятелите ни да се обадят на секундата, когато се случи нещо интересно. Днес обаче по-скоро изпускаме половината филм/разговор/погребение, защото погледът ни постоянно е залепен за мобилното устройство и сме заети да човъркаме различните социални мрежи. 

„Страхът да не изпуснем” е социално разстройство, характерно за хората, които не се чувстват обичани или уважавани. Те обикновено страдат, когато нямат възможност да общуват с онлайн контактите си. Може да ви звучи абсурдно, но е факт. Учени са доказали, че ограничавайки времето, прекарано в общуване или споделяне във Facebook, кара някои хора да поставят под съмнение смисъла на живота си. Донякъде, това е разбираемо, като се има предвид, че сме свикнали да оценяваме себе си по броя контакти в социалните медии – когато отнемете на човек средството, което масата хора използват, за да общуват с близки и приятели, той буквално започва да има чувството, че не съществува.

В друго проучване, учени умишлено манипулирали броя харесвания и коментари на статусите на участниците. Както можете да се досетите, онези, които получили повече, се почувствали като окрилени клонинги на Никълъс Кейдж, а останалите – като невидими, което е симптом, типичен за хората с гореспоменатото психично разстройство.

Последното проучване може да ви се струва доста садистично – като да напъхате училищния зубър в шкафче за багаж, - но целта му е да демонстрира убеждението, че „Страхът да не изпуснем” наистина съществува: когато нашите приятели си изкарват по-весело от нас (харесванията и коментарите са идеалният индикатор за това),  като че ли начинът, по който прекарваме времето си, е осъждан като скучен и безцелен. Преди години беше много по-лесно да приемем последиците от това, че не сме посетили някакво събитие. Все пак, тогава не ни заливаха хиляди снимки, които свидетелстват за това, колко яко е било предната вечер и как не ставаме за приятели, защото никой не ни е поканил.

Днес, Instagram, Facebook и Twitter се уверяват, че знаем какво изпускаме (или си мислим, че изпускаме) всеки път, когато обкръжението ни купонясва без нас. За нещастие, с всеки изминал ден ставаме все по-катастрофално зависими от общественото одобрение.

Адам Уеърс, Сам Джаксън и Джейкъб Ричардсън, Cracked.com